И ушите са важни

Разговор с издателя Раймонд Вагенщайн


Моята кухня. 101 изискани рецепти за гастрономи
(Колибри, 1996 г.) не е обикновена готварска книга, а преди всичко твърде приятно четиво. Написана е от естет, убеден, че "най-важното от всички изкуства е кулинарното". Гениалната хватка, приложена от автора върху читателя, е разказът в първо лице единствено число. Раймонд Вагенщайн сам измива, нарязва, подсушава, сготвя и сервира. Той ни се явява лично, за да сподели лично преживените си манджи. В някакъв смисъл залага целия си авторитет. И прави това с равни количества сдържана мъжка любов (към солените неща), справедлив гняв (към кулинарните извращения на Балкантурист), космополитизъм и родолюбие. Всичко това е обилно поръсено с вкусно чувство за хумор.
Известно е, че между изисканите ястия и еротиката има само една хапка. Книгата на Рони я смалява. Не е известно обаче дали съществува дисциплината сравнително кулинарознание. Ако още не е измислена, "Моята кухня" се явява неин убедителен основоположник. Не си правете труда да я търсите, отдавна е изчерпана. Разказвам всичко това единствено за да разсея невярното впечатление, че шефът на "Колибри" през цялото време не говори за нищо друго, освен за книгоиздаване.

С.М.



- "Докога журналистите ще питат по разни издателски въпроси все Раймонд Вагенщайн?", попита ме една колежка, докато преглеждаше пресата преди известно време. Вие как бихте й отговорили?
- С две думи отговорът е "А кого?"
- Малко мания за величие, така ли?
- В никакъв случай нямам такава. Манията за величие е много вредно нещо. В България, който си помисли, че е велик, обикновено се срива от висотата на собственото си въображаемо величие. Напоследък доста съм ограничил медийните си изяви. Имаше време, когато не минаваше ден без "Колибри" в средствата за информация. И по анкетата на "Галъп" си личи, че популярността на "Колибри" като цяло е спаднала, но затова пък се е увеличила сред хората, които редовно си купуват книги. За мен това е по-важно.
- Колко са в момента сериозните български издатели според вас?
- Около сто. Под сериозни издатели аз разбирам активни, горе-долу тези, които участват на панаирите. Иначе регистрираните са към 1800, а може и стотици хиляди да са. Изобщо, ако хвърлиш камък в България, ще уцелиш двама издатели.
- Преди пет години казвахте същото. Това означава ли, че нещата не са се променили особено?
- Все си е така. Вместо да измират, те шават и се размножават, а се появяват и нови. Те съществуват неизтребими като хлебарки, въпреки всяка логика, че би трябвало да се разоряват.
- Оцеляват, мърморейки непрестанно.
- Всичко е вярно, обаче шоуто продължава.
- Имате ли обяснение за този парадокс?
- Има необясними неща, които са свръхестествени и не могат да се обяснят. Но по принцип книгоиздаването е единствената област на културата, в която реформата се извърши сто процента още преди осем години. Няма друга. Тъй като то е най-малко вайкащата се област, както и да погледнеш. И не иска от държавата да му финансира театрите и оркестрите. Нищо не иска.
- Напротив, издателите имаха сериозни изисквания към програмата за държавно субсидиране на книгоиздаването, преди тя да бъде ликвидирана от новото ръководство на Центъра за книгата.
- И субсидирането не е нещо, за което човек трябва да се вайка. Никой не е длъжен да субсидира книгоиздаването. Издателското вайкане е срещу липсата на цивилизованост по отношение на националната култура. Миналата година президентът на Португалия откри Франкфуртския панаир на книгата с думите, че книгите са мерило за нашата свобода. Ако погледнем у нас, ще видим една крайно нерадостна картина. Не става дума за вайкане, а за стремеж към цивилизация, към култура.
- Самото българско книгоиздаване цивилизовано ли е?
- Върви натам. Когато частното книгоиздаване стана възможно, куцо и сакато реши, че може да бъде издател. Много от тези куци и сакати хора в определен момент успяха. И тутакси се обявиха за най-големите български издатели. Днес за тях никой не си спомня. От друга страна, българската нация се оказа не толкова културна, образована и четяща, колкото се водеше според соцстатистиката. Всъщност вкусът на масовата четяща публика, доколкото още я има, не е особено висок. Трудно е да налагаш на този пазар качество като издател. Винаги съм казвал, че издателството е гаранция за качеството, името на автора не е никаква гаранция. Реймънд Чандлър не може да бъде по-добър или по-лош, но може да бъде добре или безобразно издаден. Преди няколко години тук беше издадена книга от Реймънд Чандлър, която той никога не е писал.
- Смятате ли, че преустройството на площад "Славейков", което тече в момента, ще се отрази по някакъв начин на пазара на книги?
- Не, по никакъв начин. Колкото и да го напудриш този площад, начинът на продажба си остава същият. Сергийна продажба.
- Неотдавна някой авторитетно твърдеше, че е близък краят на тази търговия...
- Теоретично е така. Не може в една европейска столица да няма нито една книжарница. Девет десети от издадените книги гният по мазетата, защото няма къде да бъдат изложени.
- Навремето в Асоциацията на българските книгоиздатели се подготвяше издателско обединение, което да участва в приватизацията на книжарниците...
- Работата се оказа орел, рак и щука, както всичко в държавата България.
- "Колибри" участва ли в търга за площад "Славейков"?
- Не, нямам желание. Площад "Славейков" си е една самосъздадена структура, в която като почнеш да човъркаш, изобщо не се знае какво ще излезе. Ако не беше реконструкцията и всички скандали около нея, бих имал с удоволствие маса там. Но при тази ситуация в никакъв случай не желая, а и тази форма на продажба хич не ме привлича. Една маса на пл. "Славейков" си е и беля. Крайно време е обаче някой - правителство ли ще е, кметство ли ще е, да даде преференциални условия на асоциацията, за да се направи поне една истинска книжарница в София. А после и в други градове. Ако перифразираме една прочута мисъл, трябва да кажем, че всяка държава има книгоиздаването, което заслужава. Няма причина то да е различно от всичко останало. Освен че можеш да се правиш на културен (аз смятам, че българският книгоиздател не е интелектуален титан, напротив), този бизнес е приятен и защото можеш да живееш така, както искаш. Не може да дойде ВАЦ и да си направи монопол. Монополът вече е възможен единствено в разпространението. Но у нас, с малки изключения, в този бизнес няма мутри, борци, скандали, рекети. Книгата е нещо, за което не ти режат ушите. И това й е хубавото. Иначе щях да се занимавам с петрол или захар.
- Колко заглавия сте издали досега? Кои бяха най-успешните?
- Между сто и двадесет и сто и петдесет, не мога да кажа точно. Някои от тях са допечатвани по няколко пъти. Най-успешното ни издание е "Мълчанието на агнетата" от Томас Харис, а напоследък е "Стайни растения" от Жечка Георгиева. Успешни са поредицата ни за психология и речниците. Удхаус, от когото сме издали вече двадесет книги, има невероятен успех в България.
- Трябваше ли вашето издателство да извърши някакви маневри през годините, за да оцелее?
- Има такова нещо. Целта е това, което се нарича собствен продукт. Нещо, което всяко уважаващо себе си издателство се стреми да направи. Не е достатъчно да вземеш един чужд продукт и да го продадеш на българите, от това не се прави издателски портфейл. Издателският портфейл е това, което притежаваш и предлагаш на пазара като продавач, не само като купувач и консуматор. Обикновено отиваме на големите панаири на книгата, за да купуваме, тъй като нямаме какво да предлагаме. А издателят със свой авторски портфейл и собствени продукти не е само вносител, а и износител. В големите френски книжарници вече се продават продукти на "Колибри" - френско-български и българо-френски речници. Има интерес от Белгия. Щом излязат испанско-българският и българо-испанският речник, предполагам, че към него ще има интерес от Испания и Латинска Америка, евентуално. Същото се отнася и за българо-гръцки и гръцко-български речник, който вероятно ще се продава в една голяма книжарница в Солун.
За да седи на пазара, издателят трябва да подражава на акулата, трябва да се движи, за да съществува. Ако акулата спре да се движи, тя ще умре, защото няма да може да диша. Винаги си под натиска на пазара. Не можеш да легнеш и да кажеш - сега шест месеца няма да издавам книги. И Бил Гейтс не може да каже, че е станал достатъчно богат и повече няма да прави бизнес. Така е устроена системата, че ако искаш да съществуваш, трябва да се движиш и да издаваш. Човек си намира ритъма. Вече не мисля, че е необходимо всяка седмица да бълвам по едно или две заглавия.
- Нещо много интересно за четене няма ли да издадете?
- В световен мащаб годишно я излязат по една-две сензации, я не. Тук за десет години българският издател се поразглези, тъй като издаде напред и назад всичко, което от петдесет години не беше издавано. Това кранче секна. Подозирам, че много издатели след две-три години няма да знаят какво да издават.
На мен тази година ми провървя с две страхотни книги. Едната, "За дипломатите и хората", е от Росица Ташева, преводачка от френски, наш съдружник в началото на "Колибри". Все ме питат защо не издаваме български автори, из пространството се носят едни писателски упреци. Първо, лъжа е, че не се издават български автори. Статистиката показва, че у нас те се издават повече от чуждите. Второ, не е прието някой да ви обяснява какво да правите с вашите собствени пари. Никой нормален издател не издава книги, за да си ги държи вкъщи, освен някой издател-графоман. Такива случаи аз знам много.
Бях решил, че ще издам българска книга тогава, когато на моето бюро дойде ръкописът, който няма да мога да не издам. И това се случи.
- Росица Ташева е известна като една от най-добрите преводачки от френски, достатъчно е да си спомним, че тя направи на български Селин. Какво представлява авторската й книга?
- "За дипломатите и хората" е една много свежа книга за нашите комплексирани и мрачни, озлобени и мразещи се хора. Смял съм се с глас, а това рядко ми се случва. Росица Ташева разказва за битието на българските дипломати в Париж. Тя е работила две години в нашето посолство там. Нейните наблюдения не са злобни. Тя се явява с качеството на един български Удхаус, чийто хумор е ситуационен, незлоблив, основан на човешките слабости. В едно посолство естествено кипи самоотвержен, често безсмислен труд, защото "така трябва", нещо като българската поговорка "Луд умора няма". Предполагам, че много българи, живели по посолства в чужбина, независимо при каква система на управление, ще кажат: "Точно така беше". Няма да е зле да си купят тази книга във Външно министерство. Книгите на Удхаус са общо деветдесет. Надявам се и Роси да напише колкото него.
- Вярно ли е, че тя превежда в момента книга, която представлява продължение на "Малкият принц"?
- Да, Жан-Пиер Давидс, канадски писател, е написал "Малкият принц се завръща", петдесет години след смъртта на Екзюпери. Такива книги винаги предизвикват раздразнение, съмнение и прочие. Първото, което трябва да кажа, е, че "Малкият принц се завръща" не е някакъв плагиат или безогледна експлоатация. Напротив, авторът се отнася с голямо уважение към Екзюпери. Финалът на "Малкият принц" предполага едно възможно връщане. От тази закачка се е възползвал Давидс, за да напише своята книга във форма на писмо до Екзюпери. От края на миналата година, когато излиза в Канада, тя задълго остава номер едно сред бестселърите.
- Картинките той сам ли си е нарисувал?
- Не, те са работа на Мари-Клод Фавро.
- Вестник "Култура" редовно си разговаря с вас по повод на Франкфуртския панаир и вие обикновено недоволствате от българското представяне там, но на следващата година отново отивате. Възможно ли е тази година книгите да се окажат повече от хората на българския щанд?
- Всеки знае себе си. Един английски издател на въпроса "Why everybody goes to Frankfurt?", отговаря "Because everybody goes to Frankfurt". Във Франкфурт наивните журналисти питат "Кое беше събитието?". Казвал съм и друг път, това не е филмов фестивал. Панаирът на книгата е една рутина. Всяка година едно и също. Вярно, тази година в Лондон имаше сто най-различни продукта, наречени "Titanic". Но Джон Гришам пише една книга в годината, Умберто Еко и авторът на "Светът на Софи" са изключения. В света се появяват две-три такива книги годишно, а в България книги се бълват на пазара непрестанно.
Да отидеш във Франкфурт, за да откриеш нещо, е пълен абсурд - то вече е било открито шест месеца по-рано от някой друг. Тъй като съм и вносител на книги, за да знам какво представляват, аз трябва да ги видя и физически. Навремето, когато още работех в киното, трябваше да ходя в Дания, за да избирам филми за седмицата на датското кино, ме заведоха с една кола да видя символа на Копенхаген. Очаквах да видя нещо като Статуята на свободата. А русалката се оказа едно момиченце около половин метър. Тогава попитах: "За какво бихме петдесет километра път?" Същото е и с книгите. Когато ги гледаш в каталога, си ги представяш като Статуята на свободата, а като ги отвориш, оказват се нещо съвсем различно. Освен това на панаира научаваш новостите от живота на своето ниво. Тази година, докато кротко си се разхождахме на Лондонския панир, изведнъж "Бертелсман" купи "Рандъм хаус" за $ 2.3 милиарда, но това се случи по върховете, които нямат нищо общо с това дали книгите са като Статуята на свободата или като Малката русалка. И въпреки това твърдя, че светът на книгата е по-демократичен и по-малко класов от света на киното.
- Кой от двата свята ви харесва повече?
- И двата ми харесват. Светът на книгите е по-земен, по реален. Той всъщност е свързан предимно с пренасянето на книгите от едно място на друго. И така е навсякъде. Хамалогия.

Въпросите зададе Симона Мирчева