Нещо за Павел Койчев

Обикновено Павел Койчев донася творбите си в София и тук ги показва. Изкуството му има този белег на създавано някъде другаде. Сега ние сме тези, които пътуват. По магистралата движението е двупосочно ту в едното, ту в другото платно. Ремонти. Трафикът съвпада с нашата посока; в края на седмицата - обичайното изнасяне извън града. Оглеждаме се за отклонението. Тъмносин "Опел" ни издухва, макар че и ние сме със сто. След малко го виждаме да се връща на заден. Идиот. В този момент подминаваме необичайния пътен знак: шперплатова крава с червена глава. Върху тялото й пише "Осиковица", главата сочи посоката. Това е мястото, което търсим. Други знаци няма. Повтаряме движението на "Опел"-а. Напредваме още малко, кравата се появява отново, този път надписът е "Към изложбата". На едно от разклоненията в селото липсва указание. Две лелки си говорят пред дворна врата. Сваляме прозореца: "Извинете!..." "Дясно!", отсича едната. И без въпроси сме й ясни. Достигаме изложбата, в смисъла на "към изложбата".
"Изкуственост. Нещо за клонирането" е разположена на полегат хълм и е огромна, непреносима. Тръгваме из нея. В подножието са седнали няколко баби с тояжки, дошли са за тържеството; върху лицата им е изписано, че сме на тяхна територия. Три кръга са очертани с бали слама: в левия - крави, средния - празен, в десния - овце. Малко над тях - същите кръгове: в левия - шперплатови еднакви крави, в средния - шперплатови еднакви хора, в десния - шперплатови еднакви овце. Многото гости, нахлули в творбата, затрудняват четивността й. Продължаваме изкачването. Малки купи сено трасират линия от шперплатовите хора към върха. Павел Койчев срещаме по средата на произведението. Обичайните поздравления. Докато говорим, внимателно пристъпваме около прясно краве лайно, вече познало крака на друг посетител. "Не се притеснявайте, то е старо и не влиза в изложбата", оправдава се маестрото. Достигаме до две гигантски сламени животни с червени глави на крава и овца и огромни червени полиетиленови вимета, разположени като сфинксове под върха. Виждаме други познати. Най-накрая сме горе. Разполовена стъпаловидна пирамида, издигната от сламени бали; в средата - живо, зелено, голямо, естествено разклонено дърво.
Разказът на Койчев за изкуствеността и клонирането е изключително прост и дълбок. Зад формулата "нещо за" няма никаква скрита претенциозност. Той избира да срещне мита и бъдещето, за да разследва намесата на човека в създаването. На идеалната древност, решила проблема с безсмъртието, Койчев противопоставя бъдеще, в което символите на вечността са от слама. Първият по-сериозен дъжд може да ги отнесе. Човекът, взел се за Бог, твори безсмъртие от тлен. Защото самият той бавно е изчезнал в клонирането. Мястото му в творбата е празно. Новите сламени сфинксове и пирамиди, новата монументална изкуственост са показани като бъдеще без място и време. На това бъдеще Койчев е отказал сливане с миналото, щастливо съвпадане с началата. Симетрията на вечното завръщане е резрушена. Това е изкуственост: да се отдалечаваш от началото все повече и повече, без надежда за връщане там. Изневерили сме на древните. Нещастието на клонирането е в двойния край: на произхода и бъдещето. Но изкуството също е изкуственост. Затова произведението на Павел Койчев трае кратко. Построена е всъщност еднодневна машина за гледане в идващото. Когато обаче изложбата се разпадне от вятъра и дъжда, тук на хълма ще си остане дървото. То винаги е било там, естествено разклонено, здраво хванато за земята, вън от всякакви изложби. Естественост срещу изкуственост.
Спускаме се полека надолу. Срещу хълма с творбата е разположен друг хълм, предлагащ вероятно обобщаващата гледка. Тясна пътечка ни отвежда в ниското, някой споменава за катабасис, после оттам започваме изкачване, шегата сега е с анабасис. От върха, видяна от дистанция, изложбата изглежда като декор към непозната приказка и не е страшна. Сякаш някой си е поиграл с гигантски играчки, и ги е оставил така. Оттук е ясно, че работата на Койчев избягва категоричния тон и не иска да плаши. Тя ни кара просто да се замислим. Разказването на историята тук, на село, където навсякъде кротко пасат овце и крави, освободени от участие в изложбата, внушава спокойствие. Природата е още силна.
Излизаме от селото и наближаваме магистралата. Натъкваме се на объркана мрежа от разклонения, ненужно сложна за селските условия. Липсват каквито и да било пътни знаци. Къде е за София, къде за Варна - сам познай. Изкуственост. Решаваме дясно. След нас завиват - израз на доверие - още две коли. Когато сме вече горе, нарушението става ясно: движим се в грешното платно. Оправяме се. В огледалото виждам как от задната кола Емил Попов коментира маневрата с радостен жест: голяма работа сме! После: изкуствеността на пътя върху тялото на планината. Сега сме срещу трафика. Поради късния час ремонтите са спрели, но движението е все така отбито. Обратната симетрия на завръщането. В София е тъмно и хладно. Магистралата се разклонява към безброй домове. Щом Павел Койчев ни кара да отидем до някъде, значи и пътуването е част от спектакъла.


Орлин Спасов


Хълм. По неговия склон са разположени няколко кръга с диаметър 10-12 м, оформени от бали слама и служещи за кошари на истински овце, крави и на техни макети от папие-маше и дъски. В една от тези кошари има човешки макети, а друга остава празна. В нея - поднос с примамки (алкохолни продукти) за живите прототипи. По-нагоре по хълма се разполагат симетрично по централната ос две построения - от слама, стиропор и "подръчни материали" са издигнати Крава и Овца. Огромни, внушителни, чудовищно-страшни. Върхът на хълма е увенчан с пирамида, построена отново от купища слама. Но тя е сякаш силово разцепена от едно красиво дъбово дърво - истинско.
Това е приблизителното фактическо описание на съграденото от Павел Койчев. Наречено "Изкуственост, Нещо за клонирането" и осъществено в планината край с. Осиковица, то събра в щедрия двор на любезните домакини сем. Ангелови (собственици и на хълма) неизброимо множество от софийския елит. Не ми се струва вероятно някой от това количество хора да не е бил поразен от гледката и от собственото си участие в "скулптурата". Защото движението е неотменна част от скулптурните идеи на Павел Койчев. Но не знам колко от нас успяха да се почувстват "топлийково" малки, да усетят крехкостта на взаимовръзката си с този свят, с планината, в чиито поли и дипли се бяхме разположили, както и с умиляващите муцуни на животните, чиито незадоволими консуматори сме.
Погледната в перспектива, тази идея не бива да се възприема като апел към вегетарианство и суровоядство. Стряскащите 4-метрови животински изображения се опитват да ни бодат очите, материализирайки същността на клонинговата мечта. Дали в този театрално-философски промислен резултат можем да търсим авторов стремеж за примиряване на природата със силата на интелекта? Или със специфичния си пластично-визуален език ни спомня старата поговорка за думата и залъка? В творбите на Павел Койчев винаги е закодиран някакъв тест, чиито отговори се разполагат в скалата на "абсолютната относителност".
Но мащабността на това начинание не се състои единствено в овеществяването на многопосочна и многопланова идея. Истинска надежда дава фактът, че един творец успява да ангажира с мислите и творчеството си не само постоянна публика, а и една фондация като "Българска наука и култура", която да го подпомогне в реализацията на този проект, както и в придвижването на публиката.
Другата надежда е, че в скулптурната организация на идейното пространство на Павел Койчев човешкият фактор все още има място - макар и двусмислено, че се включва в системата от слънце, гори, скатове и техните сенки, и живота, виреещ из тях. Човекът все още успява да се впише в графата "естественост". Павел Койчев ни поднесе празник, наричайки го "Изкуственост" - може би за да ни даде възможност да се порадваме на тържествуващата естественост?

Ивомила Иванова