Симулация в Съдебната палата

Изложба на детската играчка в Националния исторически музей! Само абсолютни дървеняци биха останали равнодушни към подобно съобщение. Затова тръгвате веднага, обзет от умиление към детето си, към собственото си детство, към детството на цялото човечество, барабар с най-големите му изчадия.
Изкачвате трупешката или на куц крак, във всеки случай изкачвате радостно парадното стълбище на Съдебната палата, влизате вътре. И изведнъж се оказва, че изложба в обичайния смисъл на думата няма. Експозиция няма, ако предпочитате тази дума. Има обаче една витринка - вдясно, веднага щом влезете в преддверието. Там, зад стъклото, се мъдрят няколко омърлушени експоната от Националния исторически музей и Музея за история на София (трансформиран в ОП "Стара София" с Музей на София, който, от една страна, непременно разполага с повече играчки, но от друга, е готов на всичко, само да му дадат някъде кьошенце, в което да разопакова съкровищата си, защото е бездомен).
Зад стъклото, в къта стоят няколко предмета от шестото и петото хилядолетие пр.н.е.; един-два от римската епоха; фрагменти от дама и табла - ХII-ХIV век; касичка, грамофонче, ретропъзелчета, "Лото", два прожекционни апарата, парна машинка и, разбира се, кубчета - от по-нови стари времена. Подредени са като хербарий, наопаки на духа на играта, така че блокират въображението и предизвикват единствено мрачни, по-мрачни и от жаби мисли. Такива:
Екологическа мисъл, най-покъртителната: На мястото, наречено България, благодарение на някаква особено гадна мутация, хората се раждат направо възрастни. Затова от тях не остават играчки.
Икономическа мисъл: Хората тук винаги са били толкова бедни и угрижени, че не са имали нито време, нито средства да правят или купуват играчки на децата си, които са отглеждали според разбирането "детето не иска играчка, иска мотика".
Управленска мисъл: Националният исторически музей има нов директор и тъй като най-големият проблем на музея вече е решен (преместването в Боянската резиденция предстои след като приключи адаптирането й за целта), той има много свободна енергия, която може да хвърля в максималното усвояване на сегашното съдебнопалатно пространство. Днес витрина в преддверието, утре извивките на вътрешните стълбища, защо не?
(Лирическо отстъпление: Още колко унижения трябва да изтърпи тази великолепна сграда, питам, докато най-сетне я оставят на предназначението й - да бъде съдебна палата?)
Антропологическа мисъл: Няма какво да разглеждаме държавата, достатъчно е да видим "изложбата" на детските играчки и всичко за местното население, за качеството на неговия живот и хоризонта на мечтите му, ще ни стане ясно.
Историческа мисъл: Да не би хората, които подреждат експозициите на НИМ, да са се заклещили трайно в някое отдавна отминало столетие? Само подобно произшествие може да обясни чудовищната читалищна скука, която се стеле над някои негови експозиции.
За мястото на медиите в тази симулация, наречена "Изложба на играчката", не си струва да се говори. Не за пръв път ни препоръчват мухата за слон.

Симона Мирчева