Синдромът "Славейков"

Обновяването на пл. "Славейков" раздвижи духовете в столицата. Между "за" и "против" преобладаваха гласовете "против", които и досега не признават, че ако не друго, поне там стана по-красиво, по-чисто и по-подредено.
Което хич не е малко.

Около обновяването обаче се казаха и чуха мнения, които в никакъв случай не са маловажни, защото са симптоматични както за начина на мислене и действие на общинската управа, така и за манталитета и въжделенията на гражданството. Станаха ясни критериите на медиите по отношение на градоустройствените операции. И в трите посоки има много още да се желае.


Първо: Общината предприе намеса в градска среда, която в никакъв случай не се нуждаеше от незабавна намеса. Напротив - пазарът на книги беше действащо, оживено и утвърдено културно пространство, естествено - с някои недостатъци. В листата на градските територии, които плачат за реконструкция, "Славейков" не беше нито на първо, нито на единадесето, нито на сто и единадесето място. Много преди него са Централната автогара, локалните автогари, подлезът на Централна гара, всички останали подлези. Тук става дума само за някои от оживените (полу)открити градски пространства. Поне още хиляда и сто частни проблема от архитектурно, инфраструктурно и транспортно естество бяха и са преди "Славейков". По всички показатели. Всички те се включват в огромния нерешен и нерешаван отдавна проблем, наречен Общ план на София. Тук някой би могъл да възрази - да, ама за "Славейков" имаше пари сега, за друго ще се намерят друг път. Същият механизъм, който "намери" пари за "Славейков", можеше да бъде приложен и другаде. Което пък значи, че не е въпрос само на механизъм. Когато един град има декларирани приоритети, нормално е те да се зачитат и степенуват и ненормално е те да не се знаят (поне от медиите и от общинарите). София няма декларирани приоритети, защото тези, които трябваше да ги декларират, седма година се правят на улави.
Второ: софийското гражданство вдига парата, когато ножът опре о кокъла, а на другия ден, след като му ампутират някой крайник (или някое право), когато му бръкнат в джоба (или му бръкнат в очите), забравя и пасе трева, докато дойде ред пак да му ударят ножа. И медиите са на този акъл - те не постоянстват. Когато стана ясно, че чиновниците искат да се спасят от (съдебна) отговорност за строителството на Витоша, много хора наскачаха, после дойде лятната отпуска и чиновниците (и тяхната клиентела) получиха каквото искаха, без да отнесат поне един (символичен) шамар от възмутените си избиратели. Всяко чудо за три дена... Докато има овце, ще има и вълци. Тези неща обаче са нелечими. Има други, които са по-временни и се дължат на незнание. Незнание относно кой в инвестиционния процес пие, кой плаща, кой поръчва музиката и кой по чия свирка играе. Това българското общество би могло да проумее, ако му се помогне.
Сред воплите и стенанията около "Славейков" най-много и най-незаслужени ругатни отнесе архитектът Константинов, а него пък чиновниците изтикаха на преден план да "отговаря". Медиите охотно представиха нещата така, сякаш от Константинов зависи да има преустройство, то да е именно такова, че от такъв един проект архитектът печели (много) и че изобщо на дъното на цялата работа са алчните, малоумни и безскрупулни архитекти, които горката власт слуша, защото те са специалистите. Този номер при комунистите можеше да мине, защото те се сещаха точно когато трябва, че са прости момчета от село, но Софиянски, Янчулев и Каракачанов не се вписват в тази схема, да не говорим за главните им архитекти. Нито общинските съветници са прости и не знаят за какво става дума. Става дума за това, че възложителят прекрасно знае какво иска и защо го иска и ако не е Константинов, ще е някой друг, който ще направи в общи линии същото. Но само в обши линии - истината е, че малцина биха се справили толкова добре, колкото Константинов, който е един от най-сериозните проектанти от средното поколение. Тези като него се броят на пръстите на едната ръка. Такива са моите лични впечатления. Ако архитектът има някаква вина, тя е единствено в това, че когато го карат да постави шадраван, наследен от времето на един двуетажен "Славейков" без книги, посред един пететажен "Славейков" с книги, не праща чиновника (също колега) на майната му. За уместно и своевременно псуване обаче се иска съвсем друг род талант, с който архитектурата няма много общо.
Трето и най-важно: градонаселението (което още не е гражданство) и градоначалството (което още не е демократична власт), в буквалния смисъл не са в час. Не защото по българска традиция изостават, а защото са ориентирани в безизходна ретросхема. Десетилетия културното гражданство плака за кафенето на ъгъла на "Раковски" и "Цар Освободител" - десетилетия не му стигнаха да разбере, че без постройка там е по-добре. Ще го проумее, когато на ъгъла се вдигне нова сграда и тя затисне Руската черква. Обществото (и архитектурната колегия в това число) плака с крокодилски сълзи, че събориха старото кметство. Не проумя, че там никаква постройка не бива да има. Ще го проумее, когато новият бизнесцентър застреля Градската градина. Обществото се радва, когато на улици и булеварди сменят релсите и настилките. Не проумява, че този вид ремонти отлага с още десетилетия истинското, радикалното, крещящо нужното преустройство. Каквото обществото никога няма да получи по милостта на чиновника. Софиянци се ядосват на транспорта какъвто е, но не се замислят, че при друга схема може да се мине с два пъти по-малко превозни средства. Защото връзката между количество и качество е неявна. Няма по-заинтересован фактор от "Общината на общинарите" териториите, мрежите, транспортът да не намаляват, а да се увеличават количествено. Познайте от три пъти защо. И ако от три пъти не можете да познаета, задайте си по-елементарен въпрос - какво значи да рециклираш стари автобуси внос от чужбина, докато собственото ти производство на трамваи и автобуси спуска кепенците. Тези въпроси децата решават в първо отделение. Във второ отделение знаят защо електрическият транспорт се предпочита пред моторния, релсовия пред гумения, а в първи прогимназиален клас знаят, че релсовият транспорт се отделя от останалия. И т.н. и т.н. Докато българският шофьор чака в някое задръстване, има време да прочете "Култура" и да престане да бъде задръстен. Вместо да ругае архитектите. Те прекрасно знаят как се предотвратяват задръствания. Със същите пари, които бяха погълнати от "реконструкциите" на булевардите през последните десет години. Стига да имаше кой да ги чуе.
В историята на архитектурата има два случая, когато проблемите на един град са били решени (успешно) от неархитекти. Барон Осман планирал Париж (против намеренията на "специалистите", против сентиментите на общественото мнение, в разрез с масовия вкус). Успял. Граф Орлов планирал Ялта. И той успял. Всичко останало е направено от архитекти, подкрепени и насърчени от Обществото. Де ги тез архитекти, де го това Общество?

октомври 1998 г.
Павел Попов