С чеховска скромност

Всяко нещо има край. Дори Чеховският фестивал.
Международният театрален форум се проведе в Москва само за трети път. Като знаем, че най-известните и престижни фестивали в Авиньон и Единбург през 1997 година отбелязаха своите петдесетгодишнини, а не по-малко престижният белградски БИТЕФ навърши 30, възрастта на московския им брат е направо детска. Русия наваксва пропуснатото с размаха на мероприятието. Един средностатистически фестивал обикновено продължава около две седмици. Московският започна в края на март и завърши в средата на юни. Афишът му е съставен от 51 спектакъла от 21 страни. Никакъв Авиньон или Единбург не са и сънували подобно нещо. Не е риторичен въпросът как в страна, в която редовно не се изплащат пенсии и заплати, са измъдрили начин да се намерят пари за този маратон.
Три милиона нови рубли на червено - това е финалният резултат за генералния директор на фестивала Валерий Шадрин. До днес той не е приключил докрай разплащанията с хотелите, с транспорта и със самите театри. Световни режисьори като Мнушкин, Сузуки и Донелан търпеливо чакат обещаните си хонорари. Борис Березовски, който беше обещал финансово рамо, засега извинява неочакваното си скъперничество с краха на ЮКСИ. Изобщо няма смисъл да споменаваме за Министерството на културата и федералните власти, които са "секвестирали" вече всичко възможно. В цивилизованите страни при такива условия никой фестивал не би започнал. Или би спрял със свършването на парите. Но за руснака героичното преодоляване на трудностите е нещо като национална игра. На Шадрин му се налагаше да взима допълнителни кредити, веднага да харчи парите от продадените билети, да моли театрите да почакат с разплащанията. Но на въпроса: "Струваше ли си тази инициатива такива свръхчовешки усилия?", без да се замислям, ще отговоря: "Да!"
Започнахме да се отнасяме към нашествието в столицата на чуждоземни жреци на Мелпомена като към нещо разбиращо се от само себе си. На последното обсъждане на московския театрален сезон за Чеховския фестивал се говореше почти колкото за столичните премиери. Най-накрая започнахме да се чувстваме органична част от театрална Европа. А само преди време се чувствахме отделен континент. Редките пробиви на "нашите" там и "техните" гастроли тук не променяха общата картина. На театралната карта на света Русия заемаше особено положение: уважението към нея като към велика театрална държава се основаваше на великите имена от края на XIX и началото на XX век. Преди няколко години в разговор с талантлив шведски режисьор с лекота жонглираше с имената на европейски режисьори, които за мен бяха неизвестни или малко познати. Когато го попитах какво знае за руската режисура от последните десетилетия, той едва си спомни за Любимов и Додин. Усещах абсолютното си невежество за всичко от актуалния театрален живот на Запад. Днес вече бих могла да споря с него.
Характерно е, че основата на програмите на I и II фестивал беше съставена от спектакли на велики режисьори, определили театралния пейзаж на миналите десетилетия: Питър Брук, Джорджо Стрелер, Петер Щайн, Отомар Крейча. В афиша на III фестивал се появиха имената на днешните театрални идоли - широко известни на Запад, но практически неизвестни за руския зрител: Кристоф Марталер, Боб Уилсън, Кристиян Люпа. В тази стратегия има логика - Русия в компресиран вид и в хронологичен ред усвоява световния опит.
Съществуват и минуси. Руският зрител на Чеховския фестивал често беше в ситуацията на човек, чието познание за изобразителното изкуство е спряло на передвижниците, и който сега изведнъж се среща с платната на Кандински или Филонов. Но естетическата шокова терапия е лечебна. Виртуозността на американския мюзикъл "Хоспел в Колон" (режисьор Ли Бруер), театърът на жестокостта на бразилската "Книга на Йов" (режисьор Антонио Арауджо), хладния естетизъм на Боб Уилсън или сценичния минимализъм на Марталер едва ли ще се прихванат на руска почва. Но представата ни за театралната флора сега не се ограничават с растенията от средноруския пояс. В претворен вид чуждата естетика ще влезе в плътта и кръвта на нашата сценична култура и може би ще даде своите неочаквани кълнове.

22 юни 1998
Марина Давидова

От руски Никола Вандов