Морето - българското неслучване

В края на миналото десетилетие всички бяхме пометени от желанието-потребност да се съмняваме, преоценяваме, пренаписваме духовните норми на българското като история и бъдеще - едно желание, зряло години. Един написа статия, друг - стихосбирка... После поривът се разпадна в нови желания и задачи... "Българинът и морето" пази и се гради точно върху онази първа потребност от цялостно усъмняване - остро личностна, болезнена, почти болестна заради натрапливата си нужда да бъде изричана, доказвана и подреждана. Книгата съхранява и охранява с пристрастие силата на иконоборческия патос от онова време, неговата способност да търси смисъл на личното в историческото прозрение, в перипетиите на българския колективен живот. Текстът тръгва по башлариански - от една онирична лодка на желанието да се пътува - не защото, както ни казва авторът, по-късно не е пътувал достатъчно, не е пътувал до препътуване, а защото смисълът на този текст е в самата незадоволимост на истинското желание, онази незадоволимост, която ражда ирационални прояви на индивидуалното и колективното битие. По друг начин незадоволим изглежда въпросът, чрез който се ражда книгата: защо българската история е почти безотносителна към присъствието на море по нейните граници? Защо българинът няма "морски" инстинкт, а малко по-далече - защо му липсва порив към откривателство, "потребност от риск, от втурване в неизвестното"? Кога сме започнали и докога ще въздишаме по някакво здраво, полупървобитно и вкиснало на патриархалност минало? Няма го океанът в душите ни... Дали пък това означава, че сме далече от "океанното", за което говори Фройд? Или пък обратното - толкова близо сме, че е трябвало яростно да го потискаме?
През тематичния коридор на един периферен, маргинален (но само заради начина на своето преживяване) проблем Върбан Стаматов всъщност опитва да пренапише българската история и по-точно - българското, мотивите на неговото присъствие, начините на неговата изява; една историзирана феноменология на българското неслучване. Текстът съзнава донякъде капаните на метафизичния есенциализъм и нерядко декларира отказ да търси решение в идеята за историческа предопределеност, за национална съдба. Тя е дълбоко лична и като всяка лична история - неизбежно романтична; един искрен, доверчив романтизъм, който идва не толкова от "качествата" на писане, колкото от самата причина за него - вярата, че съществува някакъв "смисъл на историята", рационално (но емоционално) узнаваем, подвластен на дискурсивна изразителност и споделим. В текста освен това има нещо, което ме връща към българската литература на ранното следосвобожденско време. Това навярно е нейният жанров полифонизъм: историография, публицистика, есеистика, изповед... И, разбира се, смелостта да търсиш себе си в своето, българина - в неговата история.

Милена Кирова

Върбан Стаматов. Българинът и морето. С. Отечество. 1998