Залцбург'98: театърът

Тази година основните вълнения, промени и сензации на Залцбургските тържества са в театъра.
Театралната програма гордо наброява осем заглавия - от "Йедерман" до "Изборът на Йелинек". Толкова театър не е имало никога по време на тържествата.
Точно в 18 часа от 78 години насам на площада пред катедралата в Залцбург се играе "Йедерман". Може музиката да е станала малко по-ритмична, зрителската трибуна малко по-голяма, но стиховете на Хофманстал вълнуват както някога. Катедралата все така се извисява като алпийските върхове наоколо, а виковете на Йедерман отекват на фона на залязващото слънце. Герт Фос и тази година представя един великолепен Йедерман, но вестниците коментират само Софи Ройс - новата изпълнителка на любовницата. Това, което превръща "Йедерман" в неповторимо залцбургско събитие от 78 години насам, е приемствеността в неизменните естествени кулиси.
Олицетворението на постмодерния театър, режисьорът Робърт Уилсън, също има своята опора в традицията на прочутите си (подвижни) кулиси. Постановката на "Смъртта на Дантон" от Бюхнер също е вкарана в геометричен шаблон. Отдавна не само театърът на Уилсън се е превърнал в ритуал, но и неговата рецепция, и неговата критика. Така и в тази постановка предварително можеха да се формулират възраженията и загубите, които драмата на Бюхнер ще претърпи от конфронтацията с виртуозния маниеризъм на Уилсън. И все пак вълнуваше въпросът как отчаяният исторически песимизъм на пиесата ще се съчетае с естетиката на светлинните настроения, на забавения ритъм, с тази напълно формализирана хореография на тонове, цветове, звуци и жестове. В Залцбург стана ясно: театърът на Уилсън не се е превърнал в самовъзпроизвеждаща се рутинност, той още може да изненадва и очарова. Тексаският режисьор не се интересува от целия Бюхнер. Един от фундаменталните аспекти на Бюхнеровата драма е изведен ярко и симптоматично - марионетното, кукленското, театралното начало в творците на историята. В строгата стилизация на Уилсън историята е представена като жалка игра на повторенията, революцията - като перпетуум мобиле. Революционният терор води до закостенялост, неумолимото колело на революцията задвижва накрая само марионетки, гилотината вече не може да се спре, но тя всъщност отсича не човешки глави, а разрушава само механизми. И то без да капне нито капчица кръв. Дантон и другите се качват на гилотината, облечени в бяла коприна като невинни младенци и безкръвно се издигат с асансьор в небитието. Когато затворниците философстват над въпроса има ли Бог, те се подреждат живописно зад блестящи стоманени ленти, а един се опитва да направи стойка на глава. Светът е обърнат с главата надолу, но това е изискано. Уилсън поставя словото в светлина. Светлинни повърхности се врязват в черното пространство, сменят цвета си като хамелеони. Черни отрязъци зейват, героите излизат от тях като сенки, прожекторите осветяват отделни глави в бяла светлина и оцветяват лицата в синьо или зелено. Актьорите висят като марионетки на светлинни лъчи, огъват ръце, опъват пръсти, определени осветени жестове се превръщат в лайтмотив за отделните герои. Маниеризмът на Уилсън изостря текста, създава дистанция към приглушените чувства на настръхналите маси или на вкопчилите се един в друг идеолози. Глави се търкалят само в главите на зрителите. "Смъртта на Дантон" е постановка в аполитично пространство точно толкова отдалечено от Френската революция, колкото и от Октомврийската. Прецизна и опиянителна е образността на Уилсън.
Директорът на театралната програма Иван Нагел успя да представи театъра достойно (при традиционното надмощие на музиката и операта) с две първи постановки, една австрийска премиера и две нови постановки. Той се осмелява да наложи като "гостуващ писател" Елфриде Йелинек, наричана единодушно в пресата "литературен държавен враг номер едно", с шест различни постановки, между тях и едно целодневно представление "Пътешествие из главата на Йелинек", и по този начин да дари на Залцбург може би най-новаторското театрално лято от Макс Райнхард насам.
Брилянтният театрален мислител, професорът по философия Иван Нагел е поел щафетата след Петер Щайн за три години. Но през пролетта той обявява, че се оттегля "по здравословни причини". И ето че вече всичко приключи. Интермецо ли ще остане програмата на Иван Нагел? Ще се запази ли, ще се развива ли естетиката на експеримента, на откритост и многообразие? Или театърът ще изпадне в класицистичната претенция, в допълнение на музикалната програма? Ще има ли някога пак "гостуващ писател"? Много са откритите въпроси пред Залцбург.
Щайн вече е наложил схващането, че в Залцбург театърът е не по-маловажен от концертите и операта, че Хофманстал и Райнхард са не по-малко свързани с града от Моцарт и Караян. Но със своя монументален и перфекционистичен стил Щайн среща значителни трудности. През новия сезон Нагел се стреми да покаже един открит, стилистично многообразен театър, не толкова да демонстрира съвършенство, а по-скоро желание за експеримент.
"Тази програма се нуждае от буден, любопитен театър и от публиката на големия град. Четенията и постановките не са подходящи за лятна отмора между "Дон Жуан" и "Дон Карлос". Добрият театър оформя своя собствена публика. Но който ухажва една публика, жадна за развлечения и откъсната от действителността, който се страхува от нея или я презира, той няма да привлече друга, освен бездушните зрители, които заслужава."
Комплексът "Елфриде Йелинек" постепенно се развива като център на театралната програма. Защо Нагел избира именно Йелинек? "Първоначално идеята дойде от решението цялата литературна програма да бъде разработена не от мене, не и от драматург, а от един съвременен писател. Изумителната творческа смелост, решителност и плътност в белетристиката на Елфриде Йелинек ме накара да се обърна към нея. Естествено знаех, че нашият творчески ангажимент е и политически и бях готов да го отстоявам." Йелинек отначало два пъти отказва - под влияние на злостните нападки на Йорг Хайдер и "Кронер Цайтунг". По онова време още я няма нашумялата постановка на "Ein Sportstuck", нито Бюхнеровата награда. Накрая тя се съгласява. Работата по "Изборът на Йелинек" й помага да се пребори с тъгата и страха, както и с кокетно обявеното решение, че се оттегля във вътрешна емиграция. Йелинек обосновава решението си: "Не Залцбург ми посвещава този тематичен кръг, а Иван Нагел... Никога не съм имала нищо общо с тържествата по много причини. Ненавиждам това обожествяване на големите изпълнители. Макар че при Мортие (и що се отнася за новата музика при Ханс Ландесман), за щастие, много неща се промениха."
Дванайсетчасовата програма "Пътешествие из главата на Йелинек" е опит да се очертае вътрешна картина на нейното обществено, естетическо и човешко кредо. Иван Нагел, Петер Турини и Георг Табори държат речи, три известни актриси от различни поколения четат началните глави от романи на Йелинек. В зрителната зала, във фоайетата, на сцената, в балетната зала и коридорите на Ландестеатър чрез слово, образи и звуци идеалният поклонник може да пътува "из главата" на Йелинек. Дори едно модно ревю е включено в пътуването (Йелинек е известна с модните си увлечения) - ревю на ужасите от кръвопийци в кожени облекла и вампири от пиесата на Йелинек "Болест или Модерни жени". Но идеалният поклонник, който иска напълно да се потопи в света на Йелинек, ще направи най-добре да посети поне едно от четирите литературни четения, обединени в цикъла "Изборът на Йелинек I-IV". Големите в немскоезичния театър - Бруно Ганц, Ханс Михаел Реберг, Мартин Шваб, Мартин Вутке и Ангела Щинклер - четат текстове от Хьолдерлин, Роберт Валзер, Тракл, Вернер Шваб, Паул Целан, Имре Кертеш до Конрад Байер и Силвия Плат. Йелинек дава предпочитание на автори, които са прекарали живота си извън обществото, затворени в своя собствен свят. Какво се крие зад лудостта: една извънредна чувствителност или безумие, къде е границата - това е обединяващата тема в мозайката от текстове.
"Аз искам да се скрия зад тези автори. Искам да се чуят другите, защото аз също съм една от тях, нито повече, нито по-малко." Подборът на Йелинек издава строга концепция, която обединява програмата: "Едни могат да живеят, а други не. Едни са сигурни в себе си, те кръжат около себе си в текста, имат предвид само себе си и никой друг. Но тези, които повече ме интересуват (което, разбира се, не е оценка), са писателите, които нямат предвид себе си, когато казват Аз, а нещо извън себе си. Те могат да се забравят, дори когато говорят за себе си... Тази несигурност на писателите в своята екзистенциалност кулминира в личността на Роберт Валзер, ето защо той е в центъра на концепцията ми."
На същия колажно-монтажен принцип е изграден и "драмолетът" "Той и само той" по текстове на Роберт Валзер (основно върху "Разходката", режисьор Йоси Вилер, копродукция с "Шаушпилхаус", Хамбург). Роберт Валзер (1878-1956) - една от най-значителните литературни фигури на века - след обнадеждаващото начало с три романа никога не съумява да се върне към писателското поприще и прекарва последните 30 години от живота си в психиатричната клиника. Там, в лудницата, започва и "драмолетът" на Йелинек. "Говори един Аз, който не може да живее, с един Аз, който непрекъснато се опитва и дори вярва, че може да се научи да живее." Сцената е смесица от общо помещение, столова, всекидневна, отляво две шкафчета от съблекалня, отдясно бюфет. В средата, запълнили всеки квадратен метър - четири редици тежки тапицирани канапета и фотьойли с плетени покривчици, мека мебел като в склад, може би метафора за Швейцария. Странно, прокълнато място, полустарчески дом, полуприют за бездомни. Всичко е като омагьосано, потънало в сън. Йоси Вилер въвежда три интелектуалки, облечени по последна мода, които нахлуват в старческия дом, кикотят се, оглеждат всичко в безрадостния свят на мъжете. Те говорят дълбокомислено, опитват се да прикрият конкуренцията помежду си с колегиална сърдечност. Излизат трима обитатели на дома, които мълчаливо и машинално извършват обичайните си дейности. Дърдоренето на интелектуалките сякаш се отблъсква от тяхното мълчание. Двете групи доста дълго споделят едно и също пространство, сякаш са се припокрили две сцени от различни филми. Постепенно един от героите преминава в сцената на интелектуалките - това може би е Роберт Валзер. Всеки момент деликатният баланс между патология и доброволно усамотение може да бъде нарушен. Накрая разговорливите интелектуалки изчезват. "Той" седи уморено в едно от тежките кресла. Една шапка се търкулва от закачалката. Във въображението ни изплува снимката на мъртвия Валзер, намерен в снега на Коледа'56: шапката му се е търколила до трупа. Снимка-икона на живота и смъртта, забранена за публикация, появила се в печата едва сега по повод на програмата "Йелинек".
"Пиесата" не е написана, а сглобена по време на подготовката на литературните четения. Монтажният принцип налага впечатлението, че в настоящия век вече всичко е казано и написано и авторът може само да се изказва чрез подбор и монтаж на чужди текстове. В това има нещо извънредно симптоматично за епохата на медиите, в която дигиталното възпроизвеждане, монтажност и фрагментарност са белязали нашите възприятия. В смелостта на Йелинек да демонстрира естетиката на този авторски жест, и то точно в Залцбург - в града, в който дори новаторството изглежда традиция, за мен беше най-стойностният момент на театралната програма.
Но тази програма не се изчерпва нито с Уилсън, нито с Йелинек. И "музикалната пиеса" "Скоро" ("Soon") на младия американски кинорежисьор Хал Хартли, която се представя на Пермския остров, е изградена по монтаж от текстове, предимно от Библията. В "Скоро" апокалиптично настроени християни спорят дали очакваният милениум ще бъде краят на историята или нейното начало. Седем последователи в непрекъснато сменящи се роли и отношения демонстрират как цъка апокалиптичният механизъм със закъснител, как се изграждат и рушат зависимости, как общността сама търси водача си, докато намира силната личност, която се самообявява за пророк. Артистите се движат в ритмична, стилизирана хореография, поднасят си един на друг микрофони, които се превръщат ту в оръжия, ту в кръстове, ту в удивителни знаци. Техният ритмизиран танц е в съзвучие с дискретна музика. Но музиката най-често илюстративно съпровожда декламациите. Далеч преди края се питаме кога ще дойде ако не краят на света, то поне краят на тази музикална пиеска. За съжаление не достатъчно скоро.
Но дори в новаторската програма на Иван Нагел Залцбург демонстрира австрийската си специфика - и в най-смелата отвореност към съвремието, към модернизма и експеримента силата на традицията излъчва имперско величие.

София Тоцева