Огледало на парчета

Нелека интелектуална задача е публичният прочит на текст, името на чийто автор е придобило културния статус на магическо заклинание: произнася се с масово благоговение, често без размисъл за неговата стойност извън ситуацията или комуникативния кръг, омагьосани от него. Защото, който не е омагьосан, значи не е (пост)модерен. Така омагьосаният кръг се затваря за външни лица, а вътрешните остават насаме в щастливо и безпроблемно блаженство със своя "гуру" - център, субект, баща, власт. Впрочем това са все позиции, типове дискурси, жестовете на чието разрушаване в рамките на различни жанрове са повтарящият се сюжет в есетата на Жак Дерида от "Писмеността и различието".

Преди да видим как точно става това, струва си може би да се позабавляваме за малко с този изтънчен интелектуален вариант на "Пришълец"-а: онова, срещу което най-страстно говориш, воюваш, от което бягаш, се оказва вътре в теб, твой "скръбен дял". Дали бунтът срещу него не е само обективираният и овъншностен страх от неговото наличие в теб, или предчувствие за неговото пришествие? И когато синът-философ постига суверенност, възмъжава едва чрез ритуалното интелектуално отцеубийство, той не произвежда ли комплекса и позицията на бащата, на центъра, на властта? Без значение тук са речта и писмеността-заклинание, че даденият конкретен син убива Бащата въобще, Властта въобще, Центъра въобще. Защото опроверженията са извън текстовете, извън Книгата. Те са в онази ситуация и в онзи кръг, които са превърнали сина-бунтар, маргинал в баща, в авторитет, в херой.

Повечето от есетата на Дерида разискват въпроси, свързани с условията, културните инструменти, които правят (не)възможен и (не)реален този бунт във философията и изкуството. Езикът, писмеността, дискурсът са проблематизирани като най-значимите негови посредници. Авторите и мотивите в творчеството им, които Дерида е подбрал за коментар, са контрапункт, реплика на традиционното класическо философстване в различните му хипостази: метафизика, онтология, рационализъм, субект-обектни отношения. Те са "тирания на статичността", "анонимна и нечовешка универсалност", "анонимното божествено", утвърждават привилегировани, доминиращи фигури над човешкия живот и творчество - Бог, власт, авторитет, вожд. Анализирайки творчеството на своите учители, Дерида ги ситуира в мизансцена на "Писмеността и различието" като актьори, чиито символични жестове десакрализират, демаскират тиранията на тази духовна традиция. В отговор на демоничния жест на Декарт, абсолютизиращ разума, мисленето, Фуко на свой ред "затваря разума" и иска да направи лудостта субект и обект на рефлексията. Етическата релация Аз - другият на Левинас е и своеобразно отцеубийство на Парменид с неговото "единно". Ставането, историчността на логоса у Хусерл елиминира призраците на метафизиката - статичност, избор на доминанта, заключение. Смехът на Жорж Батай "издухва" скуката, умората, властта на Хегеловия абсолют-пантократор, по детски наивно суфлирайки (да използвам играта с думата soufler), че мисленето не е действие и че Абсолютният дух и духът на стареца Хегел са различни неща. Просто последният е смъртен.

Каква е ролята на режисьора Дерида в този грандиозен спектакъл-баталия на културни герои учители: нови срещу стари, модерни срещу демодирани, бунтари срещу сервилни? Чувството му за творческа самоличност заявява себе си категорично: "Ученикът трябва да счупи стъклото или по-скоро огледалото, рефлексията, безкрайната спекулация на ученика за учителя. И да заговори." (с. 51). Дерида явно е счупил огледалото, през което ученикът се любува на образа на учителя, или защото се страхува от собствения си образ, или защото знае, че от огледалото ще го погледне пустота. Освен на проникновени анализи и на мизансцена на баталията в постановката на "Писмеността и различието" той е автор и на много питания и критични оценки. Повечето от тях се обединяват около следния сюжет: как е възможно надмогването на една мощна традиция на философстване, след като сме неспасяемо потопени в нейния дискурс и език; наистина ли "учителите" са я надмогнали и как е станало това. Разбира се, така формулирани, тези въпроси дават изключително семпла по изказ и резюмирана по съдържание представа за терзанията, страстите, съмненията на автора и въплъщаващите ги понятия, метафори, алегории, чрез които този основен мотив бива възпроизвеждан многократно върху партитурата на "Писмеността и различието". "Изначалната нечетливост на текста" (за която говори в началото Татяна Батулева - преводачката на този труден автор), вероятно има за цел да се отърси от мисловното и езиковото бреме на демонизираното класическо философстване. Но по този начин се налага да поеме и своето бреме - свободата, но и анархията на прочита, двусмислието на смисъла, екзотичното като изказ, но криещо опасности за комуникацията взаимопреливане на жанровете. Вероятно тези особености в начина на мислене и писане мотивират често срещания днес начин на четене на такъв тип текст: бъбриво, маниерно, уж маргинално, а шестващо чрез многотиражието на печатното слово.

Но да формулираме отново основното питане, което Дерида отправя към анализираните автори, към своите учители: не е ли тяхното философстване "наужким" надмогване, не е ли то само желание, цел, съкрушени все пак от инерцията на дискурса, от затлачения от езика извор на смисъла? Не се ли е състояла вече мрачната визия на Оруел за език, от който завинаги ще бъдат ампутирани думите на бунта, на свободата, на самоличността?

Останах с впечатлението, че отговорът на Дерида е "диалектичен": и да, и не.

Отговорът "да" намира своите основания в кармата на писмеността, на Книгата. На страниците на "Писмеността и различието" многократно диалогизират апологията и отрицанието на писмеността: тя е отчуждаване и конвенционализиране на личния смисъл, но тя е "взаимност", "метафора за другия"; дълг, но и свобода; писаният текст може да бъде обект на насилие, на клинически или критически прочит, но и сам може да стане посредник на власт, на насилие - като авторитет, Бог, образец, идеология. "Разграничението между слово и насилие винаги ще бъде недостижим хоризонт" (с. 175), но само с него може да се избегне "най-страшното насилие, това на мълчанието и на нощта, което пресича пътя на словото" (с. 175); в рационалната кохерентност на езика не може да бъде изразено миролюбивото отношение между мен и другия като два равноправни Аз-а и дори в етическата релация на Левинас другият е нещо външно на мен, не-Аз.

Затова неколкократно, пресичайки различни автори и есета, прозвучава идеята за безмълвието като контрапункт на писмеността, на словото. Но не безмълвието-дистанциране и безразличие, а споделяне, съпричастие към безмълвието като от-редена, на-редена участ, например на лудостта. Още по-мощен от него е жестът на реално споделената участ на жертвата на насилие. Той именно надмогва изначалната заразеност на словото с пришълеца-насилие, власт.

Отговорът "не" черпи вдъхновение от начините, хитростите, техниките, с които на различните автори се е удало да надмогнат, да надхитрят коварните клопки на словото и наследения дискурс: като не насилват обекта на изследване с посредничеството на готов концепт, на клиширани форми на историческа рецепция; като елиминират центъра, субекта и го заменят с "радостно утвърждаване на играта на света и на невинността на ставането" (с. 428); като мислят и пишат суверенно - не се ръководят и не ръководят, изразходват се безрезервно, губят познание, памет, престават да търсят признание (с. 391). Лудостта като субект и обект при Фуко, мито-морфният метод на Леви-Строс, смехът на Батай, който взривява Хегеловите словесни и смислови единици, са форми на такова суверенно мислене и писане според Дерида.

Като грандиозна метафора на този нов, различен културен статус на дискурса и словото е "театърът на жестокостта" на Антонен Арто. Посветеното на него есе на Дерида е вдъхновен и безвъпросен прочит, свидетелстващ за близост на идеите и усещанията. В този прочит "театърът на жестокостта" става и метафора на новата социална и политическа ситуация, на живота, утвърден в неговата наличност, спонтанност, самодостатъчност, празничност. Арто е против господството на словото над театъра, на режисьора над актьорите, на сцената над публиката-воайор, на теологичното начало на "злоупотребилия обладател на логоса (център, Бог, субект) над участниците в играта, в празника. Този тип театър е прототип, модел на общество, "отлично присъстващо при себе си в малките общности, което в решителните моменти на социалния живот прави безполезно и вредно прибягването до представлението (с. 360), до стария театър на предопределения смисъл и "делегирането" - както политическо, така и театрално.

Прочитът на Дерида, разбира се, на свой ред може да бъде прочетен през призмата на немалко питания. Първо, през въпроса, който сам авторът задава на Фуко: теоретичното (философското) насилие или ненасилие (миролюбие) симптом ли е, причина или език на съответен социален модел на действие? Не зависи ли културният статус на словото, писмеността (авторитарност, доминантност, центрираност) не толкова от езика, метода, дискурса, колкото от позицията на този, който говори чрез него? Не е ли демонизирането, съдът над бившите философски авторитети страстен, екстазен акт, който е изоставил питането за теоретичния континуитет на философстването в културната история? Е ли суверенно писането, което, отхвърляйки едни образци, утвърждава други; отхвърляйки мотива на признанието, се оказва доста широко и шумно признато? И не са ли копнежите на Словото, Книгата, Театъра по непосредствеността и естествеността на живота актове на несъстоялото се или отложено завръщане в неговото безмълвие и анонимност?

Дали Философът не слиза от сцената, отправяйки се бъбриво и тържествено към публиката?

Нонка Богомилова

___________

Жак Дерида. Писмеността и различието. Превела от френски език Татяна Батулева. Наука и изкуство. С. 1998