Преди митът беше един

Мирослав Бартак - не само за "българските" си години, за карикатурата без думи и за...
Днес го определят като едно от "големите имена на съвременния рисуван чешки хумор", като "художник-философ". Роден преди шестдесет години, както тук казват - на Изток, т. е. в словашкия град Кошице, израснал в Чехия, завършил военна гимназия в Моравия и Морското училище във Варна. Там го отвежда силното желание да захвърли военната униформа. Десет години след това кръстосва световните океани като корабен механик от чехословашкия търговски флот, дори изпитва на гърба си какво е това корабокрушение. Последните три десетилетия живее само със и от карикатурата.
През 1971 г. е първата му самостоятелна изложба, а през 1975 г. получава първата си международна награда, и то в града, където през нашия век са започнали една световна и една регионална, но не по-малко жестока, войни - Сараево. Следват награди в Германия, Швейцария, Италия и др.; двадесетгодишно присъствие със самостоятелна авторска страница в швейцарския хумористично-сатиричен седмичник - "Nebelspalter"; книги с рисуван хумор в Чехия, Германия, Швейцария; анимационни филми, трайно присъствие в телевизията, лауреатства в различни световни фестивали... Характерното за Мирослав Бартак е, че през целия си живот на карикатурист не е нарисувал нито една карикатура с текст. В тази рисувана пантомима прецизният детайл, точно изразената и дешифруема идея ги прави разбираеми по целия свят и неподвластни на текстовия превод.
Разговорът ни преминаваше непринудено от единия език на другия и обратно. В него Мирослав Бартак не показваше с нищо, че е голямо име в днешната чешка карикатура, а още по-малко - че е председател на Чешката уния на карикатуристите...

- Уважаеми г-н Бартак, какво сте запазил днес като силен спомен от годините във Военноморското училище във Варна?
- Не съм забравил нищо. Все пак началото на всяко нещо си е начало и аз си спомням как пристигнахме във Варна. Посрещнаха ни както се полага, отведоха ни в училището, настаниха ни и всичко изглеждаше добре. Но когато на сутринта влетя някакво морско ефрейторче и започна да вика, че вече минал сигналът за ставане и т. н., си казахме: "А, това не!". Бяха ни казали, че в България ще бъдем цивилни и не можехме да се оставим ефрейторче някакво да ни командва. Събрахме си багажа и напуснахме училището. Отидохме във ВИНС-а, на който старите варненци казваха университета, разгледахме обявите за квартири и всичките десет души от Чехословакия си намерихме по нещо на свободен наем. И така изкарахме трите години.
Спомням си и до днес адреса: ул. "Любен Каравелов" - 51. Хазайката ми беше г-жа Сакъзова и ни казваше тогава, че е племенница на байрактаря на социалдемократите Янко Сакъзов.
Още преди да отида във Варна рисувах, но не карикатури. Опитвах се да стана живописец. Там ходех на уроци при един варненски художник, дори участвах със свои работи в изложбата на местни художници, с които ме бе запознала хазайката. Рисувах с маслени бои морето...
- Как стигнахте до рисувания хумор?
- На кораба продължих да рисувам, но като механик имах малко време за това. Там започнах да правя и карикатури. За мен те бяха рисунчици, които отнемаха много по-малко време, нахвърляния, бележки някакви, от които по-късно се роди това, което определи живота ми.
- Карикатурата без думи по-добро средство за комуникация ли е в сравнение с другите хумористични форми?
- Зависи, зависи. Хуморът без думи е общочовешка форма на творчество, но той, естествено, си има своите ограничения. С него не могат да се правят много неща, които се търсят днес. Примерно, ако в някоя болница са откраднали три милиона, за това не може да се направи карикатура без думи. Но могат да се нарисуват хубави карикатури за лекарите - такива едни, универсални. Аз лично никога не съм направил нито една рисунка с думи. Така започнах и така продължавам и досега. Харесва ми общочовешкото, като знам, че по този начин могат да се кажат много неща.
- В карикатурите си застъпвате въпроси за човешките и за природните закони. Има ли според вас и какви са възможните отговори?
- През последните десетилетия човешките закони в нас претърпяват не едно поражение. Някакви закони има, но хората нямат и понятие какво се прави и заради това говорят за това, което не се прави. Докато това се промени, ще мине доста дълго време. Хората си мислят, е Европа е затова, за да могат да пътуват по време на отпуската си до Канарските острови, да имат хубава кола... Но това не е Европа. Като начало трябва да започнат да се държат по съвсем друг начин. Това сега е лошото.
- Това означава ли, че човекът в нашите трансформиращи се източноевропейски страни има нужда от митове и ако е така, какви митове са му необходими?
- Днес очевидно всеки има възможност да си създаде какъвто и да е мит. Точно заради това така изглежда всичко наоколо. Във времената, когато митът беше един, беше много лесно.

7.8.1998 г., Прага

Димитър Великов