PHOTOIMAGE
LOVE FOREVER
FAMILY ROMANCE
DEEP STORAGE
MEDIA ARTS


Заглавието е пейзаж на актуалните изложби на съвременно изкуство в най-яркия му медиен вид, създаван от могъщите институции. При първоначално фокусиране на вниманието върху тази актуалност се разпознават тематични острови: новите репродукционни технологии и тяхната медийност; феминистките позиции; хомосексуалността; акумулациите на паметта - де/конструирането на основанията на архиви, библиотеки и музеи и невъзможността на Историята; мултимедии - образът без граници. Наред с големите музеи, като Mузея за модерно изкуство в Ню Йорк, Guggenheim и Guggenheim SoHo, Whitney или Mузея за изящни изкуства в Бостън в тази най-ярка медийна актуалност се вписват и друг вид институции - художествени центрове, управлявани от non profit асоциации. Такова място на бурна дейност, развивана очевидно с много средства, е P.S.1 в Ню Йорк (от public school - обществено училище, каквото сградата първоначално е била).

Големият плакат "PHOTOIMAGE: Printmaking 60s to 90s" ("ФОТООБРАЗ: Правене на отпечатъци от 60-те до 90-те години"; 7 юли - 27 септември 1998) с Мерилин Монро от Енди Уорхол в Музея за изящни изкуства в Бостън ме привлече веднага. Първо, защото взаимодействието и съучастието на графиката и фотографията отдавна ме интересуват, и след това - поради участието ми в подготовката на т.нар. експериментален раздел в миналогодишното Варненско биенале. "PHOTO-GRAPHICS" се наричаше експозицията, която предложих на зрителите. И въпреки цялата несравнимост - на мащаб, обществено ангажирана проблематика, медийност, публика и т.н., изпитах удовлетворение от актуалността на предложените в споменатия раздел (съвместно с моите колеги) художествени насоки и силно любопитство към съдържанието на изложбата. Актуалността на интересите е синхронна, но пластът на материала - и като количество, и във времето, и като значимост - тук, в музея в Бостън, е наистина внушителен. В съзнанието ми изникна възможно заглавие: "В търсене на оригинала". Оригиналът на творението, на типа образно мислене, на определено художествено изразяване, на социални практики по отношение на образа и т.н. Нали все търсим оригинала на нашите вторични дейности, в това число и художествени. Вече в самата изложба достигнах до едно от възможните й заявления - оригинал няма. И няма защо да го търсим където и да било. Същинската оригиналност може да се съдържа в самия акт на репродуцирането.
Изложбата "ФОТООБРАЗ" представя използването на фотография и фото-репродуктивни техники в графичния отпечатък от началото на 60-те години, започвайки с литографиите на Роберт Раушенберг, до днес. Представени са около 70 художници, които използват различни техники (офсетова литография, фотогравюра, компютърна графика и принтерни разпечатки и т.н.) и работят в различни художествени направления. Сред тях са Енди Уорхол, Чък Клоуз, Кики Смит, Рой Лихтенстейн, Зигмар Полке, Вито Акончи, Герхард Рихтер, Йозеф Бойс, Кристо. В каталога на изложбата сред изследваните теми са изброени: използването на "ниски" художествени и рекламни техники за създаването на "високо" изкуство на отпечатъка; продължаването на традицията на колажа през ХХ век; трансформациите на човешкия образ в съвременното изкуство; художествената книга; отпечатъка като документация на кратковременни пърформанси и инсталации; репродуцираният образ като неизбежна част от нашия визуален пейзаж. Прави впечатление живата обвързаност на голямата част от работите със събития и образи на тяхното време. С тази художествена реакция на съвременността се запомнят работи като Мерилин (1967), Flash (Кратко съобщение) - 22 ноември 1963 (1968) и Мао (1972) на Енди Уорхол, Мао на Герхард Рихтер (1968), както и разфокусираните с цел неузнаваемост войнишки лица от "Откраднати лица" на Лори Симънс (1991). Кураторът на изложбата Клифърд Екли е специалист по холандско изкуство (изложба "Отпечатъкът във времето на Рембранд", 1981 г.) и е отговарял за формирането на фотографската колекция на музея. Настоящата изложба е част от поредица мащабни прояви в музея в Бостън, посветени на отпечатъка, рисунката и фотографията (изложба "Уникалният отпечатък: 70-те до 90-те", 1990).
Изразяването чрез отпечатъка е тема и на поредицата изложби "Нови концепции в правенето на отпечатъка" в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Изложбата на Уили Кол (9 юни - 13 октомври 1998), втора от тази поредица, представя въвличането на огъня в акта на отпечатването, експресивността и символичната натовареност на горещите следи (белязане, дамгосване или практики от традиционното африканско изкуство). От края на 80-те години авторът използва горещи ютии (предмети от ежедневието) с различни фактури на плочата, за да оставя повтарящи се в разнообразни композиции следи върху хартия, платно, брезент, пластмаса и камък.
"LOVE FOREVER" ("Любов завинаги") - заглавието на изложбата на Яой Кусама с работи от 1958-1968 (когато тя живее в Ню Йорк) - носи конотация, свързана с пола. Реализирала според изследователите си предчувствия за minimal art, performance и други направления, които се развиват през следващите десетилетия, днес Kусама събужда нов интерес сред младото поколение художници и критици с инсталациите, пародиращи мачизма и отношенията между секс и власт. В началото на 60-те години тя създава серия от работи, наречени "Акумулации", покривайки предмети от ежедневието с пластове от фалически форми, изпълнени с мек материал. Тези "Акумулации" по-късно се появяват в по-мащабни инсталации. В тях заедно с повторенията на по-ранни мотиви се включват и манекени, белязани с Безкрайната мрежа на Kусама, както и цветя, обсипани с макарони. Често Kусама наема известни фотографи, за да я снимат под нейно ръководство в тези инсталации, симулирайки стереотипните образи на жива кукла, рекламно тяло или femme fatale ("Натрупване: Изложение на хиляда лодки", 1963; "Безкрайност: Огледално пространство - фалическо поле", 1965; "Моето легло-цвете", 1965-66). Особена актуалност днес (с новата вълна на проблемите на пола) придобиват записите на "Body Festivals" и "Anatomic Explosions", които Kусама започва да поставя от 1967 година в Central Park и различни исторически места в Ню Йорк (Статуята на Свободата, Стоковата борса и др.), а по-късно и в Холандия. Някои от по-сложно изработените са пърформанса "Алиса в страната на чудесата" в Central Park от 11 август 1968 г. и "Голямата оргия за събуждане на Смъртта" в MOMA през 1969 г., чиято изразност се основава върху обичайната за Kусама драматургия на голото тяло.
Аранжираните в смущаващи пози манекени на Чарлз Рей в музея Whitney откровено заявяват гей позицията на автора. Сякаш най-приемлива (макар и само на пръв поглед) за масовото възприемане е групата "FAMILY ROMANCE" ("Семеен романс"), 1993 г., репродуцирана в рекламните материали. Смисълът, съобщаван от работата, е подривен спрямо семейната институция (централна тема в консервативния дискурс в САЩ). Диспропорцията между членовете на семейството - и деца, и родители са с еднакъв физически ръст, макар и с различна физическа формираност и полова зрялост - внушават съмнения в йерархиите, отношенията на контрол, предразсъдъците за нормалност и мутантност, във възприетите консервативни норми.
В "DEEP STORAGE" ("Дълбоко хранилище") попадаме в кръга на архивирането, колекционирането, а по-общо - на паметта и конструирането на история. В тази международна немско-американска изложба участват повече от 40 художници, сред които Болтански, Бойс, Олденбърг, Раушенберг, Пайк, Уорхол. С различни средства те са поставяли въпроси, които авторката на концепцията Ингрид Шафнер описва като належащи исторически и прагматични: как да постъпим с този век, който започва с фотографията и епохата на механичната репродукция и завършва с компютрите и информационната ера; какво да правим с всички тези хартии, фотографии, отпечатъци, дискове, файлове, гига-байти, книги, да не говорим за дрехите, мебелите, автомобилите, произведенията на изкуството и други неща, които толкова бързо се натрупват; и какво да правим с по-ефимерните неща, които искаме да задържим - спомените, музиката, историите... Личното "дълбоко хранилище" - ръкописи, албуми, дневници, различни вещи, компютърни файлове и други акумулации - изглежда познат на всеки*. Общественият - това са музейните депа, архивите, библиотеките. В "Who's Who по размер" Mег Кренстън сравнява исторически фигури според инчовете, които заемат книгите им в университетските библиотеки. Базата от данни в работата на Вера Франкал пък съдържа информация за откраднати произведения на изкуството. Нарича се "Body missing" ("Липса на тялото"). Тук зрителят може да размишлява и върху обстоятелството, че при някои форми на съвременното изкуство - при временно съществуващи обекти и акции - документацията поема функциите на нова художествена форма. Темата за депото се движи между проблемите на съхраняването (на тялото, предмета, свидетелството) и въпросите за паметта и изгубената памет. Кураторите на изложбата ни извеждат до голямата тема за основанията и състоятелността на всяка история. И тук, като най-интересна за мен част от експозицията, се разгръща "Mnemosyne Atlas" ("Атлас на паметта") на Аби Варбург (1866-1929). Той представя опита на немския историк на изкуството да каталогизира архетипни образи и жестове, проследявайки историята на репрезентацията. Включва голямо количество снимки на творби от класическата гръцка епоха до неговото съвремие, на цепелин или играчи на голф, както и записки, отнасящи се до развитието и попълването на атласа. Според изложбения възглед опитът на Аби Варбург с "Mnemosyne Atlas" предсказва невъзможността на стремежа към пълнота на документацията в съвременния безбрежен поток от информация.
"Дълбоко хранилище" е сама по себе си потенциално безкрайна тема ... - пише Ингрид Шафнер. - Опитвайки се по-скоро да включва, отколкото да дефинира, тази изложба е замислена по-скоро като чекмедже или кутия за пълнене, отколкото като категория на съответствие. Резултатът на тази конкретна селекция трябва да бъде прочетен като асамблаж /.../ вдъхновен от удивително дълбоката и натоварена тема на хранилището."
Друг остров на актуалното изкуство са така наречените "MEDIA ARTS". В изложбите - на номинираните работи за Hugo Boss Prize (Наградата Хуго Бос), присъждана от музея Guggenheim, и на Фабрицио Плеси, и двете в Guggenheim SoHo - са представени видео- и мултимедиа инсталации. Изложбата на Фабрицио Плеси е първата от поредицата "Европейски перспективи в медийното изкуство" в Guggenheim SoHo и е организирана съвместно с ZKM (Център за изкуство и медиа) в Карлсруе. Едва ли има смисъл да разказвам инсталациите. С различни сугестивни достойнства са работите на швейцарката Пипилоти Рист "Sip My Ocean" ("Отпий от моя океан"), на южноафриканеца Уилям Кентридж "Ubu Tells the Truth" ("Юбю казва истината"), на шотландеца Дъглас Гордън "Twenty Four Hour Psycho" ("Двадесет и четири часа психо"), на американката Лорна Симпсън "Recollection" ("Припомняне"). Инсталациите на Фабрицио Плеси са впечатляващи с тяхната мащабност и театралност, която до голяма степен се дължи на съпоставянето на предметните декори и мониторното присъствие на огнената и водната стихия. По думите на Джон Ханарт, главен уредник в музея, тук видеото е трансформирано от средство за запис в средство за разширяване на инсталацията като виртуална среда.
Едно от най-съществените (макар и може би банално) неща, за които си давам сметка като зрител, е, че освобождаването на художественото изразяване от материалните ограничения по посока на виртуалното изисква много финансови средства. Изключително скъпите успешни творения на media arts не оставят никакво пространство на илюзията за общодостъпност на виртуалния образ.
_______________________________
*Тук бих искала да направя кратка бележка към изложбата "Архивът" на секция 13 ("Шипка" 6). Идеята за такава изложба очевидно е актуална. Но повечето автори разбират темата някак много лично и ме въвеждат като зрител в техния интимен свят, сякаш без да търсят пътища за излизане от него и за превъзмогването му. Архивът съхранява нещо за правещия го, но и нещо за другите.

Ирина Генова