Какво по-точно
се поставя под въпрос

Понятието "деконструкция" нашумя в архитектурните среди от лятото на 1988 година благодарение главно на изложбата "Деконструктивистка архитектура" в Нюйоркския музей за модерно изкуство (МОМА). Първоначалното название на изложбата е "Накърнено (насилено) съвършенство". Промяната издава желанието представената архитектура да се впише в контекста на историческото развитие; ще напомня, че изложба пак в МОМА през 1932 г. (организирана пак от Филип Джонсън), даде името си "Международен стил", на новата архитектура тогава.

Теоретиците специално подчертават разликата между "деконструкция" и "деструкцията" на Хайдегер. По-деликатно е различието между "деконструктивизъм" и "деконструкционизъм". Първото понятие изтъква повече връзката с руския конструктивизъм от 20-те години. Той е един от източниците на вдъхновение за съвременните деконструктивисти. Второто насочва повече към философския вдъхновител - философа Жак Дерида. (В скоби ще отбележа, че другият организатор на изложбата, Марк Уигли, оспорва схващането за деконструктивизма като въплъщение на философската деконструкция. Той го тълкува като вътрешноархитектурно явление, като разрешаване чрез архитектурни форми на социокултурните противоречия.)

Това, което родее руския авангард от 20-те години със съвременните деконструктивисти е отрицаващо-съзидателният патос, усещането за промяна, динамика, полемика, предизвикателството към старото, утвърденото. Но докато в конструктивизма основното е рационалността, вярата в цялостната реорганизация на действителността на основата на разумни, научни принципи, деконструктивистичните творби се възприемат повече като коментар върху съществуващата културна ситуация, нейно въплъщение, а не порив за преодоляване на нарушената цялостност, плод не само на разума, но и на интуицията.

Влиянието на другия идеен вдъхновител на деконструктивизма (тук по точно е "деконструкционизмът") - философията на Жак Дерида, проличава най-вече в творчеството и изказванията на архитектите Бернар Чуми и Питър Айзенман, близки до Дерида (на тях той посвещава текстове в Psyche). Трябва да се подчертае навярно, че основното не е да се придаде полусъборен вид на сградата; в архитектурата се деконструира нейната структура, т.е. установените йерархии и опозиции, норми и закономерности на формообразуване и възприемане, в крайна сметка нейната "диференция специфика": "Способността да се разстрои, смути нашия начин на осмисляне на формите прави проектите деконструктивни" (Марк Уигли). По повод на своите "декомпозиции" Айзенман казва (още през 1980 г.): "Този термин предполага дейност, подобна на тази, която литературните критици наричат де-конструкция, отнасяща се до анализа на даден текст, който се изолира и поставя в структурални категории. Де-конструкцията е поначало аналитична установка. Тя не предполага нарочно отношение към процеса на създаване или към физическите параметри на произведения обект." От своя страна Чуми подчертава, че трябва да се мисли не толкова с категориите на формалната композиция, колкото да се поставят под въпрос структурите.

Какво по-точно се поставя под въпрос? Идеята за единство и съподчиненост на частите на композицията. В проекта за парка "Ла Вилет" Чуми се стреми да докаже, че е възможно да се конструира сложна архитектурна организация, без да се прибягва до традиционните правила за композиция, йерархия, ред. Оспорват се причинно-следствените зависимости, били те форма-функция, конструкция-икономика, програма-форма. Така възниква любимият на архитектите-деконструктивисти похват на наслагване, напластяване на структури, които, отделно взети, може и да притежават порядък, но като цяло трябва да създават нещо неопределено, без начало и без край. В "Ла Вилет" това е наслагването на точковия растер, линиите и повърхностите. Точките - това са павилионите, наречени Folies (лудории, безумия). Чуми пледира не за пост-модерна, а за пост-хуманистична архитектура, която не подкрепя присъщите на хуманистичния възглед ценности - единство, ред и т.н.

Показателно е творческото сътрудничество на Айзенман и Дерида върху проекта "Хорал" за градинка в парка "Ла Вилет". Названието подсказва многогласие, в което участват и Чуми (неговият паркоустройствен план е гравиран върху наклонената метална плоча, която представлява "терена" или "мястото", "вместилището"), а косвено и Платон: творческият процес включва обсъждане на есето на Дерида "Khora" върху Платоновия "Тимей". Играта на думи и асоциации се развива не само около "хора"-та, но и около предложената от Дерида форма (споменатата плоча), подобна на лира (lyre). Близки по звучене на английски до лира са думите "пластове", "напластяване", както и "лъжа". Тук присъстват любимите теми и мотиви на Айзенман "изкуствени разкопки", игра с мащаба, Г-образни форми (които трябва да изразяват непълнота, децентриране), наслагването на разместени пластове и растери, което трябва да заличи наличието на водеща и първоопределяща намеса, като с това се оспори и традиционната представа за архитекта-демиург, придаващ форма на нещата. "Палимпсест", "кариера" (на форми като изходен материал за други форми) са характерни понятия от речника на Айзенман: "Започнахме с палимпсеста като наслагване на две неща, който след това става кариера, при което отнемаме от палимпсеста, за да останат следите от предишното наслагване, но и следата от отнемането". Пластовете, отнеманията, наслагванията - това са цитатите по Айзенман, Чуми, изкуствените разкопки и т.н. Разбира се, за деконструкционистите този палимпсест е невъзможно да бъде окончателно умопостигнат: "Всичките тези пластове от значения и форми, от видимо и невидимо - пише Дерида по повод на "Ла Вилет", - се простират, лежат един в друг, един върху друг, един пред друг, но истината на отношението никога не може да бъде постигната, стабилизирана. То винаги провокира твърдение, различно от вече изреченото, с една дума - лъже. Истината на творбата лежи в тази лъжеща сила, в лъжеца, който придружава всички наши представи, но и ги съпровожда, както лирата съпровожда хора".

По думите на Х. Клоце, директор на музея на немската архитектура, благодарение на деконструкцията, архитектурата усвоява ново измерение. Нему приглася и архитектът Даниел Либескинд: "Имаме работа с архитектура, която не е познаваема като Евклидовото пространство или Декартовите координати. Архитектурата никога вече няма да се върне към реда или към безредието, а ще остане някъде по средата".

Арх. Лило Попов