Камо грядеши, Ахав?

На път за "Годзила" срещнах приятел, който не беше гледал филма, но за разлика от мен беше чел рецензията на Борислав Колев "Животно грозно, марш от тук!"1, речеви жест, отправен, както сподели той, не към годзилата, а към филма. Дотътрих се с разкривено настроение и ако не се бях обещал на сина си, едва ли бих се прежалил.
От години съм фен на Борислав Колев по простата причина, че той пише добре - умно, изобретателно и забавно - за нещо, което познава и разбира: киното. През годините той се променяше с мярка, но все в посока на приемането на реалностите, а те най-общо казано са, че от изкуство с бизнеселемент и индустриален момент киното се е превърнало в бизнесиндустрия с елемент на изкуство. В тази ситуация той виждаше мисията си в откриването и описването на този елемент изкуство, този букет подправки, или дори просто щипката сол, която да придаде известен вкус на несметния бълвоч, който бълват оттатък Атлантика.2 Обезоръжаващото чувство, че Колев наистина си вярва, в комбинация с доброто му писане досега са ме въздържали от израз на разочарование по повод на филми, посетени само по силата на рецензиите му. Обикновено става дума за холивудски продукции, които си заслужавало да се видят по причина на някакво майсторство (обикновено режисьорско), присъствие (актьорско) или трик (операторски) с европейски или класически корен. С една дума, за моя снобски вкус Борислав Колев по правило е незаслужено мек и снизходителен. Така че щом дори той не намира нищо в суперпродукция като "Годзила", значи тя наистина е наникъде.
Рубриката на Борислав Колев се казва "От пръв поглед". Нямам спомен някога тя толкова да е отговаряла на съдържанието си. Всъщност предпочитам да си представя, че водещият на рубриката не си е направил труда да похаби за "Годзила" експертния си поглед, пък бил той и пръв, и го е гледал с друга някоя своя част.
Не че "Годзила" е голям филм или забележителна творба. Нито пък ме е грижа, че преливащата каса на разпространителите му ще се окаже лишена от скромната лепта на читателите на в. "Култура". Въпросът е в симптома, който представлява този жестов отказ да си вършиш работата, когато се отнася за масов продукт като "Годзила". Въпросът е в това за кого се взимаме, когато, преживявайки се като интелектуалци, демонстративно отказваме да виждаме, разчитаме и чуваме тогава, когато гледаме, четем и слушаме изкуство и култура, които не са предназначени за нас, ако въобще все още ни има и ако това дали ни има изобщо има значение.
Жанрът на филми като този ми е чужд и нелюбопитен, поради което не го познавам добре. Работа на автора на киноколона в културен седмичник е да ме запознае с жанровата специфика. Това в случая означава той да разпознае усилията на авторите на филма да направят образец в жанр, който е относително нов и отворен, ерго конституира се и благодарение на собствения им успешен опит. Защото и за пълен дилетант като мен е ясно, че това не е класическият филм-катастрофа с непомерно животно, а е масов продукт, вдъхновен и регламентиран от триизмерните компютърни игри в много по-голяма степен, отколкото от предшестващите го Годзили, Кинг Конзи и пр. В този смисъл неговата естетика не може да бъде търсена или подобрявана чрез емоционални паузи, лирически отстъпления или мелодраматични вметки; а и дори да ги има, те не могат да се вкарат в играта без някакви форми на денатурализиращо остранение и блокиращо идентификацията отчуждаване: тъпо е да цивриш върху съдбата на героите в електронна игра. Не е толкова тъпо обаче да се възхитиш, ако се окаже, че триизмерността й е стряскащо въздействаща с плътната си обемност, без в това отново да има някакви претенции за натуралност. А тази изкусност в "Годзила" я има. И не е ясно какъв е критерият, съгласно който "Джурасик парк" беше похвален, а "Годзила" е пропъден с платоновска неумолимост, след като и двата са етапи в една и съща естетика. И, поемайки ролята на адвокат на дявола, как да не видим, че последният е по-изчистен и образцов спрямо естетиката си, проиграваща мултимедийна симулация, с рискования опит да маркира максимално охладено и цитатно и сантиментално-любовната линия, и политическата сатира, и медия-критиката. Така че всички тези линии да не пречат на завладяващата и на моменти възвишена централност на компютърната анимация. И да изискваш от Годзила да се разчувства повече при вида на мъртвите си чеда е все едно да искаш от Шварценегер да се пита дали да бъде или не, от Ким Бейсинджър да играе феминистка, а Барби да се хвърля под колелата на влака.
Но като не му пука на автора, че реже въпросната направа с чужд жанров аршин, то поне да го ползваше великодушно, за да види инвенциите. Тогава щеше да отбележи голямото предизвикателство, което филмът си е позволил спрямо жанра си, а именно, че дъждът в него никога не спира; и че ефектът от това са внушенията за безнадеждност, мръсотия, разкапаност и разпад на ударения от тази напаст свят, по начало обхванат от краевековно тление, така че Годзила да идва по-скоро като логично следствие, отколкото като изключение. По този начин филмът гради апокалиптична атмосфера, която далеч надхвърля тези на актуалните му себеподобни, като почнем от ведрото националистическо слабоумие на "Армагедон", преминем през пъстрата безполова бутафорност на "Отмъстителите" и стигнем до издишащия цитатен прозелитизъм на "Петият елемент". Няма как да се пропусне и страхотният момент с подскачащите по улиците на Ню Йорк спрели таксита в пряка причинна и естетическа връзка с пришествието на Годзила; сцена, напомняща класиката с отстъпващото рижо коте от "Пришелецът", за който още не се знаеше, че ще е 1. Не си струва да се подмине и качеството на звука, нито отличната смяна на ритъма с почти дръзка работа с ретардацията и изпреварването, нито здравото държане на юздата върху нагона за разрушение, на който всички (с изключение може би на Борислав Колев) сме донякъде податливи. Да твърдиш, че Годзила била глупава, означава или че пренебрегваш условността, или че не разбираш какво става на екрана. И накрая, вместо в порива на предубедена инатлива слепота да изисква "нормалност", каквото и да означава това, един добросъвестен кинокритик не би пропуснал да забележи, че няма как да се преценява жанр като този, без да се отчита, че при добрите му образци, противно на Протагор, човешкото не му е мярка, че животното, противно на Аристотел, трябва едновременно да бъде дълго 20 000 стадия и да е обозримо и че в края на краищата естетическата мяра тук няма нищо общо с красивото, а само с възвишеното. Филми като този пряко зависят от това патетично-грандиозните сцени, в чиито ръце е той, да не звучат бутафорно, а да носят елемент на величавост. И че въпросният филм завидно се справя, доколкото в него имаше поне две такива - тази с излюпването на яйцата и особено тази при убийството на Годзила върху Бруклинския мост; последната до степен на пределно убедителна симулация на възвишеното в ресора и мащаба на масмедиалността.
Не искам да кажа, че филмът е голям, не е сигурно дори дали е добър: вярно е, че остроумията бяха тъповати, а хуморът се задъхваше, че любовната линия се чудеше какво да прави със себе си, а Жан Рено едва смогваше да затуля амбразурите, през които зееха актьорските издънки. Но точно защото е по-добър от безброй други в жанра си и прави доста, за да надхвърли този жанр чрез релевантни за поетиката му похвати, начинът, по който се е отнесъл с него Борислав Колев, предполага реплика. При това аз отлично си давам сметка, че става дума за жестова радикализация, която и да вижда, отказва в случая да забелязва. Работата на колониста е тежка и понякога му писва да въздава и на богове, и на кесари. Но това ми се струва опасно отпускане. Защото твърде скоро ще се озовем в ситуация, в която ще трябва да обясняваме на децата си разликата между добро и лошо кино, като съпоставяме не "Една одисея в 2001" с "Армагедон"; или по-тънката между голямо и просто добро кино не като съизмерваме "Blade Runner"3 с "Петият елемент", а като сравняваме последните масови продукти на пазара или дори като отсяваме доброто от проваленото вътре във всеки от тях.
Борислав Колев е последният човек, който не би се съгласил с това. И това, че предвзет сноб като мен предявява претенции към критик с далеч по-верен усет за реалностите, е, разбира се, жест. Жест, с който се опитвам да призова към опомняне на нашего брата пишещия за изкуство пред лицето на помитащата ни годзила на реалността: глупава или не, тя ще ни смаже, ако не осъзнаем, че трябва да сменим радикално понятийния и теоретическия си арсенал, с който да я изговаряме или избълваме.4 А това е и моментът да предложа на в. "Култура" рубрика, която да се занимава точно с високите етажи на низовата култура и изкуство. Високото дърво на журналистиката по натежалите му към земята плодове ще го познаете.

Димитър Камбуров


1. В. "Култура", бр. 38 от 23 септември 1998 г.
2. Друг е въпросът дали това смирение на кино-критиката ни пред тоталната американизация на киносалоните е най-полезното нещо, което те могат да свършат. Защото не е вярно, че така е навсякъде по света, след като дори позната американка изрази леко високомерното си учудване колко много американски филми, които тя не би погледнала, съм гледал, и това без съмнение за сметка на цялата нейна безкрайна образованост по най-ново латиноамериканско и азиатско кино, да не говорим за актуалното италианско, испанско и френско възмогване.
3. На български преведен като "Ловци на хуманоиди".
4. Любопитен съм например кога най-после Борислав Колев ще чуе, че филмите се правят и със звук и че последният като да е спасил киното пред прииждането на видеото.