Моята родина
са приятелите ми

Разговор с Людмил Станев

-
Пиша неща, които съм изпитвал, и в този смисъл те са много честни. Когато човек дълго време иска да е честен към себе си, рано или късно въобще става честен - към всички. Изпитвам, като героя на Боб Фос от "Ах, този джаз" - любим филм - непреодолим страх да не изглеждам като другите. Ако съм стандартен, по-добре да се занимавам с друга дейност, в която това помага. За мен писането не е просто да ме видят близките ми, че пиша, не е и за да изкарам някой лев. Не мога да си позволя текстове, които пиша във вестниците например за 15 юли или за 20 август, да сложа после в книга, както правят мнозина. Разбира се, най-хубавите попадения мога да си ги взема, да ги вкарам в "миксера" и така да получа нещо друго... Представи си Христо Фотев, любим човек за мен, всеки понеделник да публикува на първа страница стихотворение. За другите не искам да говоря, те вероятно са под рубриката "И ний къща храним". По принцип обичам Емилиян Станев. От живите белетристи - Йордан Радичков, от поетите - Георги Господинов. Две имена ми стигат.
- Близък ли ти е Иван Кулеков като автор?
-
С Иван сме приятели. Не сме се виждали отдавна, но мисля, че сме приятели. Той премина на съвсем друг начин на писане, вероятно начинът на мислене е същият, но начинът на писане е друг. Усещам, че има нещо болезнено в него. Човек не е задължително да бъде постоянно радостен или афористичен.
- Само дебилът ли е постоянно щастлив?
-
Сигурно, невежеството е блаженство. Ако не харесам нещо, което съм написал, е глупаво да искам други хора да го харесат. Издигам в култ удоволствието от правенето. Българският театър доста обедня откъм хора, които изпитват удоволствие от работата си, а не просто полагат физически усилия. Когато слушаш добър джазбенд, усещаш удоволствието от моженето. На мен като на зрител ми е много приятно, когато на сцената се забавляват. Мисля, че и на другите зрители се предава вътрешното усещане, с което се правят нещата. Така е по-чисто; пътят от този, който прави, до този, който го получава, не обраства.
- За кого пишеш?
-
За няколко човека. Това са хората, с които постоянно работя и с които постоянно се виждам, дори да не работим заедно в момента. С тях сме някакви сакрални съученици: художникът, с когото работя - Кольо Карамфилов, и още Сашо Морфов, Теди Москов... И може би в случая възприемам като моя учителка в упражненията по фантазия, по честност, Юлия Огнянова. Видяхме се с нея преди 20 години на един студентски театрален фестивал и от момента, в който я чух да говори (още не мога да разбера какво точно ми е казала), постоянно я търся. Тя е като наркотик. Мисля, че никой друг не би могъл да ме научи на честност, освен Юлия. В онова време, а пък и сега.
- Имаш толкова приятели театрали. Защо не пишеш пиеси?
-
Много хора пишат пиеси, но те не са хубави. Пиесата се пише по-трудно и от белетристика, и от поезия. Защото четенето е самотен акт, докато в театъра текстът ти трябва да мине през още 20 човека и те да изпитат твоето усещане, да се получи масова хипноза. Някога, когато имам достатъчно сили, ще напиша пиеса. Може би някой от младите ще напише. Надявам се новото поколение да си направи своя вид театър. Не винаги ги разбирам, но не ги отричам. "Трейнспотинг" например не мога да го хвана, струва ми се малко изкуствено мизерабълно, пак се връщаме към Виктор Юго, един неоромантизъм, ама много изкривен, зловещ... Те си имат свой свят и вероятно се чувстват комфортно в него. Не държа да живеят в моя, нито пък аз мога в техния.
- Ти защо гледаш поколенчески на този въпрос? Сашо Морфов е само с 8 години по-възрастен от Иван Пантелеев.
-
Със Сашо сме от едно поколение, както и с Теди. Десет години е голяма разлика, когато става въпрос за изкуство. Тези, които са били 15-годишни през 1990 г., са адски различни от нас, тъй като ние сме обременени и 30 % осакатени от режима, в който сме живели. Свободните години се умножават по две.
- Езикът беше профаниран, банализиран.
-
Колкото и да са нещастните ми силички, аз се опитвам да изчистя някои думи, които са изхабени. В същото време има старци, които продължават да пишат активно, които продължават да захабяват думите. Не е необходимо да се борим с тях. Човек не се доказва по страниците на вестниците, като чете морал, или пък като бъде видян на коктейли. Това за един писател става с книги, а не с някакви медийни изяви. Както каза Стоян Камбарев във вашия вестник: да спре токът за три дни и тези хора, щом ги няма в ефира, ще бъдат забравени.
- Вчера прочетох в един вестник, че е излязъл том спирани пиеси на наш драматург...
-
Както бяха спирани, така се играеха в 25 театъра. Само че не съм съгласен да ги наричаме пиеси. Абе много неща са му спирали на този български Солженицин. Четох книгата на един друг поет, та от нея излиза, че всъщност тия хора, които са били на власт тогава, не са били щастливи, защото, макар че са имали всичко, не са имали най-важното - възможността да кажат истината. Замислих се и си спомням, че като бях малък, майка ми ми казваше, че е невъзпитано да говоря с пълна уста, защото пръскам. Дай да говорим за по-приятни работи. Всъщност импулсът за нашия разговор дойде от поредицата интервюта, които излизат в "Култура". На пръв поглед различни (Стоян няма нищо общо с Теди и Сашо), тези режисьори ги обединява отношението им към театъра като към нещо, от което те не само си вадят хляба. Голямата мечта на истинския професионалист е да остане аматьор в любопитството си към усещанията.
- Това и Маргарита Младенова, и Иван Добчев го имат.
-
Струва ми се, че при тях усилията са повече в предварителната подготовка, те не залагат капани, като в джаза, не дебнат актьора по време на спектакъла. Говоря като зрител. Не разбирам от техники. Знам, че суха игла е техника на наркоманите, но Ел Греко не е елтехник, та да прави инсталации. Има там групичка нещастници, които си мислят, че като разхвърлят обувки и изпражнения, или пък часовници, застинали в един и същи час, ще кажат нещо на някого; човек като вземе албум на Бойс, ще види, че тези работи отдавна са правени. Художникът не трябва да мисли, че другите са по-глупави от него... Културата няма нужда от грижи. Тя има нужда от облекчения и да не й се пречи. Да изсипваш пари в театрите е глупаво, все едно да даваш заеми на Русия. Виж, със защитата на проектите е добре. Спомням си, че преди пет години Ивайло Знеполски беше почнал реформата, но не му позволиха да я продължи. Рано или късно ще останат само проекти. Важното е да не правиш халтура. Познавам режисьори, които са много изморени, защото всеки месец правят по постановка. Никой не може да ме убеди, че този човек е режисьор и това, което прави, има някаква стойност. Това са гастарбайтерчета, на които им е все тая дали ще слагат фаянс, или ще правят пиеси. Бойко Илиев поставя по шест пиеси на година. Срещам го с едни сенки под очите и му викам: "Бойко, ще умреш бе, пич! Вземи се в ръце, толкоз ли си закъсал с парите? Жена ти е лекарка, отвори кафенце, защо ти е театърът." При това той много го обича... Това е дейност, свързана с духовно изхабяване. Трябва да зареждаш.
- Кое е ненакърнимото, с което не смееш да се заиграеш?
-
Вероятно запазването на духа. Това е най-важното. Без значение е с какви обувки си, с какви дрехи си, какво ядеш. Има значение, разбира се, в рамките на една нормална естетика, но това не са толкова важни неща. Не крия, че съм на 40 години, въпреки че по нашата геронтофилска система аз съм млад автор. В България дълго време зрелите автори бяха на 80, а имаше и безсмъртни дъртаци. Не е чудно, че изборът на младото поколение за председател на Съюза на писателите беше 80-годишният Хайтов. Да е жив и здрав, но като лекар знам, че на тази възраст у човека се случват някои изменения. Човек трябва да свиква с промените, които стават с него, и да ги приема. Иначе става злобен пинчер, който не приема нищо. Хубаво е да мине малко към санбернара.
- Последната ти книга е по-примирена със света, в нея има редове на унес и покой. Наричам това лирика...
-
Хубава дума, ама малко е изхабена. Аз харесвам думата нежност, думата романтизъм. Велико удоволствие доставя усещането, че се чувстваш добър и даваш, прощаваш. Това са много приятни чувства. Когато човек един път ги усети, продължава да ги прави. Спомням си най-великата фраза в "Списъкът на Шиндлер": "Опитай се да прощаваш, всеки може да убива, само Господ може да прощава. Опитай се да се чувстваш като Господ." Така усещам нуждата от повече християнство, повече нежност, по-малко агресия. Затова не искам да говоря с имена за тези хора, които считам за нещастни. Явно нямат приятели, които да им го кажат. Или общуват само с огледалото. По-хубаво човек да си измисля собствени светове, защото този, в който живеем, е много неприятен. Живеем в географска територия. Държава България няма. Територията е прекрасна, но не смятам, че живея в държава. Така че, след като не мога да я променя, предпочитам да се изселя в света, с който населявам пейзажите си, и да общувам с приятелите си, колкото и малко да са те. Усещам, че с всяка агресия към неприятни и незаслужаващи внимание индивиди, губя нещо от себе си. По-добре да приема, че ги няма, или да забравя имената им. Това е решението срещу суетата и маниаците - никой да не ги помни. Те правят всичко, за да ги знаят. Някакъв художник живее в някакъв замък, пък прави изложби, друг прави кюфтета и рисува голи жени с цветни бои. Това са сервитьорски работи. Хубаво, вместо да си вземе месо от 3600, ще си купи филе от 36000 - и какво от това? Къде ще си го носи? Моят любим Хармс сигурно ни гледа отнякъде и се смее на идиотщините ни. Много е грозно мястото, където живеем. Чудя се на тези дебели малоумници как могат да живеят нормално в хубавите си къщи, след като слизайки от Бояна в центъра, виждат всички тези работи. Никога няма да ме видиш на някакъв коктейл, на който има разни обратни бръснари, светски личности, певци и певици, защото няма за какво да си говоря с тях. Защо трябва да изтърпявам тези мутри заради двете уискита, които мога да си купя и да ги изпия с теб? И какво значи да си на върха, да си звезда? Звезда... до Калотино. Ти познаваш ли някой албански естраден певец? Не, нали. Е, толкова познават и нашите. Качествените хора не се изживяват като звезди. Да си видял Теди с руса коса на прием в Шератон... Когато човек е спокоен за таланта си, просто няма нужда да го доказва постоянно. То нашата кокошка, преди да снесе яйцето, толкова крещи, че няма сили да го снесе. Цялата им енергия отива в ходене по редакции, в опищяване на орталъка: аз пръднах тук в една книжица, елате да я полеем, пък първи канал, пък втори...
- Даваш ли си сметка, че си щастлив човек? Най-близките ти хора са талантливи, от тях получаваш творчески импулси.
-
Имахме обща учителка - Юлия Огнянова. Казвала ни е: когато стигнеш едно ниво, винаги можеш да стигнеш и още едно... Ние се състезаваме със себе си поотделно и всеки може да каже на другия: може още. От 20-годишен живея с тези хора. Те са моята родина. Не Кремиковци, не Димитровград, а тези пет-шест човека. Не е много, достатъчно е. По тази причина не мога да бягам навън, защото ще ми липсват тези хора, с тях измисляме заедно, сънуваме заедно... Като взаимни акумулаторчета сме. Докато единият разрежда, зарежда другият...
- Подобно зареждане получавате ли от по-младите?
-
Новите хора непременно ще си дойдат на своите места. Ние без тях сме загубени, както и те без нас. От старото поколение режисьори съм влюбен в Коко Азарян. Защото той общува само с млади хора, разбира, че това го прави и него по-млад, още не се е втвърдил в общуването.
- Може би поема щафетата от Юлия Огнянова...
-
Юлия не я давам за никой. Коко не се е предал, по някакъв симпатичен пловдивски, майненски начин още е отворен към нещата; и не е голямата работа професор Азарян, на когото не можем да стигнем носа с пръчка. Вероятно това е присъщо на талантливите хора: да не са високомерни.

Варна, 19 август 1998
Разговаря Никола Вандов

Людмил Станев е издал книгите: "Няма такава книга" (1993, издателство "Зограф", Варна), "Неприятният татарин (1995, издателство "Аргус", София) и "Ненакърнимо" (1998, издателство "Аргус", София").
Медик по образование и практикувал лекар, от няколко години Людмил Станев е автор на свободна практика. При него това е възможно. Трите му книги се продават, предстои да бъдат издадени негови книги в Русия и Чехия.