Човекът,
който успя да улови ритъма на Америка

Не знам откога светът започва да се кланя така ревностно пред кръглите юбилейни цифри. Но съм сигурен, че преди 101 години някой се е сетил да чества 100-годишнината от рождението на Шуберт, а няколко години по-рано 200-годишнината на Бах и Хендел. Както не съм сигурен, че ако ги няма юбилеите, няма да си слушаме музиката, която ни харесва и която обичаме. Но нима можем да се направим, че нищо не се случва, когато още от началото на тази година медиите повтарят заклинателно едно име, което се е превърнало в част от митологията на Новия свят.
Гершуин. Джордж Гершуин. Гершwin. Якоб Гершвин (така е записан в регистъра). Семейство Морис и Роза Гершовиц. Връщайки лентата на времето, ще се озовем в покрайнините на Санкт Петербург, където в еднообразното ежедневие на еврейската занаятчийска общност, Мариинският театър и "Карнеги хол" са еднакво далечни и недостъпни места. След по-малко от десетилетие, но вече в предградието на Ню Йорк Бруклин, на бял свят ще се появи
Якоб, на когото съдбата е отредила да се превърне в най-популярния композитор на Америка - страната, в която младото семейство се озовава в търсене на Обетованата земя. През детството около него не се чува никаква музика. Баща му се занимава с всичко, от което могат да се направят пари - търговия на дребно, руски и турски бани, игрални салони, пекарни, ресторанти... Обстановката и лицата се сменят непрестанно - в спомените са останали повече от 20 различни жилища... Докато един ден през прозореца на една от квартирите на Второ авеню не влиза едно пиано...
Нямам намерение да следвам подробно житието или родовите корени на бъдещия символ на американската музика, но се опитвам да разбера защо точно той, а не Ричард Роджърс или Джеръм Кърн например, е орисан да
притежава тази изключителна привилегия. Едва ли е заради знаменитото глисандо от началото на неговата Рапсодия "In Blue", което дори не е измислил сам и ако не е било остроумното хрумване на кларинетиста на оркестъра на Пол Уайтман - Рос Горман, щяхме и до днес да слушаме възходящ хроматичен пасаж от 17 поредни тона, както е било в оригинала. Или може би точно тук е разковничето. В това неуловимо превключване от безгрижното подсвирване, в което звучат рагтаймите и блусарските мотиви от загадъчния Юг към бляскавата, виртуозна концертна музика. В това чудно свойство на неговата музика да се преобразява, да бъде отворена към най-различни идеи, без да променя същността си. Подобен е подходът на Дюк Елингтън, който оставя своите музиканти да свирят свободно една тема и подбира пасажите, които му вършат работа. Сполучливи опити са правени със същата Рапсодия (записът с виртуалното участие на автора като солист, дирижиран от Майкъл Тилсън Томас, новата версия на джазовия пианист Маркъс Робъртс, а защо не и експеримента на Милчо Левиев, осъществен с оркестъра на БНР на фестивала "Софийски музикални седмици" през 1992), с операта "Порги и Бес" (концертните записи, оркестрирани от Ръсъл Гарсия и Франк де Вол, изключителният концерт на Сара Вон с Филхармонията на Лос Анжелис, дирижиран отново от Майкъл Тилсън Томас), да не изброяваме стотиците вокални и инструментални превъплъщения на неговите песни. И ето ни пред нов ключов въпрос. Свикнали да подреждаме надлежно всеки в някаква ниша, особено пък когато става дума за началото на века, не бихме могли да намерим дори компромисно място в утвърдената номенклатура от стилове и поколения. За "класиците" до ден днешен Джордж Гершуин е предпочитана атракция, разтоварващо приключение с предопределен успешен край. Но за тях той винаги е бил от друг свят - най-често го смятат за джазов композитор, който хвърля мост към писаната музика. Не би могло да бъде истина, защото Гершуин не е музикант, който борави с импровизационните похвати, и никога не е бил част от оформящото се съзаклятие на джазмените. Творческите му години съвпадат с времето на суинга, който е популярната музика на Америка, а до утвърждаването на джаза като пълноценно изкуство ще измине цяло десетилетие. Така че неговата музика остава в "ничията земя" между изразните средства на афроамериканската и западноевропейската музика и е белязана от непрекъснат стремеж да надрасне приложния характер на ранното бродуейско шоу и шлагерната естетика на "Тин Пан Али", зареждайки ги с романтичната емоционалност на музиката на Лист и Чайковски и изтънчената импресионистична хармония на Дебюси и Равел. Подобно чудо би могъл да сътвори единствено човек с изключителна музикална дарба и изострено чувство към духа на времето. Самият той признава, че е "чул" Рапсодията като "...пламенна фантазия, родена във врящия казан от енергия, един музикален калейдоскоп на нашата страна - тази смесица от раси и нрави, този невероятен хаос на големия град, който изразява духа на цяла Америка." Сигурно не се учудвате че всичко се върти около Рапсодия "in Blue" - тя е вълшебството, което превръща Гершуин в национален герой за една нощ. Когато четем историите около създаването й, се пренасяме в истински холивудски сценарий. Съобщението във вестника, от което Гершуин разбира, че след три седмици ще участва с ново произведение, предварително афиширано като "експеримент в модерната музика", в концерт заедно с американските композитори Диймс Тейлър и Виктор Хърбърт. Трескавата подготовка, шеметният успех. Но именно всичко това му дава смелост да прекрачи в непознатото, но изключително привлекателно за него поле на "сериозната музика". Година по-късно по поръчка на "симфоничното общество" в Ню Йорк се появява Концертът във Фа, на който Гершуин вече сам прави оркестрацията. Следват "Един американец в Париж", Прелюдиите за пиано, Кубинската увертюра, Вариациите върху "I Got Rhythm"... И всички тези години на интензивно творчество са съпроводени от неистово желание да учи - оркестрация, контрапункт, хармония, музикална форма. Сигурно е изглеждало трогателно наивно, когато един от най-преуспяващите и популярни автори на Америка е търсел близостта и възможността за уроци от композитори като Арнолд Шьонберг и Игор Стравински, Дариус Мийо и Морис Равел. Анекдотите, които се разпространяват по този повод, говорят сами по себе си за парадоксалната ситуация. Все пак думите на Равел обобщават всичко: "Защо ви е да бъдете второстепенен Равел, когато можете да си останете един първокласен Джордж Гершуин."
Следвайки забързания ритъм на предвоенна Америка, Джордж Гершуин е принуден да прави всичко в движение. За него да се занимава едновременно с няколко творби е ежедневие. Композирането в хотелските стаи по време на пътуванията също. Дори намира време за рисуване. Тази негова страст не е поредното хоби на един стараещ се да изглежда аристократично артист. Неговата дарба на живописец е оценена от познавачите, а за поколенията е останл един интригуващ портрет на Арнолд Шьонберг. Въпреки трескавия устрем, с който работи, Гершуин не подозира, че дните му са преброени. Новите проекти, върху които работи до последните си съзнателни дни; записките, в които брат му Айра открива сложни графики на "ритмични фигури, резултат от интерференцията на няколко синхронизиращи периодики" и "фигури, раздробени около оста на симетрията", свидетелстват за човек, който мисли за години напред. Парките обаче прекъсват нишките на живота му на най-интересното място. Той дори не знае, че е успял да "улови ритъма". Въпреки шумотевицата около личността му, за истинско удовлетворение едва ли може да се говори. Освен наградата "Пулицър", присъден на мюзикъла "За тебе пея", официалните признания не са толкова много. (Вестта за приемането му като почетен член на Академията "Санта Чечилия" пристига, когато е на смъртно легло и близките му я спестяват, за да не се вълнува излишно.) Музикалната критика, особено европейската, се отнася пренебрежително към неговата "лековата" музика. Въпреки голямото желание на автора Артуро Тосканини не пожелава да включи нито едно негово произведение в програмата на Нюйоркската филхармония.
И все пак геният на Гершуин искри най-силно в песните. От "Swanee" до "Love Walked In". Мелодиката им е наистина магична. Фразите поразяват с простотата си и остават завинаги. Тяхната гъвкавост и приспособимост към всякаква стилистика е фантастична. Дори венецът на творчеството му - "Порги и Бес", класифицирана като първата американска национална опера, е всъщност един сборник от прекрасни песни. Кой днес свързва "Summertime" с приспивната песен на Клара, с която всъщност започва операта. А нима някой би могъл да си представи оркестровите произведения без мелодичните теми, които се сменят като на филмова лента.
Светът чества стогодишнината от рождението на Джордж Гершуин. А дали ще чества стогодишнината от рождението на "Човекът, когото обичам" или Рапсодията "In Blue". На концерта във Фа, "Един американец в Париж" или "Порги и Бес". На "I Got Rhythm"! Преди това ще си измисли още много годишнини. А може би неговата музика ще улови ритъма и на бъдещия век? Кой знае?


Йордан Рупчев