Маската на Зоро

"Пичове, аре вече да ми викате Зоро! Хем ми се връзва с името!" - каза съседското момче Жоро, на който иначе му викахме Малкия шебек (Големия шебек беше брат му).
Това бе отдавна, преди 23 години, когато излезе филмът "Зоро" с Ален Делон. Хлапетиите от махалата бяхме луднали по него. Карахме майките и бабите да ни шият черни маски. Дуелирахме се с пластмасови шпаги или прости дървета и шарехме стените със знака "Z". Жоро, като най-меракландисан, изюди баба си да му направи и черно наметало, което носеше гордо, с чувство за превъзходство. Пак той въртеше безкрайни коремни претъркаляния на лоста за тупане на килими в техния двор. Така пунтираше акробатичните номера на Ален Делон. И накрая, може би щото се бе вживял изцяло в ролята на Зоро, Жоро стана фаворит на Надето - най-готиното гадже наоколо, дето всички се натискахме да пипаме току-що напъпилите й гърди. Ние, разбира се, пак си му викахме Шебек.
Сетих се за тия неща, след като гледах "Маската на Зоро" с режисьор Мартин Кембъл и изпълнителен продуцент Стивън Спилбърг. Кембъл е показвал, че няма комплекс от досега с кинолегенди. Той пое риска да възроди в "Златното око" Джеймс Бонд с новото лице на Пиърс Броснан и се справи. Сега е сторил същото. Филма ми хареса, защото е честен спрямо митологията на образа - не се стреми зорлем да го приобщи към днешната технологична мода, а го оставя да диша чистия въздух на неговото си романтично време (Зоро пак язди кон, "рисува" с шпага и обича със сърцето си). Хареса ми, защото не се нахъсва срещу филмовите си предци, а ги почита. И защото в приказката за враждата и обичта, робството и свободата, болката и възмездието има истинска страст, а не нейна кастрирана имитация. Хареса ми заради една вълнуваща жена (Катрин Зета-Джоунс) и един огнен танц. И заради Зоро, естествено. По-точно заради Зоровците, понеже тук те са двама - Антъни Хопкинс (стар Зоро) и Антонио Бандерас (млад Зоро). Бандерас - това е изворът на кипящата кръв, Хопкинс - реката на мъдростта. Бандерас тънко иронизира героя си, но и се опива от удоволствието да го играе. Хопкинс прави изпълнен с достойнство поклон към паметта на класическите изпълнители на Зоро като Дъглас Феърбанкс и Тайрън Пауър. А двамата заедно изграждат моста между златната традиция на старото и зелената енергия на модерното кино (в добрите му образци). И най-интересното: чрез символичното предаване на щафетата от стария на младия Зоро те избавят героя от самотата му. И от страха, че с неговия биологичен край ще изчезнат и уникалните качества, които той носи. Филмът завършва с бебе - син на Зоро/Бандерас. Ето го поредният наследник на бялата душа под черната маска. Приключението продължава.
Не знам дали днешният Зоро ще плени децата така, както моето, а и предишните поколения. Съмнявам се. Те си имат Батман, Супербой (Супермен тук бе в нелегалност) и още много, много идоли, които боравят с невероятни оръжия, яхат фантастични возила, притежават свръхдарби и свалят повече мадами.
Вдъхновен от филма, звъннах на оня Жоро, който и до днес ми е приятел. Дават нов "Зоро" - викам му, - иди го гледай. Той каза "хубаво", ама в гласа му нямаше особен ентусиазъм. Опитах се да го бъзикна за "зоровското" му минало - никакъв ефект. Бързо сменихме темата.
После ми дойде на акъла, че преди две-три години бях срещнал на улицата готиното Наде. Тътреше се с някакъв сополанко и тежеше сто кила...

Борислав Колев