Радиооркестърът (само) на 50

"Желая да са живи и здрави и все така полезни за нашата музикална култура." Думи, написани от композитора Веселин Стоянов през 1968 г. в златната книга на Симфоничния оркестър на БНР. Сред многото възторжени, ласкави, благодарствени послания, отправени към оркестъра, тъкмо тези слова имат особена стойност. Защото много точно посочват мястото и значението на състава. Винаги сред най-силните и авторитетни у нас, но и оркестър с мисия. Не знам дали някой си е поставял за задача да изброи прецизно творбите от български композитори, изсвирени и записани от радиооркестъра за всичките 50 години. Едва ли, защото това фактически би означавало изреждането на почти всичко, създадено у нас за и с участието на симфоничен оркестър. Няма преглед на ново творчество, в който съставът да не е участвал, при това с едни от най-трудните и натоварени програми. Няма месец или година, в които да не е записвал за националния ни радиофонд български композиции. Оркестър, който превръща сътвореното в жива, звучаща история. Трудно бихме могли да си представим националната ни култура без него. (Ако подобно твърдение се стори някому патетично, нека се заеме с броенето на "родените" от състава заглавия.)
Началото се поставя през 1948 г. След войната нуждата от симфоничен оркестър, който да участва в живите радиопредавания и да прави записи на български творби, води до временното решение към радиото да бъде прикрепен бившият Царски оркестър. Но още след първите години се вижда, че за тази дейност, която все пак има по-ограничен периметър (тогава!), е необходимо създаването на една нова формация. Съществуващият оркестър става Софийска филхармония, а радиото назначава 24-ма музиканти (през август 1948 г.) с ръководител Васил Стефанов и концертмайстор известната Недялка Симеонова. Но и двамата остават закратко на тези си длъжности. Обяснимо е. В този състав, както при всяко ново начинание, трудностите са големи: повечето от музикантите са млади и неопитни, сериозни са проблемите по създаването на балансирана ансамблова звучност, а и малочислеността изисква специфичен репертоар, често се налага да се правят аранжименти, съобразени с възможностите на оркестъра. Картината започва да се променя след 1951 г., когато начело на Държавния радиооркестър (така се наричал тогава) застава Влади Симеонов. Диригент със стабилно образование, специализирал в Рим и Виена и вече доказал организаторските си възможности при основаването на Пловдивската филхармония. Оркестрантите стават 60, изявите се умножават, авторитетът укрепва, репертоарът се разширява: Симфоничният оркестър на БНР постепенно се превръща от сборен колектив за изпълнение на конкретни задачи в истински оркестър. За да се утвърди с годините като един от водещите в България.
"Благодаря на прекрасния музикант и достоен човек Васил Стефанов за творческата и дружеска атмосфера, която създава по време на работа. Един достоен и талантлив колектив" - Райна Кабаиванска, 1969 г. Наистина, историята на един състав до голяма степен се създава и гради от личностите, които го ръководят. Щастие за радиооркестъра е било, че музикантът, вградил способностите и цялата си всеотдайност в израстването и формирането на гордото самочувствие на състава, е бил Васил Стефанов. От 1954 г. поема ръководството, почти до края на живота си (1993) остава свързан с този колектив. Епохата Васил Стефанов. Белязана е от висок професионализъм и взискателност, от постоянна, неотменно прецизна работа; от великолепни творчески постижения в концертните изяви и смайващо широк репертоар. Но не само в тези публични изяви са достойнствата на ръководството на Васил Стефанов. Малцина са българските диригенти, съумявали да намерят в работата си точния баланс между създаване на респект и необходима дистанция, а едновременно с това и атмосфера на доверие и съмишленичество. Може би тъкмо тук се криеше огромното умение в подхода на Маестрото към неговия оркестър. Подход градивен, който не допускаше конфликти на дребно. Към това се прибавя и способността му, дадена от Бога, да чете и се ориентира в нови партитури със забележителна бързина, да успява да хване безпогрешно цялостната конструкция, да съзре най-интересното от заложените идеи. Златно време за българските композитори! В лицето на Васил Стефанов те имаха верен свой съратник и неотменен коректен тълкувател. Стабилност и спокойствие излъчваше диригентът, оркестърът свиреше с увереност и сигурност. Методичната и сурова ежедневна работа нямаше как да не се отрази на звученето на състава. Радиооркестърът беше прочут със своите духачи (и какви дървени!), щрайхът беше спят и гъвкав, ударните - чудесни. И не е учудващо, че на националните прегледи на симфоничните оркестри правеше много силно впечатление. Гостуващите солисти (в онези по-далечни години сред тях имаше световни имена) неотменно отбелязваха почитта си към Маестро Стефанов. Ето например какво е написал Леонид Коган през 1968 г.: "Искам да изкажа голямата си благодарност на забележителния диригент и музикант Васил Стефанов, който чудесно акомпанира концертите на Моцарт и Брамс (макар че в тази вечер аз свирих съвсем други темпа, отколкото на репетицията, а жалко!)."
И още едно име на диригент би трябвало да се спомене: Александър Владигеров. Дълги години внасяше живителен контраст с присъствието си на диригентския пулт пред радиооркестъра. Артистичен, експанзивен, той прокара своя си линия. Кой не помни програмите му с музика от Гершуин и Бърнстейн, препълващи до пръсване зала "България"? И кой ще забрави голямото дело, с което се зае преди ранната си смърт - осъществяването на интеграла със записи на баща му, Панчо Владигеров. Дори само това да беше сторил, и то е достатъчно, за да си спомняме сега с тъга за вечната му ентусиазираност и чувство за хумор.
Васил Казанджиев - още един сериозен етап в съществуването и работата на Симфоничния оркестър на БНР. 15 години беше негов диригент, дошъл с огромния си авторитет на признат творец. Композиторският му прочит внасяше понякога неочаквани ракурси в неговите интерпретации, а творческият му опит беше безценен при първите изпълнения на нови български произведения, съществен бе и за разнообразяването на репертоара с нови заглавия от музиката на ХХ в. Последва го известен период Руслан Райчев, музикант с дългогодишна практика и отдавна утвърден, който имаше нелеката задача да овладее и стабилизира нещата в един труден преходен период.
Сега, от 1994 г., оркестърът отново набира сили и увереност. Милен Начев е диригентът, който амбициозно се зае да възвърне старата слава на състава, да привлече вниманието на публиката. Руски възпитаник, специализирал в Париж, той доби увереност и необходима практика в Русенската опера. Решителността и устремът, с които пое предизвикателството да ръководи една такава достолепна институция заедно с многото й проблеми, беше и изненадваща, и радваща. Успя да се справи с кризисните ситуации. Как ще бъде оттук нататък - бъдещето ще покаже. Дано това бъде време, което след години ще се превърне в достойно минало.
А това съвсем не е леко. Защото работата с радиооркестъра си има своя специфика и закони. Светва червената лампичка за запис и нещата трябва да бъдат изсвирени изрядно. Всяко прегрешение се чува с безпощадна яснота; разсеяност, нехайство - това просто е недопустимо, тъй като железният и често натоварен график не позволява никакви разточителства. Същевременно концертните изяви изискват артистично вдъхновение и полет, освобождаване от ежедневните навици, съобразени с безпощадните микрофони и работата на фрагменти. Точни са думите на Васил Казанджиев, изречени преди 10 години: "Това, което отличава нашия оркестър, е чудесната му дарба за мобилизация, готовността на всяка цена за кратко време да разгърне силите си докрай." Констатация, която намира потвърждение и във впечатленията на редица други, при това големи световни диригенти, имали възможността да усетят отблизо характерните особености на състава. "Безспорните положителни качества на оркестъра: темперамент в свиренето, ярки солисти духачи и мек тон в струнните. Особено приятно е да се отбележи бързото адаптиране и темп на репетиции в общата творческа атмосфера на работа". Това го казва Кирил Кондрашин през 1969 г. А мнението на Генадий Рождественски, споделено през 1977, само потвърждава, че съвсем не става дума за куртоазна любезност: "Отдавна не съм изпитвал толкова приятна творческа атмосфера. Любов към музиката, истинска артистична дисциплина и желание за усъвършенстване - ето качествата, които отличават този оркестър." Но най-лаконично и най-категорично е написаното в златната книга от Валери Гергиев: "Нали виждате как ви обичам?" Да, става дума за същия този Гергиев, който в момента е сред световните звезди и който реализира забележителна международна кариера. Но тогава, през 1983, когато застана на пулта на Симфоничния оркестър на БНР, той беше непознат млад гастрольор. Оркестрантите обаче прозряха, че той не е просто един от многото и че тепърва ще слушаме за него. Както и стана. А за други гости, не така известни или перспективни, съставът е бил чудесна школа. С йероглифи го е изписал един японски диригент през 70-те години: "В България научих много неща с този оркестър."
Интересни думи може да прочете човек в златната мемориална книга. От първата благодарност на младия тогава, прочул се като дете-чудо Роберто Бенци (1963), през топлите слова на известни и не толкова наши и чужди артисти, сред които с вълнение четем имената на Вацлав Нойман, Асен Найденов, Любомир Романски, Игор Безродни... И няколко изречения, изписани с щедро едър почерк от Борис Христов, в памет на "нашето първо сътрудничество на родна земя".
И все пак непълен би останал портретът на радиооркестъра без споменаването на чуждестранните му турнета. Не са били малко, особено в 60-те, 70-те и началото на 80-те години. Гостувания, които са доказвали, че това е един състав не само с регионално значение, а ансамбъл, който може с достойнство да мери сили с големите по света. Радиооркестърът е първият български състав, който изнася концерт в престижната зала "Плейел" в Париж - през 1965 г. Концертът се излъчва директно по Френското радио. Години по-късно успехът е не по-малък. Паметен запис съхранява фондът на радиото - от 1983, в голямата зала на Френското радио: най-доброто доказателство за вдъхновението, с което са свирили тогава под диригентството на Васил Стефанов, както и за реакцията на публиката. А сред тези турнета особено любопитни са участията във фестивала в Сполето, пак по същото това време. Защото оркестърът е трябвало да се проявява в непривично амплоа - като оперен. Разбира се, справил се е блестящо, ако се съди по запазените отзиви. Но да не разгръщаме и тези страници на чуждестранните критики. Защо трябва да търсим сред писанията на другоземците потвърждения за доказани достойнства? Нека това правят търсещите известност и признание. У нас Симфоничният оркестър на БНР отдавна ги има. Надеждата е, че добрите традиции ще бъдат не само носени с гордост, но ще получат продължение и нов блясък.

Юлиана Алексиева

П. П.
Добрин Петков - изказване по повод 25-годишнината на радиооркестъра, 1974 г. (Златен фонд на БНР):
"За прекрасните ни радиосимфоници могат да се кажат извънредно много неща. Аз бих споменал само две от тях. На първо място това, че всяка среща от диригентския пулт с тези вдъхновени, артистични и особено отзивчиви български музиканти е не само удоволствие, но и едно рядко преживяване за всеки един диригент. И, второ - това, че този първокласен български колектив действително търпи непрекъснато развитие във всяко едно отношение. На моите прекрасни приятели от радиооркестъра пожелавам тази последна констатация да бъде направена и на техния 50-годишен юбилей."