Димитър Манолов
(20.7.1940 – 25.9.1998, Богота)


Аз те помня /ний те помним!/ - в порива на валса от "Фантастична", в просветлено-ангелския устрем на Цезар-Франковата Ре-минорна, в катарзисната трагика на Густав Малер, в гротескно-мъдрия свят на "История на войника", в метафорично-неземната Скрябинова "Поема на екстаза" и Пипковата "Сватба", във...
Ауууу /ауууу/ - завива черна есен,
ауууу /ауууу/ - се метнаха дърветата
и низ гората слепо се понесе
стихиен хилядогодишен ветър
.
(Из вокалната поема "Дърварят" от Димитър Пантелеев/Димитър Ненов
- една любима творба на Димитър Манолов.
)


Жестока истина или прокобен сън? Димитър Манолов не е веч сред нас. В последното си писмо ми писа: "Много илюзии не бива да си правим, и май че Царството, което е тяхно (на Нищите духом) е... земното. И какво остава за нас, Доктор-Живаговците?"
Какво ли?...
Блестящ ученик на Генадий Рождественски в Московската консерватория, блестящ диригент, публицист, педагог и общественик, с изключителни заслуги за българската музикална култура, оставил светла диря - от Русе, през Плевен, София, Пловдив, та чак до Южна Америка. Десетки, стотици гастроли - почти по цяла Европа, в САЩ, Мексико и т. н. - и като просто диригент, и като главен диригент на Софийската филхармония и Софийската опера; и като диригент на Националната филхармония в Богота.
Влюбен в музиката, изумително надарен, с рядко срещаща се сред музикантското съсловие обща култура, с поразяващо разностранни и дълбоки интереси и познания.
Аристократично изискан, наглед Homo ludens, фактически - проницателен Homo socialis; присмехулно скептичен (на пръв поглед), нежно чувствителен и раним по същество. Болезнено честен в своята професия (до "непростима" в днешното жестоко безнравствено време наивност). Затова неведнъж заплати прескъпа цена. Част от тази цена е многогодишното ти изстрадано пребиваване в далечна Колумбия (Господи, май там повече те оцениха!).
Влюбен в живота, във всичко от живота - от собственоръчното правене на хляб до... собственоръчното ваяне на музика.
.
..Днес ти се покланят и Йохан Себастиан, и Георг Фридрих, и тримата виенци, и Брамс, и Верди (не само реквиемния, но и Отело, Дездемона, Фалстаф), и Пьотр Илич, и гротескно-проницателното Златно петле на Римски-Корсаков, и студентската ти любов Берлиоз, и сетнешната ти "изгора" Цезар Франк, и любимите ти Малер, Скрябин и Стравински, и цялата останала музика на ХХ век - от Дебюси и Шьонберг, през Барток, Онегер, Прокофиев и Шостакович, през Варез и Кейдж, до Щокхаузен, Булез, Ноно, Пендерецки; и цялата българска музика - от слънчевата първа на Никола Атанасов, през "Цар Калоян" на Панчо Владигеров, през Любомир Пипков и Димитър Ненов (и даже Хераклит Несторов - кой го знае и днес у нас), та до Красимир Кюркчийски (кой не помни неговия и твой блестящ "Кози рог"), до Лазар Николов, Александър Райчев, Васил Казанджиев. И т. н., и т. н.
Покланят ти се, Мите, всички обичащи те и честни български (и не само български) музиканти, художници, артисти, писатели, поети, режисьори. И както е отронил любимият ти Едгар По:
Душата в самота ще заридай без глас,
спомена в мисълта на гробний камък хладен...
За цялата тълпа ще мине неразгадан
последния ти час...
Бди с примирение ти в тази самота!
Не запустение ще ти открие тя -
душите на онез, умрели по-напред,
но с теб били в света, ще бъдат с теб навред
отново и в Смъртта - и сянка най-подир
ще хвърлят върху теб:
"Почивай в мир!"
И с тях ще възкликнем и ний, живите: амин!

Лъчезар Каранлъков