Задължителната позитивност
на деконструкцията



Жак Дерида, роден през 1930 г. в алжирския Ел-Биар и израсъл там, е един от най-важните философи на нашето съвремие. Ужасява се от интервюта; не желае да приеме новите медийни условия, тяхното "ускорение". Казва, че правилата на играта в публичното говорене от години били променени, при това в ущърб на интелектуалците. Когато задаваш въпроси на Дерида, не можеш да не го почувстваш. Разбирането е трудно, скептицизмът голям. Дерида, безкрайно скрупульозен към всяка дума, иска да бъде разбран, разбран правилно във всичките си речеви жестове, в цялото си колебание, в неизразимото с думи съмнение в привидната яснота и простите решения. Кореспонденцията ни продължи с месеци и се превърна в урок по точност. Политическите интервенции на Дерида звучат изненадващо; могат да се сторят дръзки на незваните му почитатели от постмодернистичните среди. Накрая Дерида беше "недоволен" и прие като компромис отпечатването на разговора. Помоли да съобщим на читателите, че формулировките му са резултат от "болезнен експеримент" с "концесии" и "трансакции", при който много мисли са "редуцирани до простия им изказ".

Ди цайт


Разговор с Жак Дерида

- Господин Дерида, като философ винаги сте бил политически ангажиран. Променил ли се е днес климътът в Европа? Политическите интелектуалци чувстват ли се окуражени, след като дълго изглеждаха като парализирани от една постисторична, а също и цинична позиция?

- Интелектуалците били загубили кураж? Нищо не ни позволява да се съгласим с подобна оценка. През изминалите десетилетия интелектуалците трябваше да се съобразяват с дълбоките промени в публичното пространство, и то с динамика, непозната досега. В областта на медиите и технологиите условията, при които се взимаше думата, бяха разтърсени из основи. Някои от интелектуалците се стремяха да използват новите медийни мощности, за да се пласират лично и да вдигнат цената си. И когато го правеха в битката за справедливи каузи, често пъти беше еднакво трудно както да се солидаризираш с тях, така и да не го направиш. Но във всички области на обществения живот - както в Европа, така и другаде - интелектуалците присъстваха повече и бяха по-активни, отколкото предполага въпросът ви. Бяха най-вече там, където политическите или правителствените инстанции често проявяваха скованост заради остарелия си начин на мислене и действие.

- Гражданският кураж - добродетел на интелектуалеца?

- Със сигурност. Но дори ако гражданският кураж е добродетел и на интелектуалеца, не смятам, че той е специалното качество, което трябва да се изисква от интелектуалеца. Някой некомпетентен и безотговорен интелектуалец може да притежава фатално мощен граждански кураж. Не мисля също, че всички интелектуалци са били "парализирани от една ту постисторична, ту цинична позиция", както приемате вие. Но ми е трудно да отговоря с няколко думи на въпроса. Първо трябва да се разберем какво имате предвид, като казвате постистория или цинизъм. Бих искал веднъж завинаги да заявя резервите си, за да не се връщаме повече към тях. Мен ме интересуват условията, които медиите и обществеността предлагат на интелектуалците, за да вземат думата. Когато казвам например, че не искам да се включа само с четири-пет изречения в дебат за цинизма, постисторията, статуса на интелектуалеца и т.н., както ми предлагате, ще ме обвинят ли, че се спасявам в мълчанието или елитарността? Самоизтъкване, надменност или липса на журналистически рефлекс е да посоча публикувани текстове, в които се занимавам с всички тези въпроси? Смятам, че това е най-отговорният отговор. Бих могъл да илюстрирам историческата трудност, за която намекнах по-горе. Условията на публичното говорене са тези, които се променят и които трябва да бъдат променяни; с тях и фигурата на интелектуалеца в обществото.

- В книгата си "Другият нос" скицирате голям европейски проект. Европа обаче не е ли отдавна трансполитическа фирма за движение на стоки?

- Тъкмо това е опасността, за която намеквах преди. Икономизъм*, монетаризъм, напасване на труда към изискванията за конкурентоспособност на световния пазар - всичко това често пъти е резултат на краткотрайни и лъженаучни анализи. Мисля, че трябва да се противопоставим на един определено политически проект. От него идват напреженията между различните европейски правителства, а и между социалните сили, които определят Европа. Ще направя някои уточнения, защото вие искате да говорим за интелектуалците. Необходимата съпротива срещу икономизма и монетаризма не бива да е под формата на сатанински заговори или магически протести, насочени срещу некомпетентността, лежаща в основата на една, наричаща се "евро" парична единица, нито пък срещу лоши, манипулиращи хората банкери. Дори когато не можем да вярваме на всичко и всички, не трябва да пренебрегваме принудите на пазарните закони. Те съществуват, те са нещо комплексно, изискват анализ, с който дори институционалните експерти не могат да се справят. Може би трябва да противопоставим на актуалните догми на либерализма някаква друга политическа логика, но също и друга социално-икономическа логика. Такава, която е информирана и си служи с доказателства.

- А еврото?

- Само по себе си еврото може би не представлява зло. Би могло да има и друг социален и политически начин за преход към еврото. По този въпрос всяка европейска национална държава има собствени съображения, собствени исторически отговорности. Както знаете, тези на Германия и Франция са особено важни. Така че, както виждате, аз проявявам симпатия към политическата съпротива срещу една Европа, която ще бъде само управител на икономиката си. И въпреки това понятието "политически", залегнало в този дискурс, не ме удовлетворява напълно. То пренася върху Европа и върху границите на Европа определена традиция на политическото, а също и традицията на националната държава, към която аз имам много въпроси и резерви. И тук са необходими по-дълги обяснения, затова мога само да препратя към публикациите си.

- В "Призраците на Маркс" говорите за "Новия интернационал"...

- Имам предвид една често мълчалива, но все по-ефективна световна солидарност. Тя вече не се дефинира като организация на Социалистическия интернационал, макар и да запазвам старото име интернационал, за да напомня за духа на революцията и справедливостта, който някога е обединил работниците и потиснатите отвъд националните граници. Този интернационал не се побира в границите на държавността или на международните институции, които също са определени от различни държавни власти.

Той е по-скоро близо до неправителствените организации и някои така наречени хуманитарни проекти. Но същевременно той излиза и извън тях. Защото призовава към основна промяна на международното право и неговото приложение. Този интернационал кръжи около фигурата на страданието и състраданието, породени от десетте рани на световния ред, които изброявам в книгата си. Той насочва обвиненията си към това, за което рядко говорят както официалната политическа реторика, така и ангажираните интелектуалци, а също и признатите борци за човешки права.

- Можете ли да дадете пример?

- Някои макростатистики, които веднага ми идват наум, посочват милиони деца, които ежегодно умират от липса на вода. Искам да спомена и многото жени, пребивани от бой или малтретирани по начин, който често завършва със смърт. Има 60 милиона изчезнали жени и 30 милиона осакатени жени. Искам да напомня за 23-те милиона болни от СПИН, 90 процента от които живеят в Африка. На тях им се отпускат само пет процента от ресурсите, отделяни за изследванията на СПИН и при това терапията е недостъпна извън малките общности на Запад. Мисля си за селективните убийства на малки момиченца в Индия и за децата от толкова много страни, които са принудени да работят, и то в отвратителни условия. Мисля си за факта, че има един милиард неграмотни и 140 милиона деца, които нямат възможност да ходят на училище. Мисля си за смъртното наказание и за условията на прилагането му в САЩ, единствената западна демокрация в този случай. САЩ не признават Конвенцията за правата на децата. Там чакат провинените да навършат пълнолетие, за да изпълнят наказанието, наложено им, докато са били малолетни. И така нататък.

Цитирам тези неща по памет, за да получите представа за мащаба на проблемите, които изискват международна солидарност. Няма държава, няма партия, няма профсъюз, който действително да приеме това предизвикателство. В този интернационал влизат всички, които страдат, и всички, които са чувствителни към размера на тези неотложни проблеми. В него влизат и онези, които имат твърдото намерение да направят всичко, за да обърнат политиката, правото и етиката към тези проблеми. Независимо от гражданската си или някаква друга национална принадлежност.

- Независимо и от политическите деления? Въпросът, поставен по друг начин, е: Категориите "ляво" и "дясно" продължават ли да важат пред лицето на тези ужаси?

- Мисля, че това противопоставяне е по-необходимо и по-ефективно от когато и да било. То е такова, дори и когато критериите и разделенията по проблема са много сложни. Например вярно е, че срещу Европа и срещу еврото, поне така, както те заявяват себе си, обективно съществува съюз между една определена левица и една определена десница. Те излизат отчасти в името на национални ценности, отчасти в името на една социална политика. Понякога в името и на двете заедно. И със същата реторика, с един дискурс, който се отнася с еднакво уважение и към националното, и към социалното, една друга левица и една друга десница се обединяват в полза на Европа и на еврото. Логиката и реториката и от двете страни много си приличат, дори когато изложенията, практиките и интересите се разминават. Но за да дам кратък и със сигурност непълен отговор на вашия въпрос, ще кажа: Левицата, в която аз определено бих открил себе си, се намира там, където днес се анализира обезпокоителната и нова логика на тази двузначност и където действително има опити да се промени нейната структура. А с нея, дори и структурата на политическото, репродукцията на тази традиция на политически дискурс.

- И какво може да значи това?

- Бих искал да започна с една кратка принципна постановка: Наляво е желанието за утвърждаване на бъдещето, за промяна. И то промяна в смисъл на възможно най-голяма справедливост. Не бих казал, че всяка десница е безчувствена към промените и към справедливостта. Би било несправедливо. Но тях десницата никога не поставя на първо място в целите си, нито ги превръща в аксиома на действията си. За да припомня разликите, които не са остарели - въпреки дълбоката промяна на понятието "труд" - ще кажа, че левицата винаги ще присъжда по-голяма стойност на доходите от труда, отколкото на тези от капитала. Десницата винаги ще казва, че второто е условие за първото. Да си десен, значи да си консервативен, да запазиш нещо. Но какво трябва да се запази? Отвъд някакви конкретни интереси, сили, социални и идеологически норми и т.н., отвъд дадена политика, десницата винаги ще се опитва да запазва една определена традиционна структура на политическото, определено отношение между гражданското общество, нацията и държавата. Ако правото държи на това противопоставяне между ляво и дясно, тогава не е толкова просто да бъдеш последователен, да си ляв всеки ден. Това е трудна стратегия.

- Американският философ Ричард Рорти обвинява левите, че твърде дълго са се занимавали с въпросите за културната идентичност и са изоставили социалната справедливост.

- И тук трябва да се правят по-точни разлики. Не мисля, че цялата левица се е занимавала повече с културната идентичност, отколкото със социалната справедливост. Но ако някои, които наричат себе си леви, са го правили, тогава те заслужават критиката на Рорти. По този въпрос и при това разграничение аз бих се съгласил с него, защото има опасност да се забравят два тежки риска. Първо, искането за културна идентичност (тук влизат всички видове комунитаризми, които не са никак малко), дори когато то е легитимно, понякога при определени условия и в определени граници се доближава до десни идеологии с националистическа, фундаменталистка или дори расистка насоченост. Второ, то може да изтика на заден план и престъпно да занемари други борби за социална или гражданска солидарност, както и универсални искания. Под универсални искания разбирам транснационални, а не само космополитични. Защото космополитичното, и на това бих искал да се върна по-късно, все още предполага инстанцията на държавата и на гражданина, дори той да е гражданин на света.

Но защо се налага да избираме между тези две важни неща - между културната идентичност и социалната справедливост? Има два вида справедливост. Има два отговора на потисничеството или насилието чрез политическо или социално неравенство. Въпреки очевидната трудност те да бъдат поддържани на едно ниво и в еднакво темпо, ние бихме могли, а и трябва, ако мога така да се изразя, да се бием едновременно и на двата фронта. Това значи и на културния, и на социалния. Задачата на интелектуалеца е да изговори това, да му даде гласност и да развие стратегии. Но стратегии, които да се противопоставят на простия избор между културното и социалното. И в двата случая истинската отговорност на един интелектуален ангажимент е да се направи всичко възможно, за да се промени съществуващата правна база и в двете области. Между едното и другото, между културното и социалното, изхождайки от едното и отивайки към другото, да бъдат измислени нови права. Макар и тези нови права винаги да си остават неравностойни на това, което аз наричам справедливост. Справедливост, която не е право. Дори тя да се определя от историята и прогреса на това право.

- В дискусиите за глобализацията често става дума за изчезването на държавата. В текста си "Cosmopolites de tous les pays, encore un effort!"** развивате идеи за ново имигрантско право. Как трябва да реагират философите? Като проявяват фантазия по отношение на институциите?

- Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид с "фантазия по отношение на институциите". Всеки политически експеримент, дори "Инициатива градове-убежища", въпреки нейната ограниченост, съдържа в себе си философско измерение. Задължава ни да се замислим над същността и историята на държавата. Всяко политическо новаторство се докосва до философията. Всяко действие и всяко политическо решение трябва да изнамерят своя норма или правило. Подобен жест минава през или включва философията. Мисля, дори с риска да създам впечатлението, че си противореча, че едновременно е необходимо да се борим и срещу това, което вие наричате изчезването на държавата. Защото понякога държавата може да ограничи силите на частното присвояване, концентрацията на икономическата власт. Държавата може да бъде спирачка за насилственото деполитизиране, извършващо се в името на пазара. И въпреки това на държавата трябва да се оказва съпротива там, където тя се сраства с национализма на националната държава или с представителството на социоикономическите сили. Всеки път трябва да се анализира и да се намира ново правило. Веднъж правото на държавата трябва да се оспори, друг път тя трябва да се консолидира. Защото политическото не е пропорционално на държавното. Макар за това обикновено да се изказват други мнения. Необходимата реполитизация не бива да служи на нов култ към държавата. Трябва да бъдат прокарани нови разделителни линии и да се приемат комплексни и разнообразни практики.

- Вие показахте как една теория на справедливостта води до безизходни спорове. Не се ли опасявате, че философията ви може да обезкуражи всеки политически проект?

- Опитвам всичко, което е по силите ми, за да съгласувам ангажимента си със задължителната позитивност, съдържаща се в деконструкцията. Това не е лесно и никога не съм сигурен, че съм успял. Но то и не може да бъде предмет на някакво знание или сигурност. Аз, също като другите, понякога усещам обезкуражаването, за което говорите. Но в моите очи това обезкуражаване е и необходимо изпитание. Ако всеки политически проект беше нещо успокоително или логическо, или теоретическо следствие от гарантирано знание, т.е. ако беше еуфоричен, без парадокси, без взаимоизключващи се противоречия, без изискваща решения нерешимост, тогава щеше да става въпрос за машина. Машина, която щеше да функционира без нас, без отговорности, без вземане на решения, в крайна сметка, без етика, право и политика. Не може да се вземе решение и да има отговорност, без преди това да сме минали през взаимоизключващата се противоречивост или неразрешимост.

- В трудовете си се раздвоявате по отношение на философското просвещение. Разработвате една критика на субекта и едновременно с това подчертавате еманципацията. Идеята за демокрация също ли се подчинява на тази раздвоеност?

- Да. По-точно казано, има една нередуцируема пропаст, едно непреодолимо несъответствие между идеята за демокрация и това, което в действителност се предлага от нейно име. Раздвоението ще си остане завинаги. Във всеки случай тази идея не е идея в Кантовия смисъл - едновременно и регулираща, и безкрайно далечна. Тя определя конкретната неотложност тук и сега. Демокрацията е единственото наименование на една политическа форма на управление, която съвместява измеренията на неизмеримото и на това, което ще настъпи. Демокрацията е форма на управление, която чрез тях дава израз на своята историчност и способност за усъвършенстване. Тя по принцип ни позволява напълно свободно да боравим с тези два отговора. По този начин можем да критикуваме актуалното състояние на т.нар. демокрация.

- Думата "събитие" ново наименование на утопия ли е?

- Въпреки че утопията притежава критически потенциал, от която със сигурност никога не бива да се отказваме, аз се отнасям с недоверие към тази дума. Отнасям се с недоверие към утопията, въпреки че тя ни мотивира да се противопоставим на алибитата и всички уж реалистични и прагматични отстъпления. В определен контекст утопията - или поне думата - твърде лесно се свързва с мечтата, с демобилизацията, с нещо невъзможно, което подтиква по-скоро към отказ, отколкото към действие. Не-възможното, за което често говоря, не е утопичното. Напротив. Не-възможното дава движение на желанието, на действието, на решението. Не-възможното е образът на самата действителност. То има нейната твърдост, близост и неотложност. Не-възможното, така както аз го интерпретирам в много от по-новите си текстове, е неотложността на мига, тук и сега, в дадена неповторима ситуация. Това не-възможно не е нещо негативно, то е утвърждаващо. Утвърждаващото ни позволява да оказваме критична съпротива на псевдоделата, псевдорешенията, псевдоотговорностите. Ако се задоволявахме с възможното, щяхме да използваме правила или да изпълняваме програми, щяхме да изтъкваме предварително известни ни причинно-следствени връзки, щяхме "прагматично" да се приспособяваме към онова, което ще ни изглежда вече започнало и в крайна сметка нито в политиката, нито където и да било другаде нещо ще се върши или ще се решава. Никога няма да се поема истинска отговорност. Вероятно ще ми кажете, че именно това отдавна се случва. Може и да е така. Но за да можем да мислим за него, трябва да премислим отношението между възможно и невъзможно. Това се опитвам да направя.

- Пледирате за ново определение на "гостоприемството". Може ли по този начин да се реши проблемът с бежанците?

- Задължителното гостоприемство, което е неделимо свързано с идеята за справедливост, не е приложимо в този случай. Него не можеш да го вкараш в правила или просто да го включиш в законодателството. Ако то бъде преведено непосредствено на езика на политиката, последствията могат да бъдат напълно противоположни. Но ако сме достатъчно бдителни, тогава не можем, а и не бива да се отказваме от едно гостоприемство, без каквито и да било задръжки. Гостоприемството е задължителна отправна точка. Извън тази отправна точка желанието за гостоприемство, неговото понятие и опит не биха имали смисъл. Дори идеята за гостоприемство не би имала смисъл.

- "Гостоприемството" регулативна идея ли е?

- Не, това не е идея в Кантовия смисъл. То е място, от което ни се диктуват непосредствените, съвсем конкретни неотложности. Задача на политиката е да намери най-добрия законодателен компромис, най-добрите юридически условия, за да не може в определена ситуация да бъде нарушен етичният принцип на гостоприемството. За да може тази етика да бъде уважавана възможно най-много. Затова трябва да се променят и закони, и навици, а също и фантазми, трябва да се промени цяла една култура. Това е, което трябва да търсим в момента. Помислете само за насилието в ксенофобските или националистическите реакции - то е също симптом. Задачата днес е толкова неотложна, колкото и трудна. При това навсякъде, но най-вече в една Европа, която се опитва да се затвори за външния свят в същата степен, в която твърди, че се отваря отвътре. Например с Шенгенското споразумение. Международното законодателство трябва да се промени. Защото през този век са се променили понятието и опитът на т.нар. бежанци. Отнесена към тези променени понятие и опит, политиката изглежда крайно остаряла. Също и правото. Може дори да се каже, че се е променил смисълът на изрази като "бежанец", "заточеник", "живеещ в изгнание", "депортиран", "displaced person" и дори на такива като "чужд" и "чужденец". Тази промяна изисква друг дискурс, други практически отговори. А това от своя страна също променя хоризонта на политическото, на гражданството, на националната принадлежност и държавата.

- Но щом като "законите на гостоприемството" не се превръщат в позитивно право, тогава гостоприемството не се ли свежда само до акт на милосърдие?

- Вярно е, че трябва да се направи всичко, за да могат законите на гостоприемството да влязат в позитивното право. Ако това е невъзможно, всеки пред съвестта си, понякога в кръга на най-близките си трябва да прецени какво може да направи и без закони или въпреки тях. Кога, къде, как и до каква степен. Нека изясним това. Когато някои от нас призоваваха към гражданско неподчинение във Франция, за да бъдат приети т.нар. "хора без документи", не ставаше въпрос за призив към нарушаване на закона въобще. Беше призив да не се спазват закони, които ни се струваше, че влизат в противоречие със залегналите в конституцията ни принципи, с международните конвенции и с правата на човека - със закони, които ние преценяваме като по-висши, ако не и като "по-задължителни". Един малък брой хора - например от моя семинар, направи от този проблем публична тема. Ние призовавахме в името на този по-висш закон към "гражданско неподчинение" в ограничени рамки. Но аз не бих отхвърлил и думата милосърдие. Милосърдието като дар, даден без каквито и да било условия, без той да може да се връща или да се компенсира с равностоен дар. Поне докато не е свързан с тъмни религиозни конотации, които, колкото и да са интересни понякога, изискват друга дискусия.

- Космополитичното право на Кант ли имате предвид? Ново право на гражданите на света? Или дори една световна държава?

- Това са проблеми, с които интензивно се занимавам през последните години. Връщането към Кант е едновременно и неизбежно, и недостатъчно. Едно световно гражданско право, което да регулира това, което Кант нарича общо гостоприемство (allgemeine Hospitalitaet), и днес би представлявало грамаден прогрес. Във всеки случай, когато го упражняват междудържавните инстанции, от което сме много далеч. Въпреки всичко Кант също налага на упражняването на това право известни граници и условия. То се признава само на гражданите като такива. Това значи, че то е валидно само между държави, и то само като право на посещение, не като право на престой и съответно право на убежище. Трябва да се създаде право, но също и една справедлива отвъдност на това право, които да премахнат тези ограничения. Трябва да се измислят легитимиращи инстанции, които да не се основават просто на държавни или междудържавни договори. Те трябва да бъдат инстанции, които да могат да се борят и срещу превеса на отделни държави. Но със сигурност не бива да е една-единствена световна държава. Съзнавам, че подобна задача изглежда нерешима. Но това е задача, чието решение е същевременно и предмет на знание; задача, която може да се разреши с някакво просто познание - такава задача би ли била задача?

- Етичният фон на вашите размишления днес не е ли по-отчетлив заради влошената политическата ситуация?

- Това, което наричате фон, винаги е било четливо. Винаги досега. Но за да знаеш кое е четливо, трябва да четеш. А иначе не мисля, че положението на света се е влошило. Същите злини бяха тук още преди трийсет години. Може би просто не са толкова често в центъра на вниманието на медиите...

- Винаги сте се отграничавал от второто поколение на "Франкфуртската школа". И въпреки това в политическите ви диагнози има учудващи паралели с Юрген Хабермас. Това политическо и философско недоразумение между Франкфурт и Париж ли е?

- Вярно е, и това ме радва, че Хабермас и аз често се озоваваме на една и съща страна и сме солидарни по отношение на спешни политически въпроси. Така например ние работим заедно в международни обединения като Международния парламент на писателите или в Cisia, която се грижи за преследваните в Алжир интелектуалци, журналисти и т.н. Освен това мисля, че винаги съм разбирал политическите намеси на Хабермас в Германия и с повечето съм се съгласявал. Но питам ви: Тази непосредствена политическа солидарност между Хабермас и мен пропъжда ли добре познатите и важни философски различия, за които намеквате и за които още преди години съм давал различни обяснения? Нима те попадат в категорията на недоразуменията? Не съм толкова сигурен. Питам се също дали един по-задълбочен, по-прецизен и по-безпощаден дебат няма да направи видими дълбоките политически разногласия между нас. Имам предвид несъгласия дори за същността на политическото, на социалните връзки и езика. Несъгласия, от които обаче могат да бъдат формулирани нови усилия, нови задачи. Надявам се, че тези дискусии ще се състоят - утре или вдругиден, директно или чрез посредници, и че ще бъдат както искрени, така и на ниво.

Разговора води Томас Асхойер

в. Ди цайт, 5 март 1998

От немски Ирина Илиева

___________
* Икономизъм - прекалено подчертаване на икономическите фактори при разглеждане на обществените процеси (бел. пр.).

** Cosmopolites de tous les pays, encore un effort! (фр.) - Космополити от всички страни, още едно усилие!