Разговор с ангели

"Втора сряда", последният текст за театър на Маргарит Минков, е текст за слушане. Което не значи радиопиеса. Нито монодрама. Това е текст, в който трябва де се вслушваш. Внимателно и тихо. Както казва на финала основният персонаж Фернандо: "Така. Само тихо. Ето съсредоточавам се..." Съсредоточаването върху говоренето на Фернандо от страна на зрителя е имплицитно съдържащо се в съсредоточаването на самия Фернандо върху звука, идещ от пишещата машина зад стената. То е същото съсредоточаване. Разпознаването на звука зад стената не е толкова декодирането му, както през цялото време Фернандо се опитва да разбере какво му казва чукащата машина, а тъкмо съсредоточеното вникване в шептенето. Опит да се чуе гласът и думите на "ангела". Иначе как ще чуеш понеделникът като "стих на Байрон", напомнящ "леко прекършена надежда?" Така "Втора сряда" може да се чуе като разговор с ангели.
Натикан в стая, претъпкана с мебели, в свят, в който властват предметите, Фернандо се опитва да си намери "пътечка". Тичането и местенето на предметите в стаята е движение на празен ход. И в този текст за Маргарит Минков предметноста е сценичен аксесоар с алегорични функции. Предметността алегорично представя видимата нелогичност и нелепост на живота на персонажа, а то значи изобщо на човека сега: "...тези сечива... поне тях да опазя. Ето опазих ги, страхотно ги опазих, хвърлени сред мухъла и паяжините, също като живота ми.(...) И къде е той, животът ми? Къде е?" Предметността е картоненото покритие, зад което се e стаило важното, онова, което озарява живота на Фернандо - неизвестното, тайнственото, загадъчно усилие на твореца: тук резбарят Матеус, Творецът-Бог.
За Маргарит Минков това е усилието, което осмисля пребиваването ни в нелепата организираност на предметния делник, разпределен в първи понеделници, вторници, втори среди и т.н. Това е посветеното, духовно усилие, пред което той самият, пренебрегвайки битовото, държеше свещта на живота си. "Втора сряда" е силно автобиографичен текст, но също и текст, в който това авторово убеждение е изречено пряко в действието - без препратки към миналото или кодирано в сложен сюжет. Фернандо намира зад стената на стаята си машината, която е записвала всичко онова, което той никога не е изричал на глас, но което единствено си е струвало да бъде изричано. Това са неговите негласни разговори с ангели, които те усърдно милосърдно са записвали в текстовете му - "книгата на истинския му живот". Невидимото авторът е направил видимо, представил го е в текста си.
Струва ми се, че би било грешка, ако режисьорът се опита да театрализира този текст и натовари актьора, изпълняващ ролята на Фернандо, с бурно движение в стая сред предмети и драматични сражения с тях, имащи комичен ефект, за да се представи битовият абсурд на живота ни. Или да се опитва да го превръща в монодрама, натоварена със сложни драматични движения, тъй като самият текст е лишен от тях. Още по-малко е нужно да го патетизира по отношение на движението към финала. Струва ми се, че колкото по-спонтанно, пестеливо откъм движения е представен текстъ на сцена, толкова повече би спечелил. Толкова повече би бил чут. Би трябвало да се поеме риска на известна "рециталност", за да се настрои слухът на седящия в залата към движенията в разговора на Фернандо с тракащата зад стената машина. Малцина вероятно биха се заслушали, но едва ли е нужно да са повече...
Тогава уморените им от медии сетива ще отпочиват, за да може да се чуе може би за друго време предназначеното, но чисто желание на един автор да сподели мислите си със своя ангел. И тогава "Втора сряда" вероятно ще прибере снизходително крилете си, колкото да я има онази част от света, в която живееше Маргарит Минков.

Виолета Дечева