Записки под възглавката

В хладния, доверчиво забравил дъжда следобед на 15 октомври, леко замаяна от красив подаръчен жест, преминавайки по славните жълти плочки зад Народния театър, се оказах неволен зрител на странна "пиеса". По асоциативна инерция тя би могла да бъде наречена "за механично пиано". Всъщност пианото трябва да е доста раздрънкано, за да може да понесе "музиката" на доловената размяна на реплики. Ако си позволявам да занимавам читателите на "Култура" с представлението, на което бях зрител, то е, защото това е част от "театъра" на нашата жива театрална реалност. А и защото същият този читател има право на информация и очаква информация от една рубрика, която се занимава тъкмо с произведенията, произведени от театралната ни реалност.
Ако това беше спектакъл в проект, измислица, бих го отминала, защото фантазмите на изкуството са привлекателни, когато са обсебени от игрите на музика, лудост, култура, игра, ирония и страст. Това представление беше обсебено само от парцалени емоции, но иначе имаше предимството да е съвсем истинско, макар и улично. А и у нас уличният театър е все още неразработен жанр. Всичко му предстои. поради това, бидейки зрител този път на площада, вместо "в ложата", единственото, което ми оставаше, беше да благославям шанса си и да записвам.
Действащите лица в това представление бяха млада дама, в тъмносиньо и бяло, и млад мъж в черно яке. Сценографски умело разположени пред червената сграда на Народния театър, обградени от паркирани коли, те стояха красиво изправени един пред друг и младият мъж, с вид на победител, споделяше с младата дама радостта си от това, че не я беше видял на премиерата на неговото последно представление. Индиферентна към неговата радост, тя учтиво уточни колко съжалява за това, че не е запозната с неговите желания, а представлението би гледала с удоволствие. Нейната усмихната учтивост видимо седеше не намясто, защото младият мъж (очевидно режисьор) разпалено й обясняваше колко е разчитал да й предадат, че не желае да гледа и пише за неговите представления. Дотук добре, с пролога и въведението всичко е наред, явно това е известната класическа пиеса. И, както се досещате, съвсем по един от основните драматургични модели, известни от Хегел до наши дни, след въведението дойде завръзката, когато младата дама (както вече се разбра, критичка) започна търпеливо и усмихнато да обяснява, че мнителността е лош съветник и ясно да изговаря пролегомени към критическото писане: как критиката се занимава не с авторите, а с техните произведения; как гледането и писането за представления може да е мисия, може да е служба при Историята, но е най-вече работа; как вършенето на тази работа не зависи от желанията на режисьора, освен ако той не прави "домашен театър", разбира се; как един автор може да я помоли да не чете новата му книга, защото не би й се харесала, но не може да й забрани да си я купи, тъй като тя е изложена на пазара; как критиката има естетически функции; как изкуството, включително и това на писането, е занимание със себе си; и т. н., и т. н. Младата дама се беше увлякла, тя сигурно се превъплъщаваше в някой от ония персонажи, известни й от диалозите за изкуство, писани от Крейг през Брехт до Гротовски. Скучно, както разбирате. Тук аз смятах да си тръгна от зрителната зала, защото това на площада съвсем не е неприлично, за разлика от зрителната зала. А и от такъв преход трудно би могла да произлезе завръзка. Не и в този случай. Младият режисьор, вероятно провидчески, я разпознаваше като "адвокат на дявола", зловеща персона, изпратена от известен клан, шифрован като "клан, клан, недоклан", или насочена срещу него операция "клин" под кодовото заглавие "Клин клин избива", или като връхлетял го клюн на хищна птица, защото ту заплашително я предупреждаваше да не прибягва до помощта на свои приятели в театъра, ту я питаше яростно кой я е пуснал в "тази жалка рубрика", ту й обясняваше, че ако си купи билет и влезе в театъра, това би било "скудоумие". (Странно, аз си мислех, че това е пазар!)
Фестивалът на балканския театър беше приключил, но това се оказа една илюзия, защото кулминацията в това кратко представление беше по балкански ожесточена. Младият мъж заявяваше, че много се надява неговото желание да я обиди, надявайки се тя тутакси да се скрие като хамстер в талаш. Декларираше, че все още я моли, защото е жена(?) (може би ако беше мъж, би я бил) да не посещава представленията му, защото ако не откликне на тази молба, той ще е принуден да "прави панаири и да се разправя с нея"... На това място младата дама го заряза и внезапно си тръгна, оставяйки развръзката на зрителя. Та на мен ви остава само да изказвам предположения. Допускам, че в развръзката дамата би трябвало да се втурне в търсене на нова идентичност. В търсене на близкия фризьорски салон, където да смени цвета на косата си, или към дома си, за да мисли, като младия Брехт ли, като младия режисьор ли, или като любимия му критик/критичка да се маскира, за да проникне поне на трети балкон в голямата зала на стария Народен театър, където, скрита под крилото на ангела, да има щастието да си върши работата.
Мислех си, напускайки славните жълти плочки, че ето това е може би действително Брехтово представление, подарък в годината на стогодишното му честване и в деня на моята 34-годишнина. Защото от заниманията си с неговата теория знаех, че целта на театъра е да лишава зрителя от Аристотелевия "страх и състрадание" (като мен в случая), но не и от бистрата му глава и здрава рационалност, с които да осмисля видяното и да го съотнася към действителността. Да открива основните гестуси, в които нравите на реалността (политическа, социална или културна) стягат личността и да ги подлага на анализ.
Мислех си, дали не е най-добре да скрия тези записки от все още младия ни уличен театър под възглавката, докато гестусът на балканската саморазправа бъде заменен с този на инструментализираните отношения между различните професии. И ако ги публикувам, то е само защото видяното на улицата е все пак театър, а в театъра, както е известно, и персонажите, и сюжетът са напълно имагинерни.

Виолета Дечева