Hierarchia
Свещеният порядък

Проблемът за почетните титли и за държавните и административни структури не е специализиран проблем, засягащ единствено публичното право - той е свързан с духа на едно общество, на една цивилизация. Православният римлянин от Изтока, тъй нареченият византиец, е бил човек със забележително единно съзнание и светоглед. Целият негов живот е доминиран от строго установени принципи и от вечни ценности, които той открива във всяка частица от Вселената. Ромеят изгражда светоглед, който можел да бъде единствено монистичен, по примера на християнската вяра, и който можел да възникне само в среда на страстно есхатологическо очакване. Видимият свят, който е хармоничен и цялостен според Премъдростта на своя Създател, може да бъде спасен след Въплъщението и Жертвата на Спасителя; неговото предназначение е да достигне отново до Всемогъщия в края на времето. Този видим свят е красив (cosmos) и той е оправдан посредством Въплъщението на Словото. Така, можем да кажем, че в ромейското съзнание Civitas Dei и Civitas Terrena не са напълно разделени, нито противопоставени. Това е съзнание на Царството на Кесаря, което вижда и мисли себе си като Царство на Духа. Нещо повече, ромеите възприемат Земния свят и всичко в него съществуващо като образ, отражение на Небесния свят. Това виждане е проява на онзи небесен стремеж, който доминира над духовността на Православния Изток. Тази духовност в крайна сметка, като завършек, не е противопоставена на християнската духовност на Запада, но тя е твърде различна като конкретни проявления. Изтокът не е така рационален, така морален или справедлив като Запада - той е просто в единение с Небесния свят или поне мисли себе си за пребиваващ в такова единение. Тази е и причината да откриваме навсякъде образите на ангелски чинове в социалните структури. Тази е и причината да не откриваме изображения на Преизподнята - не е имало смисъл да бъдат плашени хората, тъй като не са били поставяни етичните цели на възпитаване на християнина. Тази е и причината самата държава да придобие манастирски образ - за да се приближи до "брадатите ангели" от пустинята. [...]
Би трябвало да търсим корените на йерархичността в ромейската култура, както в християнската, така и в дохристиянската мисъл. Като истински наследник на античната култура, Източната империя усвоява също и идеи, чиито корени се намират в елинската философия. Езическата концепция за света като един хармоничен и неподвижен порядък с неговите повтарящи се цикли, не би могла да бъде съхранена изцяло, но тя оказва своето влияние върху християнската мисъл. Този порядък - бихме могли да го наречем също и "красота" или "хармония" - намира нова аргументация в термините на йерархията във философията на неоплатонизма, която представя едно одухотворяване на света посредством еманацията на Единното, ставащо така съпричастно на всичко съществуващо. Светът е красив и хармоничен посредством йерархичната съпричастност на божеството, но тази красота и хармония е пантеистична, доколкото го разпилява във Всемира. Ромейската мисъл съхранява виждането за света като едно красиво и хармонично цяло, но това вече не е резултат на преливането, а на Сътворението. Светът е красив, тъй като е творение на Всевишния и неговата хармония е проява на божествения порядък, на Божията промисъл, присъща на творението като резултат на Сътворението. Този порядък - но вече напълно християнски - доминира над цялата Вселена, и над природата, и над обществото, и над изкуството. Това е порядък, който за ромеите вече не е цикличен, а се мисли като йерархия - дума, която на гръцки означава тъкмо "свещено начало", "свещен порядък", "свещен принцип"... Това е вече една християнска йерархия, чиято аргументация ние дължим на неизвестния автор на Corpus Areopagiticum, когото ние назоваваме условно св. Дионисий Ареопагит или Псевдо-Дионисий Ареопагит. [...]
Оставайки верен на традициите на неоплатонизма, този автор успява - след Ориген - да ги интерпретира в рамките на християнската религия и мисъл. За него Бог не е Единното - Той е отвъд Единното, над него. Еманацията не е намаляване на божественото съществуване, но присъствие на Твореца в Творението. Св. Дионисий запазва йерархичните редове като посредници, ала при него Бог остава Личност и не се разпръсква в материята. За този автор "йерархията" е универсалният принцип на всички същества да се стремят към Бога.
Можем да кажем, че този стремеж към Бога е най-характерната черта на ромейската култура. Това е стремежът на видимия свят за единение с невидимия. Посредством йерархията Земният свят се структурира като верен образ на небесните йерархии, но Всевишният си остава трансцендентен. Неговата Премъдрост, а не Самият Той присъстват при нас. Именно св. Дионисий е авторът, който дава основата за представянето на земните йерархии като образ на небесните чинове. Стремежът към Твореца се осъществява по два пътя. Първият, директният, е мистичен и индивидуален; вторият е свързан с йерархиите и техните многобройни посредници. Йерархията е институционният път към Бога и принадлежността към нея е принадлежност към божественото. [...] Можем да кажем, че една от най-съществените черти на творчеството на св. Дионисий е тезата за единството на Универса, в който земните йерархии, доминирани от небесния порядък, осъществяват трансцендирането на света и неговото приближаване към Бога.
Земният свят се "обожествява" посредством единението на неговите йерархизирани структури с божественото. Както вече казахме, тъкмо йерархията обединява целия свят, всичко съществуващо - природата, обществото, човешките творения. Така ромейската мисъл изгражда своето виждане за света като едно хармонично и йерархично цяло - св. Дионисий е само изразител на този светоглед, но тъкмо той осъществява неговия синтез и оказва допълнително огромно влияние върху хилядолетната култура на константинополската Империя, а също и в целия християнски свят. [...] Ромеите възприемат всичко съществуващо в категориите на йерархията. Особено силно това се чувства в литургичните текстове, защто св. Евхаристия и другите тайнства са част тъкмо от тази система, която прави Бог присъстващ в света. Йерархичният принцип господства над архитектурата и изкуството. Характерен негов израз е православният храм с неговите три зони, водещи към Бога. Откриваме го и в литературата с йерархията на жанровете, сред които приоритет имат литургичните и агиографските. Що се отнася до темата на настоящото изследване, то негов предмет е именно йерархичният принцип в обществото и в политическия живот. [...]
За ромеите Небесният свят се представя като ангелска йерархия, която се въздига към Бога. Тази представа става и принцип за Земния свят, където се изграждат йерархии, които да структурират всичко съществуващо така, че да го приобщят с Вечността. Нашият интерес ще се съсредоточи върху имперските йерархии, йерархиите в държавата, които представят един конкретен случай на посочения универсален принцип. Така бих искал да покажа как се разкрива общото в конкретното, за да се опитаме да разберем ромейския дух.
За римляните от Изтока тяхната вселенска Империя обгръща целия видим свят и именно тя е вярното отражение на Небесния ред на Земята. Тази Империя има структура, подобна на тази на Небесното царство, на което тя е единственото отражение в обществото на смъртните хора, а тъкмо титулярната йерархия на Константинопол е вярното отражение на небесните чинове. Ромейските титли не са титли, които да определят само мястото на лицето в обществото, както е на Запад или при индуистките касти. [...] В Западна Европа "титлата" бележи принадлежност към аристокрацията, сиреч към военното съсловие, което е един от съществените елементи в структурата на западното общество. Не бива обаче да забравяме, че тази структура не е държавна, а социална, а също и че съсловието не е класа в марксисткия смисъл на думата. То е една йерархична структура, формирана чрез връзките между васал и сеньор, начело на която стои самият суверен. Това е една йерархия, която теоретично не е свързана с държавните структури на администрацията и която - трябва да се подчертае - се формира основно по наследство, което е коренната противоположност на ромейския принцип за даване на титлата по достойнство, за заслуги. Така на Запад човекът се оказва закрепостен към съсловието си, ала му е дадена и сигурността на това съсловие, докато в Империята той е свободен да достигне върха на йерархията, да седне на трона, но и не е гарантиран срещу политане в бездната. [...]
Йерархията в обществото, като образ на небесния порядък, има материален израз в придворните ритуали на василевсите. Извън почетните листи, достойнствата имат своето място само в рамките на ритуала в двора. Там сановникът може да се разположи по отношение на василевса и може да заеме своето йерархично място в мистичното пространствено подреждане. Императорският ритуал е не само същността на цялата дворцова култура - той е видимият израз на имперската доктрина, формата, под която тя се осъществява. Дворецът, дворът, където присъства василевсът, е този топос, мястото, което отговаря в идеологичен смисъл на Рая, където обитава Всевишният, чийто видим образ, чиято жива икона е Земният суверен. [...] Тъкмо в двора си този Суверен се представя сред своите придворни, така като Всевишният е обграден от ангелските чинове. [...] Това обяснява и присъствието на евнусите, които - бидейки безполови същества, като ангелите - се явяват техни заместители във видимия свят. [...] И така, тъкмо принадлежността към йерархията формира това достойнство - да го назовем "титла", - което дава възможност на сановника да се съотнесе не само с останалите сановници, но и по отношение на василевса, а посредством него и с Архетипа, чийто образ той е.
И така, "титлата" в Константинопол не е свързана с принадлежност към съсловие, а към йерархията, която структурира ромейското общество по образа на небесните чинове. [...] Според ромейската концепция достойнствата формират една йерархична система, която е проява на цялостния светоглед на средновековния човек. Тази система е, в рамките на обществото, образ на онзи порядък, който господства над цялата Вселена и който е предмет на настоящото дирене. Неговият писмен израз се съдържа в имперските почетни листи. Това са нашите извори, но бих искал предварително да настоя, че не те - в повечето случаи добре изучени - са предмет на нашето изследване. Ще ни интересува не текста, а онова мистично стремление, на което той е само писмен израз.

Иван Билярски


Текстът е откъс от книгата на Иван Билярски:
Ivan Biliarsky. Hierarchia. L'Ordre sacre. Etude de l'esprit romaique, (= Freiburger Veroffentlichungen aus dem Gebiete von Kirche und Staat, Band 51). Editions universitaires, Fribourg / Suisse, 1997