Кинофорум Арсенал Рига’98

"Арсенал" е фестивал, който "обича" неконвенционално мислене. "Арсенал" отдава предпочитание на филмите, които изследват формата на изображението. "Арсенал" е отворен за всички. И така, в своето седмо издание фестивалът разширява неимоверно границите си, губейки концентрираността си върху чистия авангард. Тази година в програмата можеха да се видят филми на Лив Улман ("Тайни изповеди"), Педро Алмодовар ("Жива плът"), Уди Алън ("Разглобявайки Хари"), Карен Шахназаров ("Денят на пълнолунието"), Ларс фон Трир ("Идиоти"), Мартин Скорсезе ("Кундун"), Мартин Сулик ("Obris Pictus"), Джим Джармуш ("Годината на коня"). Освен това - великолепна програма от шест ирански филма, австралийска, канадска и програма Ново френско кино с 12 филма, сред които "Мариус и Жанет" на Робер Гедигян и "Ненет и Бони" на Клер Дени, ретроспектива на Тео Ангелопулос, отделни програми на Литва, Латвия и Естония... Като че ли само български филм нямаше - единственият селекциониран, "Кал" на Ивайло Симидчиев, не можа да участва поради ангажимент другаде.
100-годишнината на Сергей Айзенщайн, роден в Рига, беше знакът, под който премина тазгодишният "Арсенал". На откриването на фестивала бе показана авторската версия "Сергей Айзенщайн. Мексиканска фантазия" на режисьора Олег Ковалов. Семинар "Сергей Айзенщайн. Утопични проекти" събра теоретици и изследователи на Айзенщайн от цял свят. Проекти "по" и в стил Айзенщайн съпътстваха провеждането на фестивала от началото до края. "Арсенал" започна с разрязване на екран-око и завърши с разцепване на млечен сепаратор, "спасил живота на Сергей Айзенщайн в най-тежките години от живота му", откъдето бе извадено кюлче злато на стойност 10 000 долара - голямата награда на фестивала. Тези два акта рамкираха филмовата програма, богата и разнообразна и многобройните манифестации, достоверни и мистификации, на тема авангард. На заключителната вечер директорът на "Арсенал" Аугуст Сукутс излезе на импровизираната улична сцена пред кино "Андалуското куче", отряза сребърното копче от сакото си и го пусна в един от коктейлите в непрозрачни чаши, подредени на сцената зад него. После те бяха разбъркани и раздадени на представители на филмите от основната програма. Голямата награда - сиреч копчето - се падна на американката Нина Менкес, режисьор на филма "Окървавеното дете". Два дни преди това тя смени самолетния си билет, след като разбра, че наградата не се присъжда от жури, а е въпрос на късмет - имала лека ръка. Е, оказа се права.
Два други филма получиха специални награди - латвийският "Обувката" на Лайла Пакалниня и иранския "Огледалото" на Джафар Панахи. Първият е абсурдна и малко зловеща комедия, чието действие се развива в края на 50-те - в ранна утрин бдителни граничари намират на плажа женска обувка и следи, водещи към съветския пограничен град Лиепая и получават задача да разбулят загадката.
Джафар Панахи, който получи "Златна камера" на Кан'95 за дебюта си "Белият балон", представи в Рига последния си филм "Огледалото", спечелил "Златен леопард" в Локарно'97. "Огледалото" е малко наивен, но искрен и емоционален разказ за одисеята на 7-годишно момиченце, чиято майка закъснява да го вземе от училище. В първата половина от филма малката Мина Мохамад Хани играе ролята си, а в средата захвърля гипса (героинята й е със счупена ръка) и останалия реквизит и отказва да участва повече в този "глупав филм, където само я карат да плаче, та всички да я помислят за ревла". Режисьорът обаче следва детето и така филмът проследява действителните й срещи с хора по улиците, сблъсъка й с неадекватния свят на възрастните по пътя към дома. Мина е великолепна както в първата, така и във втората част на филма.
В "конкурсната програма", доколкото това понятие може да се употреби, когато наградата се дава на лотариен принцип, участваха 19 филма - от "Дяволският остров" на исландеца Фридрик Тор Фридриксон, чийто филм "Деца на природата" бе показан на Фестивала на европейските копродукции '97 в София, през "Реката" на режисьора от Тайван Цай Мин-Лян, руският "Му.му" на Юрей Гримов по мотиви от разкази на Тургенев, и "Животът на Исус" на Брюно Дюмон. В тази програма за мен най-интересен е последният филм на тандема Вадим Абдрашитов-Александър Миндадзе "Времето на танцьора". Действието започва в първия ден след войната в малък провинциален град. Събират се трима приятели - двама от тях са участвали в нея, а третият - той е танцувал в ансамбъла... Отминаващата война е изострила сетивата им до крайност, оголила е нервите и сърцата им, белязала ги е с неутолима жажда за любов и щастие. Във филма има всичко - предателство, приятелство, смърт, раждане, страдание от любов, щастие от любов, убийство от любов... Трите възможни пътя за оцеляване след войната - чрез любовта, парите и смъртта - това са пътищата на тримата другари. Филмът не разчита на звезди. Нещо повече - Абдрашитов е поел риска да снима в главните роли петима дебютанти. Млади, някои от тях доста известни като театрални актьори, те за първи път застават пред камерата. Риск печели - риск губи. В случая печели, защото опитността на актьора, привикнал с изпитанието "театрална сцена", не може да се имитира, филмът добива друг вкус и актьорската игра е едно от големите му предимства.
Това е. Седмият "Арсенал" отмина. Единственото, за което съжалявам, е, че осмият е чак след две години.

Ирина Канушева

Пътуването е осъществено със съдействието на Центъра за изкуства "Сорос"