Из ролите на жената

Бях започнала вече да мисля, че тези жени и тези книги са останали в миналото. Жени, които умеят да казват на един мъж: "Моята увереност, че ако поезията има образ, това си ти..." Книги, които отдават себе си в гонитба на този образ, книги-молитва за сбъдване на поезията в любовност. Излишно е да се питаме къде минава точната граница между роля и истина, между желание и желанието да пожелаеш. По-важен остава фактът, че въпреки новия историзъм, въпреки всички постструктурализми и направо напук на деконструкцията е оцеляла все така неуморима - еротиката на есенциалисткия принцип да се живее литературното като персоналистична съблазън, поезията като живот в другите и чрез тях. "Между нас няма никакви прегради, защото взаимно слушаме сърцата си..." Кой го казва? Поетът, Лудият, Влюбената; самата поезия на една представа за поетично или пък умението да поиграеш на всичко това? Стиховете, разменяни между двамата, между Геров и неговата вдъхновителка-ученичка, носят атмосферата на нещо сецесионно, нещо запряло в албумните спомени отпреди сто години; времето, когато българската интелигенция играе на литературни реплики в своите скромни вечерни салони. Поне такава си я представяме според "Романът на Яворов". Стиховете, които си подхвърлят взаимно Геров и Фъркова, изобилстват в книгата. Те са много, но в тях няма много поезия. Натрапливата сценичност на тяхното поведение очевидно се колебае между удоволствията на игровата самоизява и документалната ефективност на вербалния текст. Толкова много игра на поезия, когато Геров всъщност е престанал вече да пише поезия. Може би литературата идва в живота тогава, когато животът изчезва от литературата? Не успява да го навакса даже безбрежният есеизъм на книгата - есеизъм, в който мелодраматическият лиризъм странно съжителства с проблясъци на отстранената и хладно аналитична способност за наблюдение. Този подход, даже когато възвеличава обекта си, скришно го пренаписва. Така например симптоматиката на психичната болест става красиво изречена като реторика и митология на поетичното преживяване. Раздвоението, халюцинирането, параноичният страх... попадат в модела на красивата и съблазнителна, екзотична странност. И отново си спомняме Яворов, този път без помощта на Кремен. Спомняме си вечната сцена на прелъстителна поучителност между мъжа-поет и поетесата-ученичка. Сякаш липсва само червеният молив, с който Пейо е нанасял поправки по стиховете-душа на младата Габе. Червените моливи вече ги няма, ала изглежда, че винаги ще остане незаменимата удоволственост на тази класическа Едипова сцена. Кой казва, че Фройд умира?

Милена Кирова
__________
Марияна Фъркова. Моите петъци с Александър Геров. Издава Фонд ДГ. С. 1998