За архитектурата на 15.IX

През ноември 1997 година един ден студентите първокурсници дойдоха без домашно. Такова нещо още в първи курс, още през ноември не се беше случвало. Когато започнахме да се гледаме умно без нищо пред себе си, ги помолих да оползотворят часа, като отговорят писмено на въпроса "защо уча архитектура"?
После забутах някъде анкетата и забравих за нея. Когато арх. Петър Чавов се върна от Германия и постави ред въпроси за смисъла и съдържанието на обучението по архитектура (виж в. "Култура" от 7.8.1998 г.) се сетих, че анкетата третира много важен въпрос от другата му (по-важна) страна - страната на студента. Тази "извадка" не е представителна за всички студенти, но пък е показателна за средите на обществото, от които студентите произлизат. Отговорите са пределно искрени и отразяват общите представи за архитектурата. Те показват от външен ъгъл как обществото си представя целите и съдържанието на архитектурното образование и занаята изобщо.
Твърде голяма част (30 %) от групата на въпроса "защо уча архитектура" отговаря "защото така", което по същество не е отговор. Зад отказа може да се крие мързел, стремеж към ненамеса във "вътрешните" работи, или (което би било най-лошо) неведение. Тези пък, които отговарят подробно, не градират и не структурират отговорите си по какъвто и да било начин - по тежест например или по оригиналност. Впрочем стремежът към оригиналничене е общ, дори при "оригиналния" отговор "защото така".
На първо място сред по-подробните отговори е мотивът за предполагаемото удоволствие от професията. Да си архитект е приятно! - това е есенцията на почти половината от отговорите. Няма нито един отговор (освен сред чужденците), където да се казва, че архитектурата е престижно и рентабилно поприще. Без съмнение тук е отразена разликата между обществения статус на професията у нас и, да речем, в Гърция. Ако в отговорите на българчетата се подразбира надежда за слава, то това е слава "пост мортем", което отговаря на славата на архитектите в България. От друга страна, хедонизмът на мотива "за лично удовлетворение" се съчетава с представата, че архитектурата е тежък труд и много работа. В много анкети е показана готовност за жертви, което съчетано с отказа от пари и слава е типичен израз на национален мазохизъм от рода "залудо работи, залудо не стой". Отговорът "защото така" косвено съдържа в себе си същия парадокс. Отказът предполага, че отговор има, но бъдещите архитекти намират собствената си мотивация нелогична или недостатъчна. Защото никак не е сигурно, че човек може да бъде щастлив просто от упражняването на занаята. Най-малкото защото за целта е нужно да го може, а никой не знае предварително дали ще бъде така. Вероятно затова толкова много младежи пред нелогичния отговор са предпочели никакъв отговор. Един от студентите (след час съзерцание) е предал празен лист - само с името и въпроса - дали си дава сметка, че неговият отговор е многозначителен?
В повечето от "съдържателните" отговори се съдържа не толкова мотивация за избора, колкото общи разсъждения за (прекрасността на) професията. Някои са верни, но не са собствени. Голямо значение има, когато е налице родител-професионалист, чийто опит наследникът отразява. Други анкети съдържат коментар на образованието. Критиката (не винаги справедлива) е полезна за реформаторите на образованието. Най-често смисълът на упреците е: "Дошли сме да ставаме творци, а вие не ни учите на това." Налице е опасен синдром. В обществото няма яснота и никой не е помогнал на студентите да разберат, че на творчество (тоест на креативност) никой никого не може да научи. Това, което Университетът може да направи, е да информира студентите за фактите, да ги тълкува субективно, да покаже известните методи на работа, да упражни студентите в известните техники на проектиране и строителство. Нищо повече! Ако някой преподавател реши да повдигне завесата към собствената си творческа кухня, това той прави по свое желание и на своя отговорност. Никой не обича чужди хора в кухнята. Архитектурата е занаят, но занаятът интересува студентите много по-малко от резултата. И то - крайният резултат в екстремната му форма на шедьовър. Очевидно обществото и най-младите му представители са далеч от мисълта, че шедьовърът е невъзможен без занаята. Никой не казва - щом искам да съм като Пикасо и Салвадор Дали, първо ще се науча да рисувам поне колкото тях. Всички искат "направо". От своя страна Университетът никъде не е признал честно и почтено, че неговата задача не е да обучава таланти, а полезни на страната си редови архитекти и инженери. Такива, които не могат да действат неграмотно, сиреч непрофесионално. Талантът се проявява (или не се проявява) самостоятелно. Университетът, напротив - сякаш се опитва да остави впечатление, че възпитава творци - поне такъв е шаблонът на официалните изказвания. Много беди тръгват от това невинно лукавство. Разбира се, много е важно да не се пречи на таланта, но това е съвсем друг въпрос. Университетът всъщност пречи на таланта да се развива естествено, но не защото ограничава свободата, за която претендират студентите, а защото не я ограничава достатъчно (или достатъчно смислено). Един поглед към архитектурното образование в братска Франция от Майските вълнения през 1968-ма досега показва, че там, където студентските щения бяха удовлетворени, реколтата е слаба.
Схващането, че професията е елитарна, е залегнало в съзнанието на всички. Това показва, че сродните професии (откъдето много студенти се прехвърлят) нямат дори нащърбения ореол на архитектурата. Много по-интересно (за бъдещето на Университета по архитектура, строителство и геодезия) може да се окаже допитване по въпроса "Защо уча геодезия?"
Отговорът "Уча архитектура, за да ми е приятно цял живот!" е искрен, но напълно отчайващ с оглед нуждите на обществото. Предполага се, че макар в известна степен неискрени, би трябвало да има поне няколко отговора в смисъл "уча, за да съм полезен". Тук е налице обществената нагласа, която (с право или без) намира архитектите за безполезни. Няма маргинални изрази на идеята за полезност от рода "писнало ми е от това безобразие наоколо", "нека архитект прослави България" и др.п. Няма и тесноутилитарни намерения като: "уча архитектура, за да мога да си построя сам истински хубава къща", "искам да зарадвам майка си и баща си", "приятелите ми влязоха архитектура и аз не падам по-долу", "красивите момичета учат архитектура, а престижната диплома ги разкрасява допълнително". Такива прости, логични мотиви не е споменал никой от анкетираните. Дори да ги имат, младежите (българи) все още смятат обикновените причини за срамни. Всичко е в облаците, всичко е високопарно, девет години са минали, без да оставят следа... Вероятността Университетът тепърва да научи младите хора да служат на обществото е минимална.
Интересувайки се от нуждите и целите на реформата в образованието, не може да не се почне оттам, където сочи анкетата. С каква цел се обучават (толкова много) специалисти? Очевидно автори на шедьоври и изобщо автори ще станат единици. Масовият продукт обаче следва да е полезен или поне да не е вреден за обществото. Именно тук образованието е уязвимо. То произвежда брак в неправдоподобни количества. Усилията трябва да се насочат още към подбора на кандидатите. Или да се пускат само толкова, колкото са необходими, или да се приемат всички желаещи (като в Италия) и за година-две да се пресяват съгласно програма и чрез отговорни личности, които ще го направят максимално ефикасно, умно и справедливо. Правилникът и програмата на сегашното обучение, практиката нямат нищо общо с такава цел. Както и приемните изпити.
Анкетите са изобличителни за езиковата подготовка на кандидатите. Теоретично те са каймакът на отличниците - иначе не биха събрали бал да влязат. Правописните грешки и бедният речник на мнозина могат да се сравнят с "куриозите", които вестниците публикуват след всяка кампания. В Украйна например един от конкурсните изпити по архитектура е диктовка. Не е кой знае колко оригинално, но все е нещо. Какъв хуманист може да стане човек, който не е чел поне толкова, че да научи правописа? А архитектът по дефиниция е толкова хуманист, колкото и техничар.
Основният проблем, който ВУЗ има да решава, е изцяло в областта на сакраменталните проблеми на професията. Колкото практиката е убога и безрадостна, толкова официалните представи за архитектурата са безпочвено възвишени. Ето какво пише М.П. (грамотен младеж и впрочем отличен студент, доколкото може да се съди от една година обучение):
"Аз уча архитектура, защото това е попрището където най-добре мога да разгърна своето творческо мислене. А друг начин освен творчество за собственото ми изграждане аз не виждам.
За мен архитектурата е средство, но и цел.
Целта на творението е да каже "нова дума". Дали ще успея да достигна тази цел зависи от упоритостта и себеотдадеността ми."
Аз се боя за момчето и другите като него, въпреки че в известен смисъл им се възхищавам. Изключително мотивиран и самосъзнат, студентът не вижда за себе си щастие и поприще, ако не му се падне да каже "нова дума". Или ако му се наложи да строи по чужди проекти. Или да ги разработва. Или, не дай си, Боже, ако удря печати по чуждите проекти в някоя канцелария, като единствената му грижа е негодниците да не получават "визи" върху негодни проекти. Всъщност стремежите и ориентацията на всички анкетирани са насочени единствено към този шанс едно на хиляда, чийто избор нормалните общества са предоставили на Господа, докато те си гледат пряката работа.
Схващането на професията като поприще за гении поставя цялото Образование с краката нагоре. Вместо да принуждава студентите да погълнат всичко необходимо за най-характерните житейски роли, обучението се напъва да им помага да станат гениални сякаш това е нещо постижимо. Именно рутинирани инженери и архитекти Университетът не създава, защото по презумпция в изкривените български представи рутиниран значи лош, най-малкото посредствен. С такъв предразсъдък Университетът може да се пребори само ако обществото му помогне, а то е заинтересовано да му помогне. Особено когато всяко мнение вече може да бъде защитено публично.
М.И. (момиче): "...Въпреки всичко зная нещо със сигурност: Архитектурата не е крайно знание, нито пък наука и не може да бъде изучена. Единствената възможност на човека обаче, е да изразява себе си чрез Архитектурата и да живее в нея с целия си ум и съзнание."
Щом архитектурата не може да бъде изучена, логично е да не се учи. Ако единствената възможност на архитектите е да изразяват себе си, обществото е в правото си да не дава пет пари за архитектите. Нелюбовта е взаимна и предопределена. Нелюбовта не е от вчера. Тази студентка носи щафетата в Университета и ще излезе оттам, предавайки я обратно на обществото. Освен ако не е стигнала предварително до заключението, че човек може да работи успешно за обществото, без да го е грижа за него и като преди всичко се забавлява. Това по принцип е възможно, но нетипично, пък и няма данни студентката да има точно това предвид. Нито Университетът има нещо общо с този случай.

15.9.1998

Павел Попов

P.S.

Не е проява на добър вкус за щяло и нещяло да се ругае миналото, но сме длъжни да търсим корените на обществените заблуди. Архитектурата между разнообразните си свойства има едно наистина прекрасно - свойството на документ. Кои бяха известните като талантливи произведения на изминалия период? Резиденциите, партийните домове, мемориалите, театрите, тук-там някой нов хотел. Кои днес имат още някаква (архитектурна) стойност? Болниците, гарите, тук-там някой нов ВУЗ. Банките, черквите и вилите от по-ново време дефилират по кориците на списанията и пак не те са сградите, които ще останат да служат на хората дълго след смъртта на безименния си проектант(ка). Банките вече се скапаха морално и физически. Много нови жилища - също. Защото техните автори прекалено искаха да бъдат велики или прекалено слушаха клиентите си (жертви на същата амбиция). За поприще на полезни труженици студентите не мечтаят и не тружениците цени обществото. Че това е типично български синдром личи от анкетите на чужденците. Макар че като студенти те са по правило далеч по-неподготвени и неуспяващи в сравнение с нашите, техните анкети издават известна човечност. Тук се изкушавам да запазя правописа, защото той издава аромат на автентичност.
Е.Д. (момиче): "Аз гледам много пъти сгради които правят човеския живот труд(ен) и лош. Аз реших да следвам архитекура за да създам хубави сгради където хората ще харесват да стоят вътре и да гледат навън..."
П.Й. (момче): "Аз искам архитектура защото според мен най-голямата точка трябва да бъде човека и как или къде например трябва да живее. Човека трябва да се намира в центъра. Архитектурата като професия е добра и сигурна. (...) Парите са нещо което ще се (не се чете) в бъдещето."
Л.Б. (момиче): "Аз искам да бъда архитект защото много ще ми харесва да правя живота по хубав и по лесен. Просто искам да бъда откривател и да създам нещо несъществуващо досега. За мене е много важно да имам своето Аз в моите творби."
Ето един от редките случаи, когато незнанието на езика е предимство. Човек не може да се оплете във високопарни словореди. За тримата чужденци е присъща свежест, каквато в българските анкети липсва. Третото момиче се доближава плътно до българската мотивация. Баща му е архитект. Дали той е съумял "да има своето Аз" в проектите си и дали това "Аз" има някаква общественополезна стойност е неизвестно. Дъщерята обаче знае какво иска. Желанието "да бъдеш откривател" е детински естествено и дори трогателно, но не може да бъде или да остане главно, или единствено. Ако остане - толкова по-зле и за обществото и за архитекта. Той няма да бъде щастлив, а обществото ще се види принудено да се спасява от поредния неосъществен маниак. В ущърб на истинския талант и истинския откривател. Нито обществото, нито образованието имат инструмента да направят разликата предварително. Нямат го между другото и затова, защото по принцип архитектурното образование се опитва да учи "на творчество" и на нищо друго. Българското общество и българското образование са детински незрели.

П.П
.