Гласове на мълчанието

Още веднъж ще започна оттам, че българската история на литературата, на културата изобщо, е грандомански изградена и самовъзпитана. Тя натрапливо се протяга на пръсти, за да бъде История, а всъщност много повече й подхожда и много по-интересна, по-иманентна на себе си би била като истории, като разкази за случването на литературното в различни модуси на способността-потребност от себе си. Най-много се сещаме за подобен проект, когато дочуем да прозвучи някой глас на мълчанието - забравен, потиснат, исторически непожелан, т. е. "маргинален" ефект на културното преживяване, прашно сгънат в долните чекмеджета на умението за (с)помен. Така например 30-те години на нашия век имат своя история на литературата и като родилен напор на социалната женскост в нейното преживяване. Именно като принос към тази история са най-важните страници в първата книга на Живка Симова. Тя разказва за Евгения Марс, но чрез нея и даже въпреки нея (защото Евгения Марс е трайно фиксирана в културната "памет" като епифеномен на отношението към Вазов) - за перипетиите на женското прохождане в началото на нашия век, за самочувствието и рисковете от него, за липсата на самочувствие, проявена в желанието да бъдеш хармоничен според "идеалните" представи за "женско" присъствие. Живка Симова е събрала богат документален материал за българските интелектуалки от първите три десетилетия на века, събирала го е с преданост и с почти любовна старателност, моделирала е един убедителен образ на писателката-общественичка Евгения Бончева-Марс. Наистина, психологическите контури са твърде едри, традиционалистично заоблени, публицистично изречени, но по-важен изглежда обърнатият фокус на перспективата в отношението към Марс. Тя вече не е Тази-която-обича-Вазов, един страничен ефект на мъжката способност за обич. По-скоро Вазов е вместен в нейния седемдесетилетен живот, шестнайсетгодишен епизод, който дава насока и блясък, без да предопределя хода на неговото протичане. Книгата съживява имената на Лидия Шишманова, Фани Попова-Мутафова, Мария Грубешлиева, Стела Янева..., толкова много жени, които правят българската култура между двете световни войни. Тя става необходима като опит да се историзира женското желание за публична литературност, да се пренапише историческият проект на българската култура. Твърде различно обаче стои въпросът с културата на издаването у нас. Полиграфическите качества на книгата са много далече от възможността да направят чест на своя издател. А пък принципът "за маргиналното по маргинални начини" доказва преди всичко истеричната потребност от самочувствие на един липсващ център.
Милена Кирова

Живка Симова. Обичана и отричана. Книга за Евгения Марс. УИ. С. 1998