Деконструкцията се опитва
да влезе в театъра

По времето, когато изкачвайки огромни планини от думи - често стръмни, понякога главозамайващи - превеждах "Призраците на Маркс", когато Дерида, с трите срички на своето име, беше обсебил всяко кътче на моето жилище, доста честичко около мен се навърташе мисълта за театъра в този текст. Не я гонех, но и не смеех да я развивам, да я показвам. Не че се срамувах, просто ми се струваше недотам сериозна. Кой знае, може би професията ми да я е викала тази мисъл, за да ме подсигури при катеренето по текстовете на Дерида. С глътка позната материя, с пътеводител. Или пък, може би иззад словесните грамади от време на време да е проблясвало нещо толкова красиво, че да ми се е искало то да освети цяла една зрителна зала... Затова и силното ми вълнение при вида на афиши за представление по "Призраците на Маркс" от Дерида в парижкия театър "Нантер Амандие" си беше съвсем обяснимо. Онази, "моята" мисъл явно беше прескачала и други огради. Само че там хората без колебание я бяха развили и показали. И доказали, че връзката на Дерида с театъра е легитимна. Или поне не е незаконна. С две думи, пак ни бяха изпреварили. Не се чувствах обаче ограбен напротив. Защото надбягването не може да осмисли изкачването на една планина. Там има територии, принадлежността към които се определя не от неизбежната злоба на надпреварата, а от кохерентността. На мисленето и на мислите.
И така, Дерида в театъра. Или по-точно, Дерида и театърът. Впечатляващо, почти невероятно. Но не и невъзможно. Все пак флиртът е узаконен с брак. Обаче доколко и за кого той е необходим? И в крайна сметка, не е ли случаен? И кум, и сват, и свещеник беше режисьорът Жан-Пиер Венсан, директор на този театър. Творец, ръководил доста престижни институции, например "Комеди Франсез". Именно той беше поискал настоятелно ръката, написала "Призраците на Маркс". Едната страна демонстрира активност, както си му е редът, според ритуалните традиции. (Дали пък от това, коя точно от страните поема ролята на жениха, не произтича някаква закономерност, свързана с дългия и щастлив живот на спектакъла?) Значи, театърът като жених. И той като всеки жених - поне на ниво приказка или мит - мотивиран предимно от външния вид на избраницата. От това, как изглежда момата.
И ето го вече наистина сериозният въпрос. Как изглежда Дерида, тоест как изглеждат текстовете на Дерида? Как изглеждат "Призраците на Маркс"? Възможни ли са тези въпроси и ако да, кой би трябвало да отговори на тях? Философът или Артистът? Мислителят или Художникът? Един от двамата или и двамата би трябвало да ни кажат, въобще възможно ли е една Мисъл да изглежда. Да бъде гледана, сиреч да бъде възприемана и оценявана сетивно. Традицията на гръкоевропейския logos изключва подобен въпрос, но далеч на Изток никому никога не е хрумвало да откъсва едно от друго онези неща, които ние сме решили, че се наричат Поезия и Мисъл. Между другото, западната философия на езика старателно отбягва срещите с всяко писмо, което не е "фонетично", с всяко писмо, което изглежда. Така или иначе, съпоставянето и/или противопоставянето на Метафората и Концепта е значим проблем, който присъства в доста изследвания на деридианската мисъл, и то не само защото този проблем занимава и самия Дерида. Вероятно бързината и начинът, по който ще бъде пренесена една мисъл (нали "метафора" значи транспорт) не са без значение именно днес, когато стремежът към скоростност е станал белег на времето ни. А ние, като получатели на пренесени послания, тоест като обикновени читатели, ще се задоволим да кажем, че не са толкова много философските текстове, които могат да бъдат разпознати, дори и в превод, и то не по общата тенденция на своите тези. А текстът Дерида безотказно може да бъде разпознат. И значи, да бъде гледан, сиреч да бъде усетен сетивно. От всички рискове, че при различна светлина може да изглежда различно. Изглежда, точно рисковете на това "изглежда" са накарали някога Мисълта да избяга от Поезията, Концептът да се дистанцира от Метафората. Защото тя, Мисълта, не иска да изглежда, тя иска да е. Но днес като че ли повсеместно сетивното се готви за реванш. Именно днес, в това технологично, политологично, сексологично и прочее логично време. Как на читателя да не му се доще да стане зрител.
Някъде от 1975 година книгите на Дерида (броят им вече е наистина обезкуражаващ - доста над 50) започват да стават все по-малко "академично" философски, все по-съпротивяващи се при превеждане - а философията априорно би трябвало да е абсолютно преводима - и все по-въздействащи при четене. И може би появата на сцената на днешния Дерида, този от "Призраците на Маркс", а не на вчерашния, този от "Граматологията", е закономерност, обяснима не просто с актуалността. Без да се е вторачил в миналото, Дерида със своята деконструкция непрекъснато използва наследството на това минало. Но само като претекст за текста. Неговата мисъл като че ли е генерирана от общуването с призраци. Призраци на тези, които вече не са и на тези, които още не са. А има ли по-уютен дом за призраци от Театъра? И Шекспир е подложен на стряскащите деконструктивни анализи на Дерида, и то точно в "Призраците на Маркс". Напълно понятно е, че мястото, отредено за стиховете на драматурга в спектакъла, е силно увеличено. Шекспир се намира у дома си. Но пък изключителната оригиналност при трактовката на някои от монолозите на Хамлет си остава в книгата. Философът се усмихва. 1:0 за Дерида! Който, между другото, през цялото си юношество, оказа се, е мечтал да стане професионален футболист. Ето че женихът и булката са имали някаква връзка още през пубертета, ако се приеме, че "играя" - глагол, определящ театъра във всички европейски езици, че копнежът по "играенето" е оня компенсаторен момент, влияещ върху стила на един от най-значимите френски мислители. Дерида неведнъж е бил упрекван, че прекалено много се "заиграва" с думите. Че неспирно се разхожда напред-назад по тяхната етимология, че жонглира с тяхното значение, което, разбира се, е несериозно в очите на неговите критици. Но за читателите, тоест за зрителите, съвсем не е без значение как ще бъде вкаран един гол. А Дерида го прави виртуозно. Като артист.
Добре, дори и да приемем, че в главите на двама-трима режисьори по света съществува театър, който се нарича Дерида, то кой ще играе в него? В парижкия спектакъл това са Хамлетовци и Офелии, елсинорски гробари и гробокопачи на капитализма, Жени Маркс и жените на Маркс. Но това не са герои на Дерида. Макар и да присъстват в неговия текст, те са само претекст, а не актьорите, които провеждат действието на деридианската мисъл. Действащите лица на текста Дерида са прословутите "следата", "протезата", "подписът", "обещанието", нейна Особеност г-жа Диферанс (и нека опитите това понятие да бъде преведено да престанат), въобще цял паноптикум от концепти. Които, макар че обслужват една философия - тази на Дерида - ни се усмихват със загадъчността на метафори. Те знаят, че изглеждат. През кое царство ни е повел Дерида, през това на logos-a или през това на mythos-a? И кои биха могли да бъдат изпълнители на неговите действащи лица? Единствените недоразумения между Жан-Пиер Венсан и Дерида настъпват по време на разпределението, както и във всеки друг театър. "Как - безкрайно се учудил Дерида, - та нима хора ще играят в този спектакъл?" И в крайна сметка приел всички предложения на режисьора. Едната страна демонстрира пасивност, както отбелязахме в началото. Ритуалните традиции са спазени. Сватбата и завесата са вдигнати. Връзката на Дерида с театъра не е случайна. Но дали театърът Дерида се е случил?
Дори и отговорът да е не, то това не е отправено към бъдещето. Защото театърът на този автор е не-обходим, което навярно значи не-избежен. Защото творчеството на Дерида се вписва все по-категорично в традиционната "некабинетност" на френската мисъл, която от Просвещението насам винаги (почти) се е опитвала да руши, по-точно да преодолява "академичните" граници на философския текст. Традиция, която кара мисълта, ако това се налага, да излезе на площада, па макар и за да понесе поредното разочарование. Традиция, която понякога води до грешки, но то е винаги в името на ангажираността. И в познатата редица до "тъжния" Бекет и Съпротивата, до "похотливия" Сартър и Май 68-ма, се нарежда и "модерният" Дерида в килията на пражкия комунистически затвор, попаднал там, защото се опитвал да помогне на колегите си от Харта 77. Традиции и традиционалисти. И затова си мисля, че текстът Дерида, а може би и неговият театър, е необходим и значи неизбежен, и там, за тях, за "традиционалистите", както и тук, за нас, за набедените "новатори".
...Когато си тръгвах от театър "Нантер Амандие", Дерида не беше вече за мен само три срички, подобни на магическо заклинание. Без лице, без биография. Какъвто е всеки подпис. Беше се превърнал в изпълнен с достойнство белокос мъж, в момче, гонено от училище заради еврейския си произход, в неосъществен професионален футболист, в затворник на себе си и на света. Бях ли спечелил нещо? Дъхът ми вече не секваше при вида на онези три срички. Вече не бях идеалният читател. Бях поел отговорността да бъда зрител.

Михаил Събев

През този сезон спектакълът, създаден по "Призраците на Маркс" от Дерида, няма да се играе в Париж. Но пък текстът на композицията е вече в София!
М. С.