Писмо от Хановер

Нашата колежка Ирина Илиева, която е на тримесечна журналистическа специализация в Германия, ни написа писмо. Решихме да го публикуваме, първо, защото е хубаво, и второ, защото би било полезно като информация за всички бъдещи специализанти в Германия. Да знаят, че там се работи. При това здраво. При това сериозно. И не винаги "по специалността".
К


Мила Копринке,

Адресирам писмото си до теб, макар че, разбира се, поздравите ми се отнасят до цялата редакция. Тук вече 2 седмици наблюдавам, а и сама изпитвам максимума организираност, до която могат да стигнат немците. Досега успяха да ни заведат до три града в околността, да ни обяснят механизмите на държавното управление, да ни срещнат с ръководители на всички нива и с партийните шефове на CDU и SPD (с изключение на Шрьодер - той е тукашният министър-президент; бяхме обаче в "президентството" му - много хубави картини висят по стените); бяхме в някакви посреднически организации за икономическо развитие, в заводите на VW (централата е в един съседен град), в една бояджийница (пример за средно голямо предприятие), в една ферма, на един концерт (млади немски филхармоници и едно сопрано, без което не минавал голям фестивал), на две американски изложби за модерно изкуство. Наслушах се на какви ли не доклади, експозета и обяснения. Чувствам се като на постоянна пресконференция, защото непрекъснато ни подканят да задаваме въпроси и страдат, ако не им стигне времето да обяснят някоя подробност. За моя немски това слушане на какво ли не е чудесно упражнение, но като цяло всичко започва да става много уморително, защото непрекъснато скачаме от тема на тема или се виждаме с хора, на които и ние губим времето, и те нашето. Следващите две седмици ще продължим с право, образование, медии и култура. Може би ще посъкратя някои мероприятия - евангелистката църква например, защото се чувствам като циганска торба. Пълна съм с какви ли не впечатления - от хората и отношението им към нас (някои ни възприемат като екзотика) до това, как са уредени комуникациите в Хановер. Просто е трогателно да чуеш, че новите вагони, които строи местната транспортна фирма, са нарочно по-широки, за да не изпитват възрастните хора страх, че няма да успеят да се проврат и да слязат навреме. Макар че досега претъпкан трамвай не съм видяла.
Хановер далеч не е пъпът на света. Градът е бомбардиран и от старите сгради са останали малко. Първите дни ми домъчня за Виена и любимия Дюрнщайн. Един енергичен екскурзовод все пак успя да ни събуди любопитството, като ни изброи всички неща, за които тук казват "първи" в Европа или "единствени" в света. Между другото, интересно е, че хановерските кюрфюрстове по едно време стават крале на Англия. Днешната кралица Елизабет всъщност е потомка на хановерски род, но по силата на някакъв закон, приет в Англия след Първата или Втората световна война, вече не помня коя, е трябвало да приеме английско име.
И така, Хановер не е пъпът на света, но Христо Градечлиев се оказа прав за книжарниците. Пълно е с фантастични книжарници, само дето книгите са най-трудно преносимото нещо. Хората са спокойни. Обноските на младите са много естествени и непринудени, но и много възпитани... Единственото място, където видях познатия напрегнат отпечатък по лицата, е моето бъдещо "работно място" за следващите два месеца: културният отдел на EXPO 2000. (Този отдел подготвя културната програма за световното изложение през 2000-та година.) Че ме запознаха подробно с панаира, пространството и плановете за световното изложение, няма нужда да споменавам. Културната им програма обаче е начинание, от чиито мащаби чак ми се повдига (4% от разходите ще отидат за култура, като се има предвид, че трябват огромни пари за строителство на павилиони, транспортни връзки, въжени линии, асансьори и една градина в селскостопанския отдел, която по проекта на някакъв египтянин ще започва с гъста тъмна тропическа гора и постепенно ще се прелива в не знам си каква флора - май че и до пустиня ще стигне). Както и да е, организаторите тук се притеснили, че няма специално издание за култура и ме сложили към този културен отдел. Оттам обаче пожелаха да ме видят предварително. И така, срещнах се с една енергична грозно облечена жена, която ми каза, че като начало ще поема секретарската работа на нея и на колежката й - телефон, кореспонденция, организация. И после (евентуално) могат да ме включат към някой проект. Каза още, че често оставали в извънработно време и че дори на немците им трябвало от 4 до 6 седмици, за да навлязат в техническата част на работата. Надявам се да преувеличава и в припряността си да е казала твърде много неща за кратко време. Имах известни колебания дали веднага да не окажа съпротива, като кажа във Фондацията, че това не е журналистическа работа. Но се отказах и реших първо да опитам как е. За говоримия ми немски ще бъде поредното изпитание. Смятам обаче, че ще се оправя. Още повече, че много от хората, които са разпределени по редакции, ще бъдат извън Хановер, в разни малки градчета - някои близо, някои далеч. Деница [Грозева] например е в Хилдесхайм (сравнително близо). В местния голям вестник май има само едно практикантско място. Момичето, което е в телевизията, само ще гледа. Може би и с радиото случаят ще е такъв, а това не е много интересно. Във всеки случай няма да е от голяма полза - ако не смятам свободното време.
Е, мисля, че написах писмо, на чиято подробност и немец може да завиди. Днес е неделя и ако след малко не завали, ще си наема колело и ще обиколя квартала и гората, която започва наблизо. Тук откъм паркове и зеленина са много добре. Но растенията им имат една особеност - не миришат дори и след дъжд. Довечера пак съм на концерт. Ако някой от вас се навие да ми драсне няколко реда, ще бъде чудесно.
Целувки на всички!

Ирина [Илиева]

Хановер, 20 септември 1998