Лили на черната дъска

"Очаквам с нетърпение 15 септември, за да видя представлението, което ще стане пред училището", споделя един хлапак в анкета за "Седмицата на бързи обороти" на програма "Хоризонт" на БНР. Едва ли е предполагал колко точно е формулирал цялата дандания около започването на учебната година. Едва ли пък му е нужно да предполага, че става дума за политически въпрос.
Училището започна и политическите предавания също вдигнаха завесите. За поредното представление. Децата и училището се настаниха удобно на разделения по двойки "политически тепих": Доган и Бонев, Барона и Татарчев, Стоянов и администрацията, Сакс и Камдесю. Излезли на сцената, учениците нямаше как да избягнат прожекторите на радиовниманието. Затова и съвсем в реда на нещата станаха тема в първото следваканционно предаване "Неделя 150", с водещ Лили Маринкова (13.9.1998). Най-хубавото е, че всички в него се оказаха ученици по нещо, или пред някого.
По-рано да мърмориш срещу "Неделя 150" беше все едно да говориш срещу политиците ни. Те възприемаха това предаване като нещо свое си, в което журналистът е там само за да представи титлите и имената им. От новата учебна година няма да е съвсем така. Всеки ще се изказва само след вдигане на ръка и посочване от учителката. Може и да е формален, но все пак е някакъв ред. Крайно време беше някой да се сети, че когато всички говорят един през друг, от "Неделя 150" нищо не се получава. Моделът на телевизионната "Панорама", пренесен в радиото без картинка, е сух, но поне е разбираем. Лили Маринкова раздвижва този модел с коварно и неочаквано препитване на събеседниците. При нея трудно може да се класираш за отлична оценка.
Произволен пример от "Неделя 150": министър Веселин Методиев започва подготвено и вещо да обяснява за новата учебна година. Водещата го слуша мълчаливо и го оставя да каже всичко, което знае по зададената тема. Той от своя страна приказва и чака да го прекъснат. Дотук нищо необикновено. Нищо диалогично. Типичен радиомонолог. Изведнъж водещата с екзотичната си интонация, концентрирана в кратък въпрос, го запраща в друга роля. Кара го да говори ту като историк, ту като политик, ту като министър, ту като човек. И пак слуша внимателно, туширала своята хапливост. Накрая не тя пише оценките, а изпитната комисия - слушателите.
Този подход не е само спрямо министъра. Отношението на водещата е същото към всички събеседници (дано не е било случайно). Колкото повече публични роли си мисли, че има гостът, толкова по-голяма е и белята, която си е навлякъл, съгласявайки се да участва в "Неделя 150".
Присъствието на обществена фигура вече не е гаранция, че радиопродуктът ще се продаде. След осем години политически дрънканици можем да предположим смело, че не само не го продава, но дори го бракува. Като прибавим, че се работи само с интервюта и коментари, тъжни изводи идат за радиофоничността на това предаване. Но това му е хубавото на радиото - малките номера на водещия могат да променят изцяло звученето. Добрите водещи, както и добрите учители, обаче за съжаление са кът.

Вяра Ангелова