Турският комплекс в българската култура

Един от историческите парадокси на българската култура е нейната способност да не почувства, да не поиска да види дълбоките специфични традиции на турската литература в продължение на онези петстотин години, когато е била в непосредствена близост с нея. Ситуацията през Възраждането много напомня днешната ситуация: балканската "културност" се сдружава на епифеноменално равнище, сладострастно разменя чалгаджийски закачки и крепне в своята съпротива срещу всяка висока традиция, трайно задушена в спарената напетост на попфолкния героизъм. Националната поръчка на Възраждането, от друга страна, оправдава и мотивира нежеланието за допир до мюсюлманската класика. Можем да предположим също така, че точно онези турци, които са се заселвали по балканските ръбове на империята, едва ли са били измежду най-сериозните й носители. Все пак си остава обяснимо необясним и болезнен фактът, че не само спонтанната литературност на българския народ, но също така историята, културознанието, социологията и психологията, доколкото ги има у нас, винаги са били подвластни на невротичен страх да интерпретират мюсюлманско-турските влияния, които по всички закони на логиката не могат да не бъдат проникнали в историята на родната ни култура. Този страх от турското-в-нас има корен в несъзнаваната колективна активност, в митологичните функции на груповия живот.
Сборникът "Откак ме озари любов" представлява щастлив пробив в "турския" комплекс на българската култура. "Ашък-сазова" е поезията, която се създава от странстващи поети в духа на народнопесенните традиции. Творец като Юнус Емре през тринайсти век представлява явление, достойно за благородна завист. Нека да оправдаем догматизма на българската "литература" по същото време с отдалеченост от голямата традиция на средновековната източна философия и поезия. Липса на компетентност ме спира да кажа дали сборникът представя най-добрия възможен подбор из "ашъкското" творчество, но това, което прочетох, ме накара да се почувствам засрамена от историческото ми нежелание да съм забелязала едно голямо явление толкова близо и толкова далече от нас. Самата книга доставя удоволствие с високите качества на своето полиграфическо оформление. Преводите звучат поетично и убедително. Остава да се надяваме, че с всеки пробив "турският" комплекс на българската литература ще губи все повече своето магическо очарование на неосъзнато активна реалност.

Милена Кирова

Откак ме озари любов. Турска ашък-сазова поезия XIII-XX век. Съставител Сабахатин Байрамов. Превод от турски Янко Димов, Виктор Самуилов, Добромир Тонев, Сабахатин Байрамов, Хубавинка Филипова, Йорданка Бибина. Изд. ИК Златорогъ. С. 1998