География на културата

Разговор със Сергей Аверинцев

- Сергей Сергеевич, ето вече от няколко години Вие живеете и преподавате във Виена, пребивавате в култура, обикната от Вас още през младостта Ви. Ако Вие твърде отдавна духовно сте се срещнали с Европа, то как сега стана Вашата лична среща с европейската култура? Тя разочарова ли Ви с нещо или, обратно, придаде плътност на Вашето понятие за нея?
- И едното, и другото. За мен беше много важно да видя в действителност зданията, картините, статуите, които ми се струваха тъй добре познати по репродукциите и снимките. Тези преживявания бяха неочаквани и за мен беше нещо ново да се убедя (аз се досещах за това, но някак си твърде абстрактно) в това до каква степен в европейската културна география изобилстват нюансите. Ако не греша, Михаил Гаспаров бе записал, че, когато се върнах от Женева, съм казал, че преди заминаването съм смятал, че ще пътувам за Швейцария. Когато обаче поживях в Женева и усетих нейните традиции като град, станал сравнително късно част на Швейцария, аз разбрах, че се намирам тъкмо в Женева. Сега по един мост преминавате една рекичка и попадате в Каруш, но Каруш е един съвсем друг град. Административно сега той е район на Женева, но това е един съвършено друг облик на града, свързан с други конфесионални и граждански традиции. Преминавайки по този мост, ти преминаваш от една страна в друга. Това е едно извънредно пространствено сгъстяване на историята. Него можеш изключително живо да почувстваш в Гърция или Италия, където дистанцията, да речем, между Атина и Бeотия, или между Сиена и Флоренция и пр., е почти несъществена от руска гледна точка. Разочарования ли? Е, в края на столетието и хилядолетието всички разбиращи се от само себе си идентичности са поставени под въпрос. Със същата болка, с която се питам дали Русия е още Русия, по същия начин ми се налага да гледам и на Европа и нейните стари градове. Виена, слава Богу, до ден днешен си е един старомоден град, макар и виенчани, особено младите, вече да нервничат и да изпитват някои емоции на болезнен комплекс във връзка със старомодността на своя град и среда. Сега аз вече станах предпазлив и когато ме питат: "Е, как е там в Австрия?", то аз отговарям: "Мога да ви разкажа как е във Виена, докато в другите части на Австрия, колкото и тя да е малка, например Тирол, е съвсем другояче".
- Още навремето, отново по свидетелствата на Гаспаров, Вие сте бил убеден в отделното съществуване на австрийската култура от немската, в това, че тя има своя собствена идентичност. Какво е Вашето усещане за австрийската култура?
- Несъмнено е, че австрийската култура се различава от немската. Разбира се, въпросът е сложен, ако говорим във връзка с тия мои впечатления, за които стана дума по-горе. Дали ние можем да говорим за немската култура като за някакво единство, или ще постъпим по-добре, ако съсредоточим вниманието си на контрастите между Берлин и Виена, или между Ваймар и Мюнхен? Казано по принцип, това са едни съвсем различни светове и краища, притежаващи своите си навици и особености. Що се отнася до австрийците, то те, разбира се, не са немци, макар по времето на периода между двете войни те все още са дълбоко убедени в това, че са такива. На равнището на битовата, жизнената, всекидневната култура, за традиционна Австрия е твърде важно това, че виенчани притежават добродетели и недостатъци, които са полярно противоположни на типично немските достойнства и недостатъци. Те са значително по-меки от немците и твърде по-невзискателни от тях; в живота им подредеността има значително по-малко присъствие. Да речем, ако един виенчанин ви обещае да ви позвъни на следващия ден, то би трябвало да се отнесете към това със здрав благодушен скепсис. От друга страна, всекидневната мекота към всевъзможни маргинални персони, към клошарите и чужденците във Виена е значително по-голяма, отколкото където и да било в Германия. Не е случайно, че от своя страна турците, арабите, южните славяни, които във Виена са не по-малко, отколкото в който и да е голям немски град, след като не срещат агресия от страна на местните жители, от своя страна са настроени, доколкото мога да съдя за това при беглите си срещи, значително по-открито и благодушно към тях, отколкото където и да е в Германия. За виенчани е твърде характерна свързването на ритуализираната загриженост с дълбоката меланхолия. Райнхолд Шнайдер, прекарал последните зими от живота си във Виена и написал за това последната си книга, издадена посмъртно, с одобрение привежда мнението на един свой събеседник: "Ако слушате музиката на Щраус, Вие ще чуете, че това е една твърде печална музика". Още навремето немските романтици, които са идвали във Виена и най-вече тия от тях, които са били католици и са търсили духовна помощ при знаменития виенски свещеник Клеменс Волфолер (който съвсем не е бил романтик, но се е отнасял с голямо разбиране към романтическите интелигентски души), са отбелязвали като една характерна особеност на виенския живот отсъствието на разговори върху абстрактни теми. Половина от провежданите разговори заема приветливото изразяване на загриженост: "Какво ви е нужно? Не се ли нуждаете от някаква помощ?" - ето тази ритуализирана загриженост, условната и конвенционална шега и пр. са твърде характерни. Както са писали същите романтици, всичко сериозно във Виена се изразява от музиката. Виена никак не прилича на Париж например, където хората яростно спорят за идеи. Немците, разбира се, също; спомням си как в продължение на три часа с една немска позната обсъждахме една-единствена дума в едно стихотворение (впрочем австрийско, на Георг Тракъл) - такова нещо аз не бих могъл да си представя с нито един от моите австрийски събеседници. Като слабост на виенчани, които си имат и своите позитивни черти, аз възприемам почти пълната невъзможност и табуираност при наивното изразяване на своето мнение като свое мнение. Един французин ми разказа за следния разговор между двама млади парижани. Един студент пита друг: "Защо не ти харесват тия и тия полемични книги?" Другият му отвърнал: "Защото те не са верни". Във Виена всеки отговор ще бъде предаден в изключително косвена форма и някак си безлично. От друга страна, това е свързано с виенската мекота и чувство за такт. Прекрасно е, че във Виена съществува не само простата вежливост, но е развито и донякъде боязливото, свенливото чувство за такт. "Може ли тъкмо така да кажа на ето този събеседник, а още повече пък ако събеседниците са няколко, няма ли някой да бъде засегнат от начина, по който се изразявам?" Същевременно, доколкото мога да съдя от опита си, всички достойни, симпатични и чистосърдечни немци, които познавам, се отличават с това, че изразяват своето мнение с цялата му определеност, като оставят на вас да прецените дали това ви засяга или не. Е, разбира се, всеки порядъчен човек се стреми колкото се може по-малко да засяга святите за събеседника си неща - да речем конфесионалната или националната му принадлежност. Това е друг въпрос; аз обаче имам предвид предмети на разговор, които не са свързани с такива теми. В този смисъл за мен е по-лесно да разговарям за идеи с немците. Смятам, че всеки народ трябва да се характеризира по неговите достойни представители, поради което аз имам предвид правдивите и честните немци, които не са заети с някакви хитрини, а само с цялостното изразяване на своите мисли така, както те в действителност мислят и чувстват. Виенската мекота си има своите жизнени преимущества, но същевременно смятам, че някои опасно агресивни тенденции, без които трудно можем да си представим нашия злощастен век, във Виена могат да бъдат по-опасни от другаде, защото виенските жизнени навици слабо формират готовността в спора да се отговаря на едно агресивно нападение. Нещо такова бих могъл да кажа и за моето собствено отечество. Важно е да се отбележи, че Австрия и Русия са страни с изтънчен монархически опит и без достатъчно добре развита републиканска традиция. Това са хора, привикнали да бъдат доста търпеливи, без да са развити навиците им за общ отговор на някакво агресивно нападение. Що се отнася до нашата история, то всички помнят, разбира се, че през 17-та година болшевиките бяха твърде малобройни. Покойната ми майка ми разказваше, че по време на изборите за Учредително събрание далеч не необразовани хора са се питали помежду си: "Болшевиките пък кои са?" Кадетите, есерите - те са били известни, но кои са болшевиките? Австрийците ги спасява тяхната склонност за компромиси. Тя е опасна, но същевременно в множество жизнени ситуации е благотворна. Що се отнася до кризата на всички разбиращи се от само себе си идентичности, то това не е нещо специфично само за Запада. Наистина, по моите впечатления тази криза в различните места се усеща по различен начин. Моят опит обаче се отнася само до Европа. Никога не съм бил в Съединените щати, а що се отнася до Азия и Африка, то освен Израел и беглото запознанство с Александрия, не съм виждал нищо друго. Израел е нещо само по себе си, което не е тъй просто да бъде отнесено към Азия. Макар че, разбира се, идентичността на създаденото от Израел съзнание също е поставено под въпрос. Не е странно да срещнеш някой стар жител на кибуците, оплакващ се от това, че младежта съвсем се е отказала да разбира какво точно е вдъхновявало хората; това е общ проблем. Повече нищо друго не съм виждал и изглежда, че то не влиза в моя личен биографичен сюжет. Но, виж, в Европа аз имам впечатлението, че кризите в германоезичните страни и в Англия са значително по-силни, отколкото във Франция и особено в Италия, затова, защото тези страни преминаха през фазата на самоосъждане или осъждане на цялата си история и всички традиции, създадени от поколения хора. Можете обаче да ми възразите: "А сорбонския бунт от 68-ма година?" Не бива да забравяме обаче, че Париж е такъв европейски град, в който уличните бунтове са влезли в традицията и са вече интегрирани в нея. Ето защо бунтарят, който строи барикади, е, разбира се, това, което е, но неговите действия не могат да имплицират едно такова последователно презрение към миналото на страната си, каквото е възможно в Германия и Австрия - поради Хитлеровата авантюра, в Англия - във връзка с разпада на империята, а у нас - поради тоталитаризма и отново във връзка с разпада на империята. Във Франция все още може да се срещне (не бих казал, че това е едно безусловно позитивно преживяване) една тъй наивна, неразколебана, не поставена под въпрос и поради това неагресивна, макар и самодоволна, гордост от цялата история на Франция, каквато аз никъде другаде не съм срещал. Ако нещо все пак се запазва, то това е уважението в семейството от страна на младите към старите, но в края на краищата и това не бива да си представяме прекалено идилично. Не е важно доколко етически и естетически е безупречна картината, която виждаме. Освен това нравственото равнище на хората в отделните страни и хронотопи винаги е твърде различно. Все пак в обществото се запазват някакви разбиращи се от само себе си представи, които политически могат да бъдат нарушавани, но които си остават като мяра за нарушението им.
- Вие нарисувахте, тъй да се каже, духовната география на Европа. Каква сега Ви изглежда Русия, как я виждате от Виена? Сега Вие не участвате активно в политическия, обществения и културния живот на Русия, макар и да публикувате, да участвате в конференции? Може би това Ви дава гледна точка, от която по-лесно може да се разберат ставащите тук процеси?
- Мисля, че да. Ние обаче разговаряме с Вас в един много неприятен миг за моята страна, когато се случват не само икономически неуредици, но и става ясно, че се изчерпва възможността за уважение не само към управляващия елит, но и към редица опозиционни дейци, когато не само хората, неподлежащи на сериозно обсъждане, а и тези, към които бихме могли да се отнасяме другояче, се държат твърде странно. Това обаче е само един момент; ще видим как той ще завърши. Аз не бих искал да бъда пророк нито в оптимистична, нито в песимистична насока. Мисля, че досега реалните възможности да стане каквото и да е в Русия бяха свързани с наличието на хора, които могат да поемат върху плещите си бремето, без каквато и да е егоистична надежда. Опасностите и слабостите са свързани с недостатъчното развитие на тази междинна в етическо отношение зона, където става дума не за чистата самопожертвувателност, но заедно с това и не за поведение, което е независимо от каквито и да е норми, а за известна средна норма, за корпоративния, разумен егоизъм, който е изключително важен за западния живот и който, ако беше развит в по-голяма степен в Русия, то цялата история на болшевизма би била невъзможна. При цялото външно насилие би било много трудно да се разруши една корпорация отвътре, със силата на собствените й членове; колективизацията не би била мислима, ако имаше по-голяма готовност за съвместна съпротива, пък било и в повече или по-малко законосъобразни форми, срещу начина, по който са действали срещу селяните. Преди време написах статия, в която обсъждам аристотелизма в приложение към проблемите на Русия. Знаете, че в Русия никога не е имало истински аристотелизъм. Аристотел е бил предмет на научните занимания на специалистите, но културната рецепция се е отнасяла изключително към платонизма. Спомняте си, че още по констатацията на Лесков, в Русия е по-лесно да намериш свят, отколкото честен човек. Това е важен проблем. В действителност опитът показва, че ако има време за формирането на тази средна сфера, на корпоративния и прагматичен морал, то той все пак възниква. В края на съществуването на дореволюционните университети се е формирала определена корпоративна етика и културното разрушение в съветско време не бе възможно да е тъй всеобщо, защото редом с жертвените усилия на отделни хора съществуваше постепенно разколебавания и разрушаван, но все пак известно време издържалия навик за университетска корпоративност, корпоративна връзка между образованите хора. Да се надяваме обаче, че този път времето ще стигне. И отново ще кажа, че е очевидно това, че нямаше да стане това, което стана, ако имаше достатъчно време за свикване с положението, когато няма крепостно право, а след това пък с наличието на капиталистически отношения в селото. Всичко това е било твърде ново, твърде непривично, още не се е била формирала системата от разбиращи се от само себе си забрани.
- Сергей Сергеевич, изхождайки от Вашия нов опит от последните пет години, как смятате: сега, в края на XX век, традиционната опозиция Изток - Запад продължава ли да запазва принципния си характер, или и нея можем да използваме само като метафора?
- Все пак изразът донякъде е метафоричен. Мисля, че не само сега, а и още навремето Бердяев решително протестира срещу дихотомията 'Русия и Европа', настоявайки на това, че пропастта между френската и немската култура е едва ли не по-голяма, отколкото тази между немската и руската. Като работна метафора тази опозиция може да бъде използвана, макар и винаги да е разумно да се постави въпросът: къде Европа престава да бъде Европа? Франция е Европа, онова парче от Германия, което е на запад от Рейн, е, разбира се, Европа. На изток от Рейн обаче всичко е малко по-различно. Предмет за локални шеги в такива градове на запад от Рейн, като Кьолн, например, любимата кьолнска шега е, че на изток от Рейн вече започва Сибир. Във Виена също има такива шеги, но там не става дума за Сибир, а за Балканите, Турция, Африка. Да речем, казват, че на югоизток от Шварценбергер плац са Балканите. В Кьолн горната шега е вече стара, дори гротескна, защото вече има квартали и на изток от Рейн, но човек, който живее на запад от реката, може да дразни приятеля си, живеещ на източната страна: "Е, как е там при вас, в Сибир?" Ясно е, че Рейнската област изобщо е нещо по-различно от Прусия, Берлин. Но дори и да решим, че Германия - това е Европа, то какво да правим с Италия? Милано без съмнение е в Европа. Рим - това си е Рим. А Сицилия? Разбира се, във всички по-горни съждения аз употребявах думата "Европа" като синоним на "Запада". Ако Москва или София - това не е Западът, то и Неапол не е съвсем Западът, да не говорим пък за Корсика или Сицилия. Запад ли е Испания в този смисъл, макар тя чисто топографски да е най-крайният запад? Неслучайно там някога е съществувала Ислямската цивилизация. Като работна метафора противопоставянията между Запада и Изтока имат смисъл, който запазват, очевидно с всички уговорки по отношение на последващата глобализация и едновременно с това, обратно, относно съществуващите нюанси. Но ето, минаваш моста между Женева и Каруш. И едното, и другото е Европа, и едното, и другото е Западът. Това обаче е различен Запад, това са различни варианти на Европа. Що се отнася до Русия, то съществува старият дуализъм на Москва и Петербург, но също така и оная руска традиция, която в различните места е твърде различна. Една от опасностите за московчанина и петербуржеца е да забравя за руската провинция. Друга характерна руска опасност, както и опасност за всеки дискурс за Русия - независимо дали руски или чуждестранен, е оценъчният подход, който е немислимо да бъде прилаган към други страни. Разбира се, за това голяма е вината на самите руси. В XIX век великите руски писатели твърде са идеализирали руското селячество. В XX век пък М. Горки написа един съвършено чудовищен пасквил срещу него, в който има фраза, изразяваща удовлетворение по повод на това, че в Гражданската война значителна част от селячеството ще загине. Това е едни твърде странен подход - дали руското селячество е добро или лошо. Руското селячество - това е руско селячество. Него го има, макар и сега, след всички съветски десетилетия, то да е в твърде тежко положение. По същия начин стои и въпросът за руската провинция. Ако Солженицин твърди, че спасението на Русия ще дойде от провинцията, то неотдавна на мен ми попадна една твърде абсурдна статия, в която се изразяваше едно извънредно презрение към руската провинция, погнуса, а също и един панически страх от нея. И едното, и другото, разбира се, е несериозно. Провинцията е една твърде важна част от Русия. И тя, както и селото, заедно с това, че са част от Русия, са също тъй и част от човечеството, която в същата степен има право на съществуване и признание, но същевременно и в същата степен не бива да бъде подлагана на безусловна идеализация, както и всяка друга част на човечеството. Има реалности, които сами по себе си не гарантират нищо нито добро, нито лошо. Те просто са необходима част на цялото. Във всеки случай, при разговора за Русия реалността на провинцията винаги трябва да се отчита. Това наистина е един друг живот, с други шансове и други ценности, не запазили се в столиците, но едновременно с това и реалност, където липсват определени шансове и навици, развили се в по-голяма степен в двете столици. Те обаче не са Русия.
- В тази география на духа, която нарисувахте по време на разговора ни, какво място принадлежи на малката България? Какъв образ на България се е формирал у Вас по време на Вашите занимания с Византия, със славянската култура?
- Първото, което ще кажа, се отнася към България, като към закон на духовната история. Всяко място има своята тайна, известна докрай само на Бога. Струва ми се, че от всичко, което казах днес, отчетливо просветва моята лична любов именно към малките страни. Както знаете, древната Палестина е била малка, а древната Атика - още по-малка. Всичко в действителност е ставало в такива мащаби. България е едно тайнствено място за мен. Всяко място е тайнствено. България е едно много важно място в историята поради това, че развитието на славянската реч, което е нещо изключително важно за нас, е свързано с определен род движение, за което ареалът на южното славянство и особено на България са твърде важни. Същевременно за мен България е важна със своята народна култура, народното своеобразие, живата домашност на битието на културата, всичко това, за което именно малката страна дава особени възможности.

10 септември 1998 г., Москва

Емил Ив. Димитров