Изложбата на Никола Манев и Андрей Лекарски в Националната галерия за чуждестранно изкуство се опитва да съчетае две противоречащи си категории - сантимент и мащабност. Двамата художници демонстрират общата си съдба, водила ги от България към Париж и обратно. Това е мотивът да се покажат два толкова различни почерка в една експозиция. Другият момент е желанието им да представят колкото се може повече работи в една от най-луксозните и престижни галерии на София. И именно тук лиричната нотка в замисъла се сблъсква както с трудното общуване между картините на Никола Манев и скулптурите на Андрей Лекарски, така и с амбицията да се изложат 201 платна в чест на 2001 година. Разбира се, не може да не се оцени гигантският труд тези работи да бъдат събрани от различни колекции по света, но в количеството се губят акцентите, размиват се отделните етапи и се получава ретроспекция от най-традиционен вид. Всъщност, още рекламният транспарант на Манев ни посреща с надписа "35 години живопис", който ни напомня бригадирски лозунг. Дори да се абстрахираме от него и от апломба на заглавието, с което всички картини са удостоени: "201 мистични прозрения в една палитра", не можем да не съжаляваме за пропусната възможност творчеството на художника да бъде представено, а съответно и видяно, под по-професионален ъгъл. Едно преразглеждане на колекцията, както и едно различно подреждане би превърнало скучната разходка из залите в реално опознаване на изкуството на Никола Манев. Тогава и ранните му работи биха стояли не като пришити към експозицията, и реалистичните му акварели биха добили смисъл, и дори приложният свят на гоблените би намерил своето място. За съжаление, тогава пак ще остане проблемът за съжителството на работите на двамата автори в едно пространство. Цялата сериозност на начинанието като че ли се пародира от иначе много добрите работи на Андрей Лекарски. Неговият "Автопортрет в парадно облекло" иронизира ситуацията по великолепен начин. Не бих искала този кратък материал да се разбира като критика към творчеството на двамата художници. Той засяга не самите работи, а организацията на експозицията. И всъщност е написан с тъга - за още един пропилян шанс да се получи добра изложба.

Мария Василева