Пиринфолк и призракът чалга

1. Въведение към проблема, което по стара традиция в науката изчерпва приносите в много публикации.
Специфичната същност на социалната стойност на феномена "Пиринфолк" не могат да бъдат усетени от едно бегло, индиферентно (а понякога и преднамерено) пробягване на ухото и окото по екрана на домашния телевизор, излъчващ (при това със звук на плейбек!!!) едно негово "представително" сценично резюме, наречено по традиция галаконцерт. Друго е нужно тука. Нужно е най-напред тая музика да ти е влязла в ухото, да си, както се казва, малко нещо вътре в нещата. Човек трябва да се е докосвал до куп извънсценични форми на функциониране на всичко онова, на което фестивалът в Сандански е само физиономия, пък и да е поразмишлявал бая сериозно върху впечатленията си. Поне ако не иска да говори после празни приказки и да прави повърхностни, понякога спекулативни, субективни, конюнктурни и лекомислени умозаключения. Човек трябва и да се е позавъртял с отворени сетива сред хилядите фенове на тази музика (буквално между седем и седемдесет години!), които прииждат всяка година от целия Пирински край и от цяла България, за да се насладят за пореден път на онова, което чрез радиото и аудиокасетите им радва душата в техните делници и празници. Човек трябва да е ошетал поне няколко местни кръчми, па и да е ударил там по две домашни ракии, та да му светне в съзнанието колко нашенска виталност (и емоционална, и чисто музикантска) се крие в онова нещо, на което някои лепват с презрение етикета "чалга", за да се дистанцират от друг етикет, който пък залепват тотално върху първия: "пошлост" и "примитивизъм".
Е, не всички, дето се правят на чалгаджии, могат да стигнат кутрето на Иво Папазов или даше на пишкин момчетата от "Ку-ку Бенд" - ама какво да правим?... Та нима всички, които се мъчат да се направят на Арита Франклин или Васил Найденов, са ярки и силни като тях?... И ако не са - обявил ли им е някой досега война, подхванали ли са ги журналистките по вестниците? Нима всички манекенки са като Клаудия Шифър? Нима всички пичове са като... хайде да не казвам като кого, ама така е то в живота: много често, уви, в него покрай Илия нарочват и свети Илия, покрай сухото изгарят и суровото, та си бият после главите кой дявол ги е накарал да вършат и говорят глупости... А ако питате не само мен, а и маса иностранци, пощъкали напоследък из България, чалгията (така я произнасят, откакто се помня, тази лоша днес дума в моя край, в Северна България) е голяма работа. Страшно голяма - а и нашенска, при това отколешна, близка до душата, до епикурейската жилка, до манталитета на хиляди и хиляди нашенци - ако и да е чуждица и вследствие на това някои пуритани да радеят да "опазят" от "пошлост" и "примеси" съвременната българска битова музикална култура.
Та ето защо, като слушах песните на "Пиринфолк", в главата ми се дооформи едно мое старо, дръзко и може би съвсем неочаквано за читателя убеждение: колкото по-смело, органично и майсторски в тях проблясва именно голямата, талантливата, искрящата от хумор, неудържимата, оригиналната, виртуозната импровизация на истинската чалгия, толкова по-добре ще е и за тия, които я правят, и за нас, дето ги харесваме и ценим като една от живописните черти в богатата, пъстра днешна българска "локална музикална идентичност". Иначе и там, в песните на "Пиринфолк" ще се настаняват постепенно рутината, калъпите, имитациите... докато огромната им сегашна аудитория просто престане да се интересува от тях, защото те пък ще са престанали да топлят, разплакват, веселят и изненадват (!) душата й. От друга страна, с извинение (и за мое съжаление...), сегашният "Пиринфолк" съвсем не може да се впише тотално в територията на чалгията. Забелязвам и друго: доста певци, а и автори, вече са се поддали на конформисткото настроение да се пазят от нея като дявол от тамян. Виждаш ли, читателю, всеки се пази от нещо, без да му е ясно кой какъв точно смисъл влага в нещото и без, от друга страна, "нещото" да заплашва с нещо никого. Поне според мен. Житейска диалектика.
2. Научна аргументация на тезата. Спестявам на читателя тази част от текста си, тъй като не й е тук мястото, пък я има вече и в маса публикации не само от моя милост, но и от плеяда други автори, български и чуждестранни.
3. Нередактирани бележки по тeмата, нахвърляни експромптно в полумрака на Летния театър, които хвърлят субективна светлина върху някои аспекти от конкретиката на явлението.
- Чакам някакво откритийце, изненада, ново зрънце, нова идейка... Тоя род музика наистина предполага доста голяма доза баналност - и все пак... Дано го дочакам, преди да отпрашим за София (това съм го надраскал в началото, първата вечер).
- Защо са толкова равни, еднакви, сякаш кастрирани аранжиментите? Слаби свирачи ли съпровождат, нямат ли инвенция тия музиканти, или просто ги е страх да надуят и накъдрят в отсвира я кларинета, я тромпета, я саксофона, за да не ги набедят за "чалгаджии"? Я се вземете в ръце бе, свирачи и аранжори, не чувате ли какво правят Годжи и "Ку-Ку Бенд"?...
- Ашколсун ма, Сашке? За пръв път те виждам да правиш тежка балада - но и това го можеш. Само не прекалявай толкова с мелодрамата!
- ...Та за мелодрамата. За лишен път се уверявам, че българите (и като са публика, и най-паче като са автори или изпълнители) страшно си падат по нея. И май така е било по нашите земи открай време. И в "автентичния" фолклор. Обичат българите да поплачат, като запеят, или заслушат, та тогава да ударят по чашата и да викнат "наздраве!". И не само българите, но това е друг въпрос. Ами като е така, така да е! Нищо, че аз пък не си падам толкоз по това.
- ...Аз пък си падам по хумора. По вица, по лакърдията, по иронията, по пародията... Свят голям, шашкъни много! Ей го, и Димитър Динев дочака звездния си миг тъкмо със своята хептен банскалийска кавърверсия на "Макарена" - и удари "среброто". Евтим, да е жив и здрав, е случил пък с веселата интифа, която е дал на Тончо, та да се обърнат към извечната опозиция "мъж - жена" не в плачевно-сантиментален (както гласи традицията), а в хумористичен дискурс.
- Имат късмет авторите - силни, гласовити певци идват на "Пиринфолк" да им отсрамят творенията. Твърдя го, защото съм ги чувал и на живо, в кръчмата, т. е. дето й е баш мястото на тая песен. И точно затова ми се ще организаторите да имат тупе и да намерят пари да скъсат веднъж завинаги с пълния плейбек, та и последният Тома Неверни да се откаже да търси на тия певци под вола теле. (Щастлив съм, че тая идея изразиха на пресконференцията не критици и критикари някакви, а самите певци. Дано да успеят.)
- Явно са се постарали авторите на текстове. Големите глупости, поетическата немощ, нескопосно "изваяните" образи, несръчната версификация в текстовете май вече отиват в историята на фестивала...
- Темите? Въртят се във всекидневните емоции на обикновения човек и кажи-речи запълват целия този тематично-житейски кръг. Така и трябва да е. Нали фестивалът е за песни на фолклорна основа - а фолклорът, не само българският, върти своите теми тъкмо така. Любовта, приятелството, отечеството, това е в центъра. Че кое друго? И подозирам, че публиката май ще надмогне някак пиетета към утвърдените си идоли и ще удостои със своята награда "Татко мой" на Лобошки. (Познах! Печен съм в тези работи и това си е!)
- Не съжалявам, че дойдох и тая година. Надявам се да не ме ругаят комшиите, да не отнеса на гърба си присъдата на журито. И се заричам да не чета какво пишат вестниците, за да се ядосвам по-малко.

Сандански - София, 11 - 13 септември 1998

Генчо Гайтанджиев