Залцбург '98
Музиката


Небесен Йерусалим, модерен Вавилон! Градът като сюжет и предизвикателство за (музикалния) театър - това беше мотото на десетия симпозиум в Залцбург, който се провежда под егидата на международната Залцбургска асоциация, университета на града в сътрудничество със световно известния Залцбургски фестивал и Обществото от негови приятели, поддръжници и спонсори. Градът като главна фигура, олицетворяваща статуса, (а)морала и потребностите на определен вид човешко общество оживява и в операта на Брехт/Вайл "Възходът и падението на градът Махагони", с чиято постановка градът Залцбург отбеляза 100-годишния юбилей от рождението на големия немски драматург.
Заложеният в "Откровението на Йоана" изначалният конфликт между великия Вавилон, "майка на блудниците" и "жилище на бесовете", и новия Йерусалим, непознаващ смърт, плач или болка, беше обект на едноседмична интерпретация на учени от почти всички европейски страни. Проблемът беше изследван във всички възможни епохи от античността и до нашето съвремие и разглеждан от най-различни ракурси (философско-естетически, исторически, социално-критически) върху огромно количество конкретни образци. Ето само някои от названията на докладите: "Градът като символ и огледало на нацията, държавата и човешкото общество в европейската драматургия (Волфрам Кромер, Инсбрук), "Животът, любовта и смъртта в Махагони" (Йорг Щенцл, Хага), "Рим в музикалния театър на XVII и XVIII век (Харалд Хасламаир, Грац), "Опера за три гроша" от Брехт и "Зебраска опера" от Вацлав Хавел - две адаптации на "Просяшка опера" от Джон Гей" (Вера Вислоужилова,Бърно), "Музикалното противопоставяне между урбанистична и природна същност в "Чудния мандарин" от Бела Барток" (Божидар Спасов). "Невидимият град Китеж от Н. Р. Корсаков" (Петер Витиг, Берлин), "Градска и селска танцова култура в операта на Чайковски "Евгений Онегин" (Moника Финк, Инсбрук), "Възход и падение на човешката същност или дяволското изкушение на големия град (операта "The Rake's Progress " от Стравински) и Новия свят (балетът "Пер Гинт" от Шнитке)" (Мария Костакева).
Своеобразен акцент в рамките на симпозиума внесе еднодневният семинар на режисьора Йоахим Херц "Махагони - абсурден театър или възпитателна пиеса", както и видеопрожекцията на неговата оперна постановка от 1977 с ансамбъла на берлинската Комише опер. Човек не може да не се възхити от огромните знания, поднесени при това с тънък хумор и ирония, както и от критичния ум на тази голяма личност, наложила определен отпечатък в музикалния театър на ГДР, както и по-късно в обединена Германия. Използвайки внушителен документален материал от архива Бертолд Брехт, а също и редки или съвсем непознати музикални записи и нотни примери, той успя да възпроизведе сложната и пълна с творчески заряди златна епоха на 20-те години. В неговата сценична интерпретация операта на Бертолд Брехт и Курт Вайл "Възходът и падението на града Махагони" - тази радикална антиутопия, представяща саморазрушаващите механизми на капиталистическото общество, прозвуча като гротесков апокалипсис, като "танц на мъртвите" (по определението на Херц). Впрочем, темата на Брехтовата притча, в която всяка епоха вписва своите контекстове, като че ли именно днес е по-актуална от всякога. Митът за Америка и обсипания в злато път към рая се превръща за редица предприемчиви пътешественици, особено от източноевропейски произход, в път към Голгота. В страната на свободата и неограничените възможности всеки има право да прави всичко ("Du darf alles"), разбира се, ако може да си плати за това. "Първо идва плюскането, а след това - любовният акт" - се пее в известния зонг. Бедността обаче се наказва в Махагони със смъртно наказание. В нощта преди екзекуцията си Джими Махони си задава въпроса, има ли Бог и възможно ли е той да го избави от смъртта? Обществото не се вълнува от подобни въпроси. "На един мъртъв мъж не може вече да се помогне." Остава възможността да се стачкува. Срещу кого и срещу какво? Глупав въпрос.
Ако Махагони дойде, аз ще си отида, е казал Брехт, пророкувайки идването на фашистката диктатура. В годините на комунистическата диктатура Херц отправя своето скрито послание чрез сюрреалистичното си шествие на "мъртвите", подготвящо 20 години по-късно знаменитата кулминация (пасакалията от трета картина) в лайпцигската постановка на операта "Le Grand Macabre" от Лигети. Доста по-умерено, за да не кажа конформистки, звучи нова залцбургска постановка на Петер Цадек (диригент Денис Ръсел Дейвис), сценография Рихард Педуци, с участието на симфоничния оркестър на радиото във Виена и Виенската държавна опера). Хората си демонстрират, всеки със своите искания и своите плакати, но градът Махагони е непоклатим. За това се грижат въоръжените блюстители на реда и танковете, оградили стачкуващите от всички посоки.
Не зная какви точно контекстове изпъкват повече в тази постановка - дали революционният, критичен дух на Брехт, дали кулинарно подредената съвсем не по Брехт сцена или суетата и лъскавата празничност на фестивалната зала, в която бедността безусловно е порок. Тук няма място за алтернативно мислене и още по-малко за студенти и млади хора, тъй като предлаганите в изобилие на вечерната каса билети се движат между 2600 и 5200 шилинга (т. е. между 450 и 800 немски марки). Вероятно големият немски драматург, прозрял деморализиращата власт на парите в капиталистическото общество, би се обърнал в гроба си, ако можеше да забележи между публиката познатите лица от неговия град Махагони... С това съвсем не искам да кажа, че Залцбург е Махагони, но не мога и да приема, че астрономическите цени на билетите са винаги залог за съдържанието и качеството на фестивалните прояви. (Струва ми се, че това доста силно личи в някои от унищожителните критики за качеството на музикалното изпълнение, певческата и режисьорската защита при посочената постановка - вж. "Opernwelt 1998, Nr. 6, Die Zeit Nr. 32", 30 юли 1998).
Непоклатимият ред в обществото вероятно е причина за засилващата се роля на езотерични и всякакъв вид окултни науки, както и за появата на "пророци" и лъжепророци, основатели на всевъзможни секти, предсказващи свършека на света. От това очевидно се прави и добър бизнес в изкуството. Самият интендант на фестивала Жерар Мортие говори в традиционната си среща с участниците на Залцбургския симпозиум за актуалността на този вид проблематика, която намира важно място в репертоара, и то с цели две пиеси:"Скоро" от американския филмов режисьор Хал Хартли и "Геометрия на чудесата" от Роберт Лепаж.
С голяма кошница отидох на концерта на Виенската филхармония, на който Лорин Мазел се изявяваше едновременно като диригент, солист и композитор. Приятна беше изненадата, разбира се, че един толкова натоварен и търсен диригент като него отделя от скъпоценното си време, за да поддържа и цигулковата си техника на едно доста прилично ниво. За съжаление днес времената са такива, че на всеки един младежки конкурс човек би чул поне пет по-ярки интерпретации на изпълнените от него с много сладък и мек тон на неговия Страдивари Моцартови пиеси (Адажио в ла мажор оп. 261 и Рондо в до мажор оп. 373). Композиторските амбиции на диригента Мазел в неговата Музика за цигулка и оркестър оп. 12 (солист авторът) бих предпочела да не коментирам. Трудно ми е да обсъждам творба, която буди уважение дори само поради факта, че се явява цяла една звучаща енциклопедия по инструментация и оркестрово майсторство (дългогодишната диригентска практика явно си е казала думата) и заедно с това няма и следа от авторски стил. Като център на програмата се открои безспорно изпълнението на Шестата симфония от Чайковски, макар че Мазел я дирижира по начин, който едва ли би допаднал всекиму - бавните темпа бяха пределно забавени, докато бързите се изпълняваха с такава шеметна скорост, че поставяха пред изпитание дори такива инструменталисти като виенските симфоници. Интерпретацията на финала, от който вееше сякаш гробовен хлад, внасящ духа на отвъдното, накара залата да изтръпне. Дори само заради този финал концертът заслужаваше да се чуе...
Странно впечатление остави у мен концертът с нова музика от цикъла "Следваща генерация", с участието на Виенския Клангфорум под диригентството на Йоханес Калицке. Още миналото лято при посещението си на подобен концерт си зададох въпроса, защо е било необходимо дворът на бившата кралска резиденция да бъде приспособен за концертна зала, която не може да има друга, освен изкуствена акустика? Нима се свършиха хубавите стари зали в Залцбург, или новата музика не е достойна за тях? Изненадата ми нарасна още повече, когато видях опашката на входа с познатия въпрос "повече билети?" и особено когато влязох в препълнената като при рокконцерт просторна амфитеатрална зала. Обяснението на този феномен се оказа съвсем елементарно, макар и може би доста скъпичко. Организаторите на фестивала явно са си поставили целта да направят и от съвременната музика печелившо предприятие, като създадат атрактивен сценарий в самото провеждане на концерта и го превърнат в пърформанс. На сцената е инсталиран телевизионен екран, върху който в паузите между творбите (докато изпълнителите подготвят своите ноти и инструменти) се проектират движенията на различни механични играчки. Човек възприема първоначално тази смешна игра като анимационен филм, докато не забележи в един момент, че на затъмнената сцена пред специална маса и записваща видеокамера е седнал човек, чиято роля е през цялото време да навива играчките, да създава все нови и нови конфигурации, включвайки едни и изключвайки други фигури. Всичко това като начало изглежда много забавно и оригинално, но постепенно досадата започва да се разраства и човек се пита къде е попаднал - на концерт или на детско кино. Тук трябва да добавя и факта, че концертът-мамонт поради всички тези атракции трае до полунощ и на онези от зрителите, които са зависими от градския транспорт, е отредена луксозната възможност да се прибират с такси по домовете си.
Авторите? Хелмут Лахенман, Тристан Мурай, Алвин Люсие, Олга Нойвирт. Централно място в програмата беше отделено на тази много продуктивна и изпълнявана австрийска композиторка (1968), която беше представена с четири творби. Използвайки стари и нови инструменти, live електроника, цитати и реминисценции от миналото, Нойвирт търси съзвучие между стари и нови епохи, като чрез музиката си, както самата тя специално подчертава, се стреми да разрушава привичните асоциации. На практика обаче това невинаги излиза така. Цитираната от нея почти буквално в една от творбите ("Remember") известна пасакалия от Пърселовата "Дидона и Еней", но пренесена в друг, не чак дотам интересен хармоничен контекст, само засилва желанието да чуем гениалния оригинал, вместо неговото изопачено копие. Истинската и запомняща се творба на този концерт беше безспорно "Desintegration" от френския композитор Tристан Мюрай (1947), един от основателите на т. нар. спектрална музика. Тази ярка, къпеща се в светлина и изобилстваща с инструментални находки музика в духа на Булез, най-после даде възможност и на чудесния инструментален състав за нова музика да изяви пълноценно своите качества.
Ако трябва да споделя своя личен избор за седмицата, която прекарах в този звучащ съвременен Вавилон, то това е операта на Месиен "Saint Fransois d'Assise (1984), която имах възможност да чуя и видя на генерална репетиция. Едно произведение, родено от чистата вяра на един дълбоко религиозен композитор. "Ти се обръщаш чрез музиката си към Господа: Той ще ти отговори също с музика" - този текст, който се пее от Ангела, се явява емблема на цялата опера. Всъщност монументалната творба с чисто времетраене около пет часа едва ли може да се нарече просто опера или сценична оратория. Това е своеобразно продължение на специфично френската традиция на религиозен театър, като се започне от "Св. Себастиан" на Дебюси, "Христофор Колумб" от Мийо и "Жана Д'Арк на кладата" от Онегер. Оркестърът включва 119 инструменталисти, 150 хористи, разделени на 10 групи, седем вокални партии и три солистично третирани онд мартено. Както свидетелства самият автор, причисляващ себе си не само към композиторското съсловие, но и към орнитолозите, той е включил в операта си всички птичи гласове, които е нотирал в течение на целия си живот. "Към това се прибавят всички мои хармонични багри и превъплъщения и даже неочаквани новости, като например наслояването на различни темпа при многобройни инструменти в тотално организирания по неалеаторен начин и контролиран от диригента звуков хаос." Сякаш е знаел, че му остават броени месеци да живее, когато Месиен във връзка с премиерата на операта си в Залцбург през 1992 г. прави това кратко описание на музикалния си език.
Сега, когато се навършват шест години от смъртта и 90 години от рождането на композитора, Залцбург възстановява същата постановка от 1992 г., дело на Питер Селърс, този път под диригентството на Кент Нагано. (Тогавашният диригент беше Есса-Пекка Салонен). При такова изключително качество на музикалната интерпретация както от страна на двамата диригенти, така и от страна на певческия състав, става безпредметно да се дискутира коя от тях е по-съвършена. При първото ми запознаване със сценичното решение на американския режисьор изпитвах вътрешна съпротива срещу урбанистичната среда, в която той безцеремонно беше поставил тази "вселена от звуци, светлина и багри", както я определя самият Селърс: стоманени конструкции, неонови илюминации и 40 телевизионни екрана, от които като илюстрация на музиката "пееха" най-различни пернати същества. Тях Селърс специално е заснимал на някакъв екзотичен остров. Този път ми се стори обаче, че точно този драстичен контрапункт между нашата мултимедиална, глобализирана, креслива постмодерна епоха още повече откроява дълбочинното послание на творбата, поставяща слушателя пред едно колкото просто, толкова и трудно постижимо изпитание: вглъбяване и пълно потапяне в природната красота и космическа екстатичност на произведението. То е като "дълбок кладенец", от който всеки може да пие, стига само да има желание и търпение. Свят в себе си и свят за себе си.

Мария Костакева