"За да живееш дълго,
трябва да остарееш"

Марин Големинов на 90 години

Върху първата страница на своя дневник, който Марин Големинов започва да води след завръщането си от Париж, 28-годишният композитор е писал: "Какъв период от време ще засегнат тези "Музикални драски и шарки", зависи от благоразположението на върховните сили, които управляват битието."
Предполагал ли е тогава, че животът му ще се разпростре в целия ХХ век? Днес, през 1998 година, той предизвиква усещането за някакво биологическо чудо. Удивително е не това, че продължава да върви по улиците на София, макар и подпирайки се на бастун (който въведе в употреба само преди година), възхищение предизвиква силата на духа му. Мисълта е будна, все така проницателна и рефлективна, а остроумието и иронията продължават да бъдат нейни специфични окраски. Живо е и любопитството му към живота и хората и то е в основата на многобройните му контакти и приятелства, които продължава да създава и да поддържа.
Запазил е ритъма на живота си, който е установил от години насам. През 1974 г. го пенсионират като професор в консерваторията ("Тъкмо бях се научил да преподавам", шегува се четвърт век по-късно). През 1977 г. загубва съпругата си Лили Големинова. Оттогава той си е избрал да живее сам. Двама от синовете му в последните години живеят извън България: най-големият, Камен, е професор в Професионално училище по музика в Еспиньо, Португалия. Този известен български диригент продължава да популяризира произведенията на своя баща. Малкият син - Мишо, е композитор, носител на пет международни награди, живее със семейството си във Виена. Големинов често се шегува, като казва, че двама от синовете му са музиканти, а третият е нормален: средният син - Стефан, е завършил външноикономически отношения. Отскоро него вече го няма.... Но неговите деца не са изневерили на семейната традиция - Лили е пианистка и майка на първия правнук, роден през 1994 г., а по-малкият й брат - Стефан, е кларинетист. Всъщност Лили е единственото момиче в тази фамилия, където синовете на Големинов се сдобиват със синове - трима са синовете на Камен, а единственият син на Мишо носи името на бележития си дядо. Въпреки забраната на Големинов в семейството да се кръщават деца на негово име.
Обграден с внимание от тази голяма фамилия, композиторът предпочита да не обременява семействата на синовете. Големинов продължава да поддържа ритъма на всекидневието: тефтерчето е изпъстрено с ангажименти, денят е разграфен, деловите срещи се редуват с приятелски, продължава да посещава концерти. От години насам е въвел навика да обядва навън. До 1989 г. посещаваше ресторанта в Клуба на журналиста на ул. "Граф Игнатиев". Там, сред дружеския кръг от журналисти и писатели се роди идеята за последната му опера - "Тракийски идоли", композирана по либрето на Стефан Дичев, един от приятелите "на маса". Пак в тези години композиторът въведе още един навик - след като се наобядва, да пие кафето си другаде. Това беше Клубът на писателите на ул. "Ангел Кънчев". Оттук започна приятелството му с поета Иванко Николов, което продължава до ден днешен. Нови приятели се появиха по времето, когато започна да посещава ресторанта на Централния военен клуб. Може би симпатиите му към синята идея, която така го увлече в първите години след 1989 г., че не пропускаше митинг и дори се вдъхнови за написването на една симфония-кантата, е причина да си избере по-късно ресторанта на ул. "Раковски" 134. Доходите му са скромни. Не се срамува да признае това, което всъщност е позор за държавата. Запитан в едно интервю от какви удоволствия се лишава сега, той отговаря: "Там, където биологията е спряла, тя ме лишава от някои неща. Ям и пия умерено. Колкото да не развалям компанията. Общувам с хората."
Общуването с хората за него е може би основното удоволствие в тези години. След като привърши с обяда в ресторантчето на "Раковски" 134, той се отправя към кафенето на Френския културен институт: "Това е моят офис - шегува се. - Обичам това кафене, защото ми напомня за моето село Париж. Е, казвам това за самочувствие." Но самият той, с бялата коса, с тази сякаш сраснала с устните му шеговито-иронична усмивка, с лулата и чашата кафе пред него, придава на кафенето артистичност, привнася атмосфера, изпълнена със спомени за някогашния Париж и за "добрата стара София", когато е била "малка, чиста и културна". Времето на Клуб 39, кафенето на "Цар Освободител", времето на Багряна и Сирак Скитник, на неговата "Нестинарка". Същевременно той е толкова жив събеседник, осведомен за събитията и темите на деня, че заобикалящите го забравят факта, че е свидетел на две световни войни, на 9 септември 1944 г., на Априлския пленум и на промяната от 1989 г.! "Всичко ме вълнува - и политиката, и икономиката, всичко, животът около нас изобщо" - казва той.
Често събеседниците му, увлечени в разговор, остават изненадани от умението му да обобщи смисъла на казаното до момента с едно изречение, с един афоризъм: мисълта му е като светкавица - проблясва бързо и осветява в дълбочина. В такива моменти оставаш стъписан и си казваш, че не само музиката му, а целият той е една необикновено самобитна система от мисли и чувства, познания и опит, интуиция и разум, мъдрост и рефлекс. Система, изградена по някакъв уникален модел.
Когато го наблюдаваш отстрани как върви с малко припряната си походка между морето от коли, залели улиците и тротоарите на София, не можеш и да допуснеш, че всъщност не толкова тялото, колкото духът е този, който му помага да не се предаде заради някаква си остра болка в коляното или заради намалената гъвкавост на ставите. "Обичам да ходя - казва той. - И много ходя." Не пропуска ден, без да излезе, а понякога излиза по три пъти на ден. Движението за него е равнозначно на живот. В интервю, в което му задават въпрос, за дълголетието е вметнал: "Ако не остарееш, няма да живееш дълго."
Чудиш се как е възможно в тези многобройни интервюта, които е давал през последните десет години, да бъде едновременно същият и различен, как в еднообразието от въпроси той успява всеки път да придаде на отговора някакъв нов нюанс. Намира винаги оригиналното, без да бъде маниерно: колкото възгледите са устойчиви, толкова изказът е различен - игриви арабески на въображението, усет за точността или двусмислието на думата. "Старая се да избягвам рутината - казва той, - и затова сега малко мъчно пиша. А рутината е като утешителна премия за оня, който не може да я превъзмогне." Когато казва това, е на 85 години. Пак по същото време го питат какво би желал да напише в момента, а той отговаря: "Едно произведение, което да носи заглавието "Творчески приумици в просъница". Теми и хармонии често ме спохождат през нощта или на разсъмване. Онзи, който катери скала, има къде да забие колчето, а аз мога да направя това само ...във въздуха." Но не се отказва да се катери - в същото интервю пояснява: "Дал съм си малко почивка. Подострям си моливите и си чистя гумите, за да изтриват по-добре." И допълва: "Имам идеи..."
През 1998 г. създава впечатление, че вече е приключил с творчеството: пожелават му да напише още творби, а той отвръща: "Стига толкова съм писал. Ще омръзна на българския народ." И в разговори вече казва: "моето последно произведение". Но само след дни ще го чуете да пояснява: "Моето последно произведение, засега..."
Пътувал е по целия свят. "Аз в чужбина не мога да живея, защото там ми е чуждо" - казва този запален пътешественик, у когото радостта от завръщането в родината винаги е била равнозначна на страстта му да пътува по широкия свят.
Питат го дали е космополит: "Категорично не - отвръща той. - На масата в кухнята, където обикновено оркестрирам, е картата на България, не на света. По-скъпо от родината си нямам."
Преди трагедията със сина му в Бистрица отбелязва "Сега нашата държава не прилича вече на нищо. И аз се питам: къде са резултатите на нашето облагородяващо изкуство?"
През януари 1998 г., докато той гостува в Португалия на сина си Камен, разбиват вилата. Откраднато е пианото, на което е създавал творбите си в продължение на пет десетилетия. След първото покушение набезите продължават: седем пъти е разбивана и ограбвана вилата на Бистрица. Седем пъти са търсили онова, което през целия си живот нейният собственик не е имал в изобилие. Унищожено е най-свидното на сърцето му кътче, което сам, със собствените си ръце е създал. Върху два декара е засадил 40 бора и дървета, които така са избуяли, че къщата, строена скромно, неразточително, наподобяваща малка планинска хижа, трудно може да се види сред гъстата зеленина. Той винаги е наричал Бистрица "моята творческа лаборатория". "Да можете да ме видите с каква тежка раница тръгвам към Бистрица" - казва в интервю през 1992 г. "Наистина работя много и най-често в Бистрица. Там имам тишина и стая 6 квадрата с легло, пиано и печка - повече ни ми трябва" - казва през 1993 г. И пак за Бистрица споменава в интервю през 1994 г.: " Не съм сова. Композирам денем. И в сферата на шегата - на съветско и хубаво пиано. Природата наоколо е разкошна. С часове наблюдавам мравуняците. Мисля си за тяхното и наше обществено устройство. Има много катерички. Те обират лешниците и хората се дразнят. Всъщност всеки от нас вероятно пречи в някаква степен другиму. Може и аз така..."
Много от произведенията, които пише в последните години, се изпълняват в чужбина, дори премиерите на някои от тях са извън границите на България: световната премиера на "Тубофония" е в Берлин. В Абърдийн, Шотландия, е премиерата на Концерт за контрабас и оркестър и преди да бъде изпълнен в България, концертът прозвучава в няколко градове в Португалия. В италианския град Мадзара дел Вало е световната премиера на Камерна музика № 3 за две корни и оркестър, а след премиерата си в "Нова българска музика'93" на следващата година, кантатите за хор и оркестър "Кресту твоему" и "Алелуя" са изпълнени в португалския град Аскобаца, в катедралата в град Доминго и в Париж, в катедралата Нотр Дам де Фатима.
И докато световните премиери зад граница са почти непосредствено, след като е завършил партитурите на творбите, то онези негови произведения, чиито премиери са в родината, дълго преди това отлежават в чекмеджето му. Странен е фактът, че до 1998 г. не са се намерили пари за студиен запис на музиката на "Нестинарка".Едва в юбилейната за композитора година Русенската филхармония успя да осъществи студиен запис. Пак в тази 1998 г. е първият компактдиск с творби на Марин Големинов!
Но затова пък едни от елитните български инструменталисти, инструментални формации, певци са градили репертоара си през годините с неговите произведения. Последната му (до момента) творба - Соната за цигулка и виола, участва във фестивала "Музика нова". Балетната трупа "Арабеск" прави тържествен спектакъл, в който представя откъси от постановки по негова музика.Самият композитор по време на следването си в Париж е бил пленен от изкуството на танцьорката Ида Рубинщайн и завинаги е останал почитател на модерния танц. С първата си голяма творба - "Нестинарка", той поставя в родината си основите на танцовата драма.
След балетната миниатюра "Еньов ден", постановка на Маргарита Арнаудова с балетната трупа "Арабеск" - спектакъл, вдъхновен от музиката на неговите Втора и Трета симфония и Концерт за струнен квартет и струнен оркестър, Маргарита Градечлиева създава своята постановка "Остинато" по неговите Симфонични вариации върху тема от Добри Христов. Съвременната хореография, третираща вечна философска тема и вдъхновена от музика, писана преди половин век. Музиката е подсказала идеи за вечното движение в човешкия живот. "Животът е сладка илюзия, низ от залъгалки, които започват от люлката" - казва Големинов. - "А не наричаме ли тези залъгалки "цели"?" "Да, могат и така да се нарекат. Зависи от коя страна на отсечката време ги гледаш" - казва Големинов.
В размисъл за бъдещето на своето творчество Марин Големинов често говори за съдника време: описва го като човек, който държи в ръце сито с големи дупки, и отсява: голямото от малкото, значимото от посредственото, преходното от непреходното.
Подобно на всеки голям творец, призван да бъде едновременно и основоположник, и класик, Големинов от самото начало на творческия си път е имал вроден усет за извисяване във или над времето. Потопен във водовъртежа му, но и винаги застанал малко встрани или малко "над", там, откъдето явленията в живота добиват по-ясни контури и могат да бъдат обхванати в целостта им.

Румяна Апостолова