Говори си, не ми пречиш!

По радиото някой
шумно спори.
С кого?
Не знам.
А може би с народа.
Говори си и нека си говори,
нали затуй му плащат хората.
(Вапцаров)

Слушането на радио е съпътстваща дейност. Раздвоеният между компютъра и телевизора модерен човек трудно вече може да бъде накаран да седне пред радиоапарата с една цел - слушането. Звукът на радиото е все повече фон, а това, което всъщност се говори, има все по-малко значение.
Всичко това естествено рефлектира не само върху качеството на радиопродукта, но и върху развитието на определен тип предавания. Най-характерната илюстрация е неделно предаване по обед, в което бързата ритмична музика забързва темпото на готвещата домакиня. Тя дори не би забелязала, че й говорят за философия. Имайки по-важна работа, тя не се затормозява да вниква в речта. За нея като слушател е важно темпото, а не смисълът на предаването. Съвременното радиопрограмиране се съобразява с тези неща. Особено в сутрешните часове, когато хората отиват на работа.
Точно като ненатрапващ се фон е замислен сутрешният блок на радио "Витоша". По-различното в него е, че водещите са двама, при това мъже - рядко явление във феминизираната журналистика. Техните гласове се появяват за кратко и със сервизна информация- времето, пътната обстановка, курса на долара. Формулата на предаването не е българска. Но пък е достатъчно универсална, за да пасва и на нашите условия. Ритъмът на делника е зададен чрез хитова музика, до секунда изчислено количество човешки говор, чрез информация, която е важна, но минава през ушите, а не през съзнанието. "Витоша" съпровожда слушателя си. Изпраща го до работното му място, следвайки режима му. Не му очертава чужди проблемни полета, които да затлачват съзнанието му от сутринта. Блокът е направен за тези, които са в движение, а не в покой. Аудиторията, която се оглежда в стила на водещите, е средностатистическа - с работно време от девет до пет. Предаването утвърждава статута на ежедневието, а не го разнообразява. Легализирането на навика действа успокояващо на слушателя.
Пускането по течението на ритъма на аудиторията не може да не се отрази върху водещите. Да намали до минимум всяка иновация от тяхна страна. Да ги превърне в най-малкото общо кратно от собствените им слушатели. И го прави. Този извод може да звучи и нелицеприятно. Но в случая, в тази радиосхема той е положителен. Тук не журналистите влияят на аудиторията и й диктуват поведение, а обратно. Затова водещите не са изявени - те са средностатистически. И няма значение какво говорят (ако можеше някой да им каже все пак, че културните хора казват "предвид", а не "впредвид" нямаше да е лошо, но и простотията е средностатистически измерима). Онова, което ги спасява от тоталното осредняване и фоновото говорене, е намигването, което си разменят с тяхната репортерка. Понякога хуморът действа също в полза на статуквото, подигравайки го.

Вяра Ангелова