Симпозиуми на завой

На 21 септември бе тържествено открит/закрит първият етап от симпозиума по скулптура "Кули на хилядолетието" в Момчиловци, Смолянско. На 27 септември бе тържествено открит/закрит първият международен симпозиум по скулптура "Илинденци 98" в Илинденци, Санданско. В края на 80-те години такава поредица от тържества би била нещо обичайно. В края на 90-те ми идеше да затананикам "Ода на радостта", срещайки блесналите погледи на скулпторите, заплували отново в свои симпозиумни води. Но тъкмо интервалът от десетина години ми попречи.
От симпозиумите по скулптура навремето като че ли най-дълга традиция имаше този в Отманли (Росенец), Бургаско. Паркът, изпълнен с бунгала на почивни станции, приютяваше каменните творби на наши и чуждестранни художници. До момента, в който и на парка, и на приютяването трябваше да се сложат кавички. В края на 80-те мястото приличаше на открита естрада след вечеринка, като навсякъде се валяха скулптурни останки. Няколко вестника писаха за това и не знам дали по този повод част от творбите бяха разположени в морската градина в Бургас - тези, които бяха подходящи по размер и в количество, което е на границата на пресищане. Последното се оказа ключов проблем за симпозиумите по скулптура навремето.
Ежегодното им провеждане се организираше от СБХ чрез предварително заявяване и одобряване на проектите. Тоест селектираше се скулптура въобще без оглед на нейното бъдещо разположение, среда и предназначение. Художниците имаха възможност да реализират идеите си в голям мащаб и в траен материал, но нямаха представа какво ще се случи с тях впоследствие. Рядко и по своя инициатива съобразяваха творбите си със средата ("Змейова сватба" на Веселин Димов в Сандански), или пък създаваха "универсални" декоративни пластики в средноголям размер, които могат да се аранжират в произволно пространство. Далеч не само традиционните симпозиуми страдаха от синдрома "пренасищане". Провелият се един-единствен път симпозиум по металопластика в Мадан (1987 или 1988 г.) задръсти площада на града, превръщайки го в склад за старо (макар и художествено) желязо.
Опит за преодоляване на безадресността на симпозиумната скулптура бе тематичната зададеност например в Ясна поляна. Художниците създаваха дървопластики, свързани със странджанските фолклорни традиции, или пък със съоръжения за детски игри на открито. Но проблемът с разположението им също остана открит. Защото темата ги обвързваше донякъде с контекста или функциите, които трябва да изпълняват, но не и с конкретна среда, в която да "заживеят". Част от произведенията бяха пренесени в Приморско, други останаха на една поляна край селото, формирайки своеобразен дървен Стоунхендж, постепенно опоскан от населението през тежките зими в началото на 90-те. (Като че ли само "Люлката" на Иван Томанов намери оптималното си място в двора на училището.) Така тезата на Мария Василева, че в артистичната освободеност на творбите, създадени в Ясна поляна, трябва да търсим едно от началата на т.нар. неконвенционални форми у нас, се потвърди парадоксално и от временния им характер (всяко самоуважаващо се актуално произведение физически изчезва и остава само документацията за него).
Което пък трябва да ни напомни колко много са се променили нещата през изминалите безсимпозиумни години. Държавата (посредством СБХ) вече не е основният или единствен меценат на изкуството, който може да си позволява щедра и безогледна към резултата подкрепа. Художниците преодоляха изумлението си, че не могат да живеят само от изкуството си и потърсиха други начини да финансират артистичната си дейност. Научили сме се, неизбежно в сегашните условия, да гледаме "икономично" и по-взискателно към това, което става наоколо.
Така погледнах и към международния симпозиум "Илинденци 98". Иницииран и организиран с много хъс от Иван Русев, той се финансира от фондация "Арт Център Илинденци", създадена специално за този форум. Ентусиазмът, че го има, е накарал художниците да направят 12 произведения, всяко от които е качествено само по себе си. Но като отношение към средата те се делят на две групи - вписващи се (като резултат от авторовата концепция) и индиферентни към нея (познатия тип симпозиумна скулптура въобще). Тъкмо това различие се оказва определящо за крайния резултат.
В края на селото, в подножието на хълма пътят завива през мостче и край чешмичка и точно на това място са разположени (някои просто поместени) почти половината произведения. Едно от най-успешните е на Иван Русев. Той е направил парапети на моста, слепени от тънки, леко обработени, почти ефирни парчета мрамор. Артистичната небрежност, нематериалността и нестабилността са само привидни - парапетът без проблеми удържа облегналите се на него художници и селяни при тържественото откриване/закриване на симпозиума. Старата чешмичка е вградена в произведението на Кирил Мескин и Снежана Симеонова. То оформя очарователна водна каскада, като струята влиза и излиза през отделните елементи на творбата, за да се оттече накрая в дерето. Срещу нея е мраморната, излъчваща първична сила конструкция на Стефан Лютаков. Мащабът й обаче предполага малко повече дистанция - макар да е разположена полегато, сега тя някак надвисва над зрителя и противоречи на естетската съразмерност на чешмата. На самия завой е абстрактната пластика със слънчев часовник на Иван Славов. Самостоятелно би стояла добре, но сега се губи сред другите и напомня зарязана купчина мрамор (с каквито изобилства пътят към кариерите). А и, доколкото видях, слънчевият часовник не работи. Работата на Далия Мейри (Израел) се откроява по-добре, макар също като останалите да напомня древен олтар, светилище и т.н. Причината е в прецизната обработка на камъка и вградените в него дървени елементи.
И ако на това място личи груповото усилие на художниците да формират хармонична скулптурно-природна среда, то по хълма тези усилия, доколкото ги има, са индивидуални и като следствие резултатите са противоречиви. Най-успешна тук е пространствената композиция на Емил Попов. Няколко каменни блока в полукръг поддържат нещо като акведукт от парчета мрамор в метална мрежа. Изключително ефектна, структурата амбициозно включва в себе си и хълма отзад - той величествено увенчава произведението. Ефектно стои и работата на Валентин Господинов: декоративна, знакова, белее се отдалеч, т.е. обозрима е и от селото долу. И всичко би било наред, ако не бяхме виждали тази пъзелова конструкция в далеч по-изящен вид при "кулите" на Снежана Симеонова (в зала "Райко Алексиев" в София). Насоката на огрубеност и първобитно излъчване завършва с произведението на Благой Стамболиев. Този "владетел на трон" обаче е архаичен и в по-съвременен смисъл - напомня скулптурната естетика от края на 70-те и 80-те години у нас.
А произведението на Валентин Старчев открива "безадресната" насока на симпозиума. Единствено изработено в цветен мрамор, съчетан с бронз, то е лаконично, минималистично и качествено само по себе си. Добре би стояло в голяма зала, но сред пущинака на хълма напомня надгробен паметник. Това се отнася и за работите на тримата чужденци: Хироши Мияучи от Япония, Петер Бар от Австрия и Наджи Пател от Индия. Колкото и да са прекрасни (а някои наистина са), колкото и да е търсено подходящото място за тях, уголеменият камерен размер ги проваля. Трябва да се приближиш достатъчно, за да разбереш, че това не са случайни камънаци по хълма, а произведения на изкуството, "случайно" попаднали там. Някой ден това ще бъде парк, разбрах от селяните, и може би тогава тези работи ще намерят точния си адрес. Сега обаче симпозиумът е "разпънат" между предишния и днешния възглед за скулптура на открито, между хълма и чешмата, образно казано.
За разлика от него симпозиумът в Момчиловци не се "колебае", най-малкото защото няма между какво да го прави - там произведението е само едно. Което елиминира първоначалните ми опасения, че художниците от група "7+1" по стар навик ще пренаситят селото с изкуство. Те обаче нямат стари навици, защото са млади: Илко Николчев, Йоханес Артинян, Камен Цветков, Красимир Ангелов, Пенчо Куртев, Георги Даскалов и техният куратор Илина Коралова. Резултатът от първия етап на симпозиума "Кули на хилядолетието" (спонсориран от фондация "Про Хелвеция") са пет колони от по четири метални пръти, които посредством плетеници се впиват в дървени трупи, разположени на различни нива. Монтирани са на завоя (завоите май стават популярни сред симпозиумите), предхождащ навлизането на пътя в селото. И стоят много ефектно: с боядисаните в оранжево метални части, с топлотата на естествения цвят на дървото на фона на тъмнозелените иглолистни масиви отзад, с особената "родопска" напевност на ритъма, в който колоните се редуват, подсилена от наклона на завоя. Композицията е съобразена не само със средата, но и с контекста (местните традиции, легендите за вековния бук, който тук спирал и чума, и турци...) и функцията, която фактически изпълнява - знак на входа на селото. Тази многопластовост на произведението е напълно осъзната и дори търсена от групата, макар художниците да я формулират като "социална поръчка в известен смисъл". Точно затова те са променили първоначалния си проект, който е бил много по-конструктивистичен. "Това тук не върви" - категорични са те. В резултат работата е станала по-традиционна, но по-добре се вписва в средата. Ясно е, струва ми се, къде е основният проблем при този възглед за скулптура на открито. Художникът е изправен пред дилемата дали да реализира идеята си въпреки всичко, или да я съобрази с всичко наоколо. На мен вторият вариант повече ми допада, въпреки че сигурно терзае свободните артистични души. В Момчиловци художниците изстрадаха идеята на кмета да развее български трикольори по "кулите" - още не го е направил, но дори и да го направи, това просто е част от усвояването (или по-точно присвояването) на произведението в средата. И тази негова участ е за предпочитане пред това да се пречка, да се изпотроши и да изчезне в очакване на своя евентуален бъдещ точен адрес.

Диана Попова