Едва започналата история

"История на българския театър" е поредица от три авторски тома (на Васил Стефанов, Георги Саев и Кристина Тошева), които обхващат времето от началото на нашия театър до 1918. Те бяха издадени в периода между 1996 и 1998. Ако отворите първата страница на всеки от тях, ще прочетете мястото и годината на издаване: София 1997. Мястото е вярно. Този иначе дребнав, за да бъде почетен с внимание факт, споменавам заради бъдещата история на книгоиздаването у нас през 90-те и без съмнение заради бедната, нуждаеща се от добросъвестност история на българска театрална историография (Василев,Д. История на българския театър от древността до наши дни. Приноси и материали. Варна, 1942; К.Державин "Болгарский театр. С.,1950; П.Пенев "История на българския драматичен театър" С.,1975 и др.) На титулната страница е изписано "История на българския театър" номерът на тома, както и името на издателството - Академично издателство "Марин Дринов". Едва след като отворим корицата, можем да прочетем името на автора на съответния том, а след него сдържаното хронологическо уточнение: "От зараждането до 1878 г." (т.1). "от Освобождението до 1904" (т.2) и "От 1904 до 1918" (т.3). Самото книжно тяло, което държим в ръцете си, книгата като артефакт, трудно може да внуши на читателя, че отваряйки я, той ще бъде въведен в музейната достолепност на културната си история, част от която е историята на българския театър. Аскетичното оформление вероятно би трябвало да се чете като знак на научна строгост, но зад меките корици на подобно патетично четене, както и зад тези на самата книга, седи в крайна сметка, както обяснимият за ситуацията икономически недоимък, така и по-трудно обяснимият недоимък на "ритуалния" научен респект към значението и функциите на подобно издание. Защото това издение е първо по рода си като тип научно изследване. То няма пионерски характер, а сериозната академична амбиция да изследва задълбочено вече сравнително известния документален материал и издадените опити за история на театъра у нас. В този смисъл то нито е историография на "театралното дело" в България, нито е първи опит да се интерпретира неговото развитие. Тази "история на българския театър" обаче за пръв път предлага в една поредица три изследователски гледни точки, три възгледа за историческото развитие на театъра ни към три основни периода от неговото развитие. За пръв път тази поредица представлява опит да се преодолее обърканото люлеене между добросъвестното хронологическо нареждане на театрални факти по витрините на антикварния магазин на историята и патоса на митологизациите за величавото минало на нашия театър, изричани сякаш от съдия-изпълнител с непоколебимата увереност на присъди, пожелани от изискванията на политическия момент.
Автор на първия том е проф. Васил Стефанов и той представя началото "От зараждането до 1878 г." - един от най-спорните периоди. Не само защото началото е винаги спорно (колкото автори, толкова начала), а и защото тъкмо началото от историята на българския театър е замъглено с най-различни версии. То ту е препращано мегаломански още към древните траки и българския фолклор (проф.Ст.Каракостов, Българският театър. Средновековие. Ренесанс. Просвещение., С., 1972)., ту към диалозите и училищните празненства, провеждани в края на учебната година (П. Пенев "История на българския драматичен театър. С.1975).
Внимателно проследявайки възможните пътища за поява на театъра у нас (унаследяване на заварена стара театрална традиция; приемане на готови образци от друга култура; "самозараждане") проф. Васил Стефанов аргументира началото му в епохата на Възраждането, тогава когато се формира и българската драма - това е категорично проведената теза на автора. Иначе казано, нашият театър се конституира под влияние, както на западно-европейския модерен театър, така и в резултат от необходимостта на българина от "публична изява" - от репрезентативност, макар че и самият автор описва тази "вътрешна" необходимост като твърде спорна. Идеята за театър през Възраждането се налага като отзвук от идеята на модерния просвещенски театър. Разбира се, спецификата на този процес на конституиране у нас и на театрална практика, и на драма, и изобщо особеностите на налагане на една модерна идея за театър, се определя от специфичния исторически и културен контекст на българското Възраждане. Изобщо разказът за зараждането на нашия театър е разказ за нарастващата необходимост на част от българската общественост от изкуството на театъра, преминаваща през специфичната за нея читалищна практика, през разгърналата се дискусия в печата за функциите на театъра като изкуство и културен институт, през създаването на българска драматургия, започнала с побългаряването на преводни пиеси и изрязала своя характерен почерк в интереса си към "криворазбраната цивилизация" и историята чрез емблематичния "Иванко" (както го нарича Васил Стефанов "драматургичния шедьовър на епохата"), през факта, че да се пишат пиеси се е считало за по-престижно занимание от това да се представят на сцена, през сълзите на публиката върху съдбата на Геновева или Райна княгиня и вкуса към острите битови комедийни конфликти. Аналогиите често са оптическа измама за желаещия да види непременна приемственост, но едва ли бихме могли да разберем добре съвременния ни театър, ако не се вгледаме внимателно в разказа за историята на неговото възникване. Едва ли онзи, който се интересува от особеностите на нашия театър би могъл да направи своите изводи без да се опре на този първи том от "История на българския театър".
Струва ми се, че не само на любознателния читател, но и на изкушения в историческите иследвания не ще му бъде съвсем леко да се ориентира в силно концентрираната информация за театралните факти, изложени от проф. Георги Саев във втория том, датиран от "Освобождението до 1904". Например авторът ни потопява в педантично проследените факти на събирането на Пловдивската любителска трупа през 1883 и плавното й преливане в театър "Основа" (1888) и нейния състав. Респектиращият библиографски материал изложен в този том би спестил напразните усилия и време на бъдещия изследовател на историята, но едва ли би му спестил необходимостта да поставя пред документите въпроси, да ги разпитва (според етимологията на думата "история" - разпитване, изследване, разказ, знание) или ако си спомним отношението на Марк Блок към документите: "да се опитаме да ги накараме да проговорят", или "С други думи, всяко историческо изследване предполага още с първите си стъпки целенасочено задаване на въпроси." Огромното количество документи, откъси от изказвания в печата, хронология на формиране на актьорските състави загадъчно мълчат пред може би на пръв поглед семплия въпрос: От какъв театър са имали нужда хората, живяли между 1878 и 1904? Или каква е историята на театъра, който е бил (вероятно) част от техния живот? Защо са предпочитали определени актьори или автори, защо е била такава театрална организация, защо лично Стамболов е трябвало да съдейства пред Градския общински съвет да отпусне 3000 лева на театралната трупа, дошла от Пловдив, за да има сетне "Основа"? Безпорно един от най-сложните за изследване периоди ни изправя пред множество въпроси, които дори да останат без отговор се нуждаят от поставяне и внимателно оглеждане.
Част от отговорите на тези въпроси бихме могли да прочетем в третия том от "История на българския театър", чийто автор е Кристина Тошева. В историята на сложните взаимоотношения между българската държава и оформянето на театъра като национален институт, постепенното изграждане на Народия театър като "първата сцена на страната" и модел за извънстоличните сцени, в историята на взаимното влияние между репероарната му политика и постановъчен стил и частните пътуващи трупи, в историята за усилията на отделни личности като Йозиф Шмаха, Пенчо Славейков, Яворов да формират представата за спектакъла като естетическа действителност, формирана по определени закони. Този малко изследван период от историята на българския театър е разгледан в по-широкия контекст и на появяващата се по това време европейска драматургия. Постановките на някои от най-представителните за развитието на европейския театър драматурзи имат според авторката "приложен характер". Вероятно специфичната рецепция на множество европейски автори тепърва ще се изследва, но изследването поставя проблем, който бъдещият изследовател едва ли би могъл да подмине - проблемът за провала на множество от пиесите на тези автори и тяхната непопулярност. Въпреки усилията на Пенчо Славейков в налагането на режисурата като отделно "творчество", театърът в този период остава "театър на звездите". Кристина Тошева отделя специално внимание на изследването на актьорското изкуство през този период. Ето още един от най-устойчивите митове на нашия театър - мита за големия български актьор и актьорската школа. Внимателният анализ отвежда вниманието на читателя далеч от представата за школа, в която има приемственост и стройност на метода. В сбора от "звездите" на българската сцена, които оформят спецификата на представлението до 1918 г. едва ли може да се провиди нещо подобно на школа. И въпреки това тъкмо те и автори като Иван Вазов карат зрителите да изпълват театралните зали, тъкмо представления като "Към пропаст" и "Борислав" са причина за "театралните тренове", пътуващи към столицата. В този том от историята на нашия театър за пръв път са публикувани в специални приложения пълните състави и репертоар на съществувалите тогава театри.
Разбира се, едва започналата история на българския театър не приключва в 1918, затова ми се ще празните редове на последната страница от третия том на новоиздадената многотомна история да намекват не толкова за внезапната издателска подкана към читателя да си води бележки към прочетеното единствено в тази книга, колкото като подкана поредицата да бъде продължена. Защото както е писал още Мишле "Този, който иска да се задоволи единствено с настоящето, не ще разбере актуалното."

Виолета Дечева