Силно начало

Юбилейният 70-ти сезон
на Софийската филхармания

В навечерието на предстоящото турне в Германия започна и юбилейният 70-и концертен сезон за Софийската филхармония. Започна с едноминутно мълчание в памет на диригента Димитър Манолов, отдал осем години от своя живот на оркестъра. В живота ни светлината и мракът вървят заедно.
Владигеров, Чайковски и Скрябин. Когато видиш така подредени имената на изпълняваните композитори, веднага се досещаш, че концертът ще се открие с рапсодия "Вардар". Тази пиеса сякаш е осъдена да открива концерти с напълно неподхождащи й програми. Може би изборът на генералния музикален директор Емил Табаков има своите основания, които не мога да прозра. Във всеки случай до следващите близо 80 минути музика много по-стилно биха звучали Четирите скици за оркестър на Димитър Ненов или Ноктюрното на Хераклит Несторов, дори Рапсодията на Веселин Стоянов или някоя от романтичните оркестрови пиеси на самия Панчо Владигеров. И още нещо: като че емблематичните за даден автор заглавия носят и кръста на официозното "както винаги" представяне, в което знакът на музиката отстъпва на знака на рутинното свирене "с изпълнение".
Толкова по-силно дойде контрастът от появата на Минчо Минчев с цигулковия концерт на Чайковски. Изключителна сила на характера, на професионалната съвест, на способността да се самопровокираш се иска, за да вървиш по пътя си по този начин, по който го прави големият и заслужено много обичан от публиката наш музикант. Минчо Минчев имаше щастливата и тежка съдба да бъде много, много популярен още в най-младите си години. Звездата на неговата популярност нито за миг не потъмня... И докато в младите години тя бе много привлекателна и обайваща, то в годините на зрелостта тя би могла най-лесно да провали своя избраник. Но очевидно Минчо Минчев е роден да бъде "най". И изпълнението му на 1 октомври го потвърди стократно. Равнището на мислене, на инструментална и звукова култура, което той демонстрира с желязна лекота, беше просто смайващо. Дори и за този, който е бил негов почитател през всичките тези години, какъвто съм аз. Качеството на музициране по такъв начин потвърди изтърканата вече мисъл, че големият музикант винаги може така да те изненада, че започваш да си мислиш колко вечни са баналните изречения. (И кой ги е определил като банални?) Новото тук се чува в богатството от нюанси, от багри, положени внимателно, деликатно върху познатите теми, в съвършеното тихо изящество на "медза воче"-фразите. Цигулката на Минчев сякаш е чакала тези поредни рефлексии на неговата чувствителност, за да ги пресъздаде с най-съвършен звук. Не мога да отмина играта на темпа в третата част, както и фантастичната техническа дисциплина, която е изчистила всичко излишно. Открива ти се пореден вариант за най-кратък, най-бърз път от мисълта към ръката... Един изненадващ и същевременно категорично убедителен личностен възглед за тази музика, който те зарежда със смисъла на поредното й изсвирване. Темпераментна, могъща и провокираща е зрелостта на нашия цигулар. Зад всичко това мисля, че успях да доловя степента на отговорност, която го прави постоянно недоловим, непредвидим за слушателя. И любим! И естествено нямаше нищо по-логично от взрива на публиката в края на концерта, която слушаше доста по-музикантски, по-любовно, по-съпричастно и по-активно от самия акомпаниращ оркестър...
Затова пък този същият оркестър, воден чудесно от Емил Табаков, ни подари едно великолепно изпълнение на Втората симфония на Александър Скрябин. Създадена в самото начало на нашия чудовищно-разнообразен ХХ век, симфонията продължава да примамва с оркестровите задачи и провокацията на голямата форма; с импулсите на движение, с вълнообразната музикална линия, с подемите и сривовете, в които амплитудата между едва доловимото дихание и сърцераздирателния вик може да бъде предадена убедително само от майстор. Красотата на оркестровия звук, мощта на този неповторимо обагрен от Скрябин инструмент очевидно привлича Табаков, който обича големия оркестър и никога не се уморява да разкрива неговите възможности. И да ги споделя със своята публика, която го следва неотклонно и вярно. Толкова силно в различни измерения начало на сезон на филхармонията не си спомням от няколко години. Щастливо за седемте навършени десетилетия на Софийската филхармония, чиито музиканти може би са усетили вече товара на традицията и на енергията, оставена от техните предшественици. И отговорността!

Екатерина Дочева