В следите на Дерида

В разговор Ангел Ангелов спомена, че за него един автор - визираше конкретно Гадамер - може да се случи и се случва, оприсъствява се на български и преди да бъдат преведени основните му текстове. С други думи, "методът" на Гадамер не се прояснява едва след появата на български на "Истина и метод", но по малко се беше прояснявал във всички преводи на негови текстове или откъси от текстове, както и във и чрез всички текстове на български литератори и философи, повлияни от неговите идеи или диалогизиращи с тях... Казвам това, защото подобно виждане добре обяснява българската ситуация и отпраща към постепенната, малко странна и направо обърната (при превод на даден автор в България всякаква хронология по отношение на работите му се загърбва) рецепция у нас на големите имена от световната хуманитаристика.

До 89-та година, известно е, битуващият другаде като корпус от философски или литературоведски текстове канон, тук беше по-скоро набор от дочути имена. Без да подценявам, разбира се, усилията на малцина успели, те си знаят на каква цена, да усвоят не просто имената, но и поне част от това, върху което тези имена са се подписали. Така в края на 80-те години името на Дерида - поне за тогавашните студенти филолози - вече се свързваше с школата на деконструкцията, с прокълнатите за тази школа категории като пропаст, читател, исторически процес, с играта на означаващите, с идеята за доминиращите в западноевропейската цивилизация логоцентризъм и фоноцентризъм и пр. В лекциите си и особено в спецкурсовете, които водеше по това време, Никола Георгиев успяваше да направи обучението по теория на литературата - при цялата неудачност на израза - съвременно, да го впише в тенденциите, белязали постмодерната мисъл.

Паралелно с тази устна рецепция на Дерида, след 90-та година, у нас плахо започна да се налага и писмената рецепция на философа. Не съм правила библиографска справка, така че по памет ще изброя преводи и имена на преводачи, които съм запомнила от тези години. Извън някои публикувани интервюта с Дерида, ще откроя преводите и коментарите на Жана Дамянова (да кажем, "Подпис. Събитие. Контекст", текст, публикуван в списание "Литературна мисъл" през 1993 г.), както и "Другият нос", текст, преведен от Владимир Градев ("Литературен вестник", 7-13.9.1992 г.). Както и при Жаня Дамянова, и при Владимир Градев доброто познаване на работите на Дерида снабдяваше преводите им с нужната широта и им позволяваше да прецизират използваната терминология. Тези преводи, както и легендите, които се разправяха за Дерида, изобщо славата му на скандален философ, го правеха моден в хуманитарните среди. Да си чел Дерида - особено ако е в оригинал, - беше направо знак за приобщаване към други пространства - духовни, но и географски. Не липсваше, естествено, и противоположната гледна точка - убеждението, че тази мода отново е твърде закъсняла, че се издига в култ някой, чиято популярност по света отшумява, и пр.

Но така или иначе, на Дерида му върви да е популярен в чужбина, а мистиката, забулваща текстовете му и в този смисъл усещането, че срещата с "истинския Дерида" все още предстои, правеха тази популярност точно такава, каквато би се харесала, струва ми се, на самия Дерида.

Колкото до неговото по-цялостно представяне на български, както вече беше споменато, по наша традиция, то започна с преводи на по-маргинални текстове. Става дума да появилите се през 93-та година с марката на "Критика и хуманизъм" "Вавилонски кули" - текст, обследващ битието на името, преводимостта, подписа; и сборникът "Позиции", включващ разговори с Дерида. Като специално тук, макар и българският читател да нямаше над какво да надгражда прочетеното, се обясняваха и самообясняваха някои от емблематичните понятия във философията на Дерида - граматология, трансформация, следа, differance и т. н. И двете книги бяха преведени чудесно от живеещия във Франция млад български философ Георги Кацаров.

След година пауза издателство "Сонм" пусна в превод на Антоанета Колева "Освен името", книга, която - случайно избрана или не - добре диалогизираше с "Вавилонски кули". Така представата за Дерида не се разширяваше особено, но пък се задълбочаваше. През същата 95-а година "Аргес" включи в сборника "Способността за съдене" "Предубежденията пред прага на закона" - важен текст на Дерида, но безобразно преведен. През 96-та последваха нови преводи - "Лик" издаде една действително ключова и относително ранна работа на Дерида - "Гласът и феноменът" в превод на Тодорка Минева, а отново "Критика и хуманизъм" подготви антологията "Лудостта", включваща явния и недотам явен дебат по въпроса между Фуко и Дерида. Преводачки на подбраните текстове бяха Антоанета Колева и Жана Дамянова. Между другото тази книга се превърна в едно от събитията на годината. А през 98-ма вече са факт (засега) късната и много характерна за "Дионисовия" почерк на Дерида книга "Апории" (пак издадена от "Критика и хуманизъм" и преведена от Антоанета Колева) и една от ранните и най-известни работи на Дерида - "Писмеността и различието" ("Наука и изкуство", в превод на Татяна Батулева). Естествено през цялото това време Дерида не отсъстваше и от културната периодика, макар и определено да не е сред най-"експлоатираните" имена. "Литературна мисъл", "Език и литература", Lettre Internationale, "Литературен вестник" и пр. са издания, в които могат да бъдат открити негови текстове. Държа да отбележа присъствието на философа с кратки текстове и в два по-нови сборника - "За името и да превода" (тук Дерида е представен с "Онтотеология на националхуманизма" и "За апокалиптичния тон, възприет напоследък във философията") и "Времето на жените" (текстът на Дерида носи заглавието "Хореографии" и е преведен от Димитър Камбуров).

Всички тези преводи вече трайно са вписали Дерида в българския културен контекст, независимо че те нито са от най-рецензираните, нито пък са сред най-цитираните заглавия. Което не значи, че усвояването им не се е случило. В повечето предговори към преводите, а и в други текстове (на Владимир Трендафилов, Димитър Камбуров, Венцислав Арнаудов, Румен Кънчев и пр.) личи не просто доброто познаване на Дерида, но и възприемането на определени идеи и техники на писане, водещи до постигане на някакъв тип дискурсивна свобода, както и демонстриране, от друга страна, на дистанция, на ирония...

Що се отнася до днешната рецепция на Дерида от страна на студентите, тя е доволно противоречива. По-масовата рецепция свързва името на Дерида най-вече със серия от парадоксални твърдения (центърът е едновременно присъствие и отсъствие, един знак неизбежно води към друг и така до безкрай, смисълът никога не е идентичен на себе си и т. н.). Така възприемането на Дерида се ограничава до убеждението, че текстовете му няма защо да се четат, тъй като те по принцип са си неразбираеми, даже безсмислени. Често пъти въпросните парадокси доста забавляват студентската аудитория. Може би и затова - поне на изпитите по теория на литературата - в отговорите на повечето от студентите позоваванията върху Дерида напълно отсъстват. Изключения, разбира се, има. Получавала съм чудесни анализи, които, тръгвайки от "метафизиката на присъствието", се опитват да деконструират текста, да проблематизират идеята за трансцендентното означаващо...

Казано накратко, рецепцията на Дерида у нас, макар и позакъсняла, не се отличава кой знае колко от тази по света. Читателите на Дерида се разделят на поклонници; хладнокръвни възприематели, които просто държат да са информирани; и на отрицатели, за които текстовете на Дерида или са безсмислени (тук припомням нашумелите в САЩ обвинения срещу Дерида, Кръстева, Бодрияр...) или плод на графоманство. Поляризации, неизбежни за философ, който изживява себе си преди всичко като пазител на паметта и затова непрекъснато пише. Но пише не архивирайки, а оголвайки, разбулвайки логоса, съблазнявайки чрез обратите на непознатото...

Амелия Личева