Съседни театрални гласове

От 6 до 11 октомври т. г. в София се проведе второто издание на Балканския фестивал на младия театър "Съседни гласове: Бури към Итака".
Инициативата на сдружение "Летен театрален университет" се реализира в сътрудничество с Народен театър "Иван Вазов", Театрална работилница "Сфумато", Сатиричен театър "Алеко Константинов", Малък градски театър "Зад канала", Младежки театър и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Фестивалът се осъществи с подкрепата и съдействието на фондация "Про Хелвеция", Съвет за изкуства на Швейцария, културен обмен "Изток - Запад"; Центъра за изкуства "Сорос" - София; фондация "Отворено общество"; Министерство на културата; Национален център за театър; Министерство на образованието и науката; Министерство на външните работи; Столична голяма община; Балкански център на университетските театри; вестник "Култура". Спонсори бяха фирмите "Xerox", Рекламно-търговският център "JVC", "Cyberlink" и "Mamma mia", където беше клубът на фестивала.
Освен спектаклите от балканските страни, фестивалът включваше паралелна програма от 6 софийски спектакъла; спектакълът "Mymy" на Пърформанс груп "Optik" от Лондон; проекта на Боян Папазов "Етноигра"; два уъркшопа: "Програма Бит" на Възкресия Вихърова и арх. Зарко Узунов, и "Архетипи на балканското поведение" на Маргарита Младенова и Иван Добчев; практически несъстоялият се семинар на тема "Балканската мрежа на младия театър в контекста на европейското развитие на мрежите в културата"; програмата "Представяне на проекти" и - в последната вечер - инициативата на Анелия Христова за арт-панаир "Среднощни транс-арт илюминации", жест към развиване на пазара на театрални продукти и идеи, който се прави за пръв път у нас.


Шумът на войнственото напрежение около Косово заглуши всички други по-слаби, но, убеден съм, адресирани към бъдещето сигнали от Балканите. За една седмица балканската културна политика на България успя да обедини в един нов фестивал съседните гласове на младите театрали от Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Македония, Румъния, Словения, Турция и Югославия.
Балканският фестивал на младия театър "Съседни гласове: Бури към Итака" беше открит с приветствия от заместник министър-председателя г-н Веселин Методиев, под чийто патронаж се проведе фестивалът, от заместник-министъра на културата г-н Николай Поляков, от посланика на Швейцария д-р Гауденц Б. Руф и от представителката на Центъра за изкуства "Сорос" г-жа Цветелина Йосифова. Замисълът на фестивала може да бъде разчетено точно в тези приветствия. "Силата на младите хора се състои в това, че могат много по-бързо, отколкото политиците, да направят света по-добър. Затова сме ви безкрайно благодарни! Защото младите хора показаха, и то точно в България, как може голям, огромен политически проблем да бъде решен за много кратко време" - са думи на г-н Веселин Методиев. Висока беше оценката и очакването и в думите на г-н Николай Поляков: "Това, което фестивалът дотук само като програма и репертоар направи, все още не е подвластно като намерение и реален резултат на реалната ни политика. Но да се надяваме, че изкуството няма чак толкова да бърза пред политиката, или по-точно, че политиката ще успява да достигне, да догонва изкуството."
Тези думи бият право в целта, защото стратегическата цел на инициаторите на фестивала от сдружение "Летен театрален университет" е да участват активно в изграждането на балканска мрежа от млади театрали (фестивалът е само един, но важен, мотивиращ съществуването на мрежата резултат), които да бъдат привличани за каузата на балканското сътрудничество в областта на изкуствата; да бъдат стимулирани във взаимополезното и взаимообогатяващото ги партньорство; да знаят, че и първите им успешни крачки в театралната им кариера ще имат възможност да придобият наднационална публичност; да могат чрез навременно съпоставяне на своите търсения с търсенията на своите връстници реално да се ситуират в общобалканския и европейския контекст. На днешните млади принадлежи театърът след 2000-та година. Фестивалът има амбицията да се запише в първите редове на бъдещите им творчески биографии.
Този фестивал е бавен, често неатрактивен проект. При него са по-важни не днешните резултати, а запазване на посоката му. Досега, в името на възможността да се състои, той се отказваше от състезателността, от високите критерии при подбора на афиша на фестивала. Олимпийският принцип му е по-близък от всичко останало. Той търси и вече втора година намира онази обща територия, в която напреженията между младите хора от Балканите остават зад гърба им; върху която, пък било само за седмица, те показват какъв би могъл да бъде общият им свят утре.
За културата на Балканите падането на Берлинската стена беше важно, но сякаш незасягащо я събитие. Високите дувари, градени през вековете обща история, останаха. Драматичните събития през последните години дори ги направиха някак по-високи и непреодолими. Именно в усилията за преодоляването на тази тъжна история иска да участва Балканският фестивал на младия театър.
Постигането на подобна цел не е нито лесно, нито бързо. Но само от нейната висота може да се оценява трудът на инициаторите и съорганизаторите на фестивала. Към Итаките на балканските мрежи (в най-общия смисъл на думата!) пътят е далечен, бурите са внезапни, изискващи кръвни жертви, но както мъдро написа големият балкански пътник Кавафис: "Навярно вече си разбрал Итаките що значат." Това е пътят и такъв е пътят.
В официалната програма имаше по един спектакъл от всяка страна. По ред технически причини, вина за част от които имат и организаторите, чак в София се разбра, че колегите от Центъра за културно обеззаразяване в Белград няма да могат да изиграят представлението си "Процесът" по Кафка (режисьор Соня Вукичевич) в предложените им няколко пространства. Така че младата публика успя да види осем представления. Различните им жанрове и видове дават известна представа за търсенията на младите в съответната страна. И тук възниква първият проблем при оценяването на фестивала.
Очевидно разпокъсаността на Балканите, по-голямата или по-малката затвореност на страните пряко се отразява на театралните процеси. Видя се, че театрите от различни страни решават различни задачи. Това обрича програмата на неравност, на пропадания при отделни спектакли, но пък носи специфична информация за положението в страни, като например Албания или Босна и Херцеговина. В техните спектакли езикът на театъра е архаичен, просветителски. Да, това не са добри спектакли според критериите на съвременния български театър, но пък са искрени усилията на тези представления да влязат в общоразбираем, широк контакт с хората от тяхната страна, да им говорят за онова, което е тяхна рана, техни мечти. "Искам да видя една Просперова Албания" - заяви Алтин Баша, режисьор на албанския спектакъл "Бурята" по Шекспир, от който се вижда колко капсулирано е живяла Албания, колко простички са целите на нейния театър днес.
В началото на 70-те години българският студентски театър "СУ-113" беше в авангарда на театралните търсения у нас със спектакли, които използваха език, изразни средства, експресия, сходни с тези на босненския театър от Мостар в спектакъла "Pax Bosnensis" (режисьор Сеад Дулич). За нас това вече е минало, но очевидно за младите колеги от Босна този вид театър им е нужен. (И това не са думи на снизходителност, защото непрекъснато се питах дали пък българският театър не изглежда точно толкова изостанал в очите на словенския режисьор Себастиан Хорват?)
Разбира се, причините за несполуката на един или друг спектакъл не могат да се търсят само в отвореността на една страна към търсенията на европейския театър днес, защото как тогава да си обясним "странния" резултат от опита на осемте млади момичета от Гърция да намерят театрален еквивалент на прекрасния роман на Итало Калвино "Невидимите градове"? "Оупън тиътър" и Гротовски са учителите им, но това става ясно само от интервюто в бюлетина на фестивала. Описаната в романа невъзможност да разкажеш своите пожелавания и сънища на сцената коварно се превръща в невъзможност да се гради някакъв театрален разказ, независимо от ентусиазма и куража на изпълнителките.
Елегантен и лек, високопрофесионален, но неамбициозен беше спектакълът "Toujours l'Amour" на Националния театър "И. Л. Караджале" от Букурещ (режисьор Дан Пурич). Със средствата на пантомимата и танца бяха разказани няколко анекдота, каквито се случват, когато се срещат един мъж и една жена. В спектакъл с много хумор майсторството на актьорите Дан Пурич и Кармен Унгуреану блестеше, забавляваше, радваше. Това беше вариететна програма от висока класа.
Също от отделни малки пиеси беше изграден спектакълът на Драмски театър от Скопие "Тхе ловер" по Дейвид Айвс, Харолд Пинтър и Керил Чърчил (режисьор Зоя Бузалковска). Първата от тях ми беше най-интересна. Множествеността, многовариантността на една случайна среща беше разиграна с въображение, хумор и хъс от младите актьори. Но следващите откъси не прибавяха, а сякаш отнемаха от общата енергия на спектакъла. Невъзможността да постигнеш своята идентичност вълнува персонажите и тук английската сдържана неумолимост се среща с македонската страстност, напористост, безусловност.
Срещата с турския спектакъл за мен поне беше неочаквана. Заедно с българския спектакъл ("Сънят на Одисей" на режисьора Явор Гърдев в Театрална работилница "Сфумато") и спектакъла "ION" по Йонеско, копродукция на Словенска национална драма в Марибор и "E. P. I" център, Любляна (режисьор Себастиан Хорват), младите участници от "Studio Players", Истанбул, които представиха "Да станеш носорог" (режисьор Шакиха Теканд), определиха художественото ниво на фестивала. Достолепният и гигантски античен хор се превръща в комисия, пред която се явяват осем участници в странно шоу. Наградата е рог на носорог. Придобиването й е желано, но трудно осъществимо. Усилието - в прекия смисъл на думата, е огромно, а цената е "оносорожването" на състезателя (вж. "Носорозите" на Йонеско). Саркастичното послание на трупата е: ето игра, в която всички - и участниците, и хорът, и разказвачът-манипулатор - губят; и какъв е тогава смисълът непрекъснато да я играем! Впечатляващ е ентусиазмът и физическата подготвеност на младите актьори. Те рашават физически задачи от огромна трудност, произнасят дългите си монолози едновременно с невиждано по нашите сцени физическо натоварване. Докато чуят заветното "Дур!", състезателите трябва задъхано да преодоляват себе си, да скриват неприемането на правилата на играта, да ги изпълняват безупречно, да следят безмилостната воля на водещата. Те се превръщат в безволеви кучета на Павлов, еквилибристи на тънката греда на съдбата си. Жертви на конформизма си, те са задъхано нещастни. И от безкрайната движеща се пътечка няма отърваване, защото този бяг е бяг на място. Ето така съвременно, бодро и заразително турските актьори заявиха чрез средствата на театъра своята позиция на неприемане на света на мимикрирането, приспособяването и унифицирането.
Колко различен беше словенският спектакъл! Външната му статичност, лаконичността на изказа, художествената филигранност, хармонията и поразителната ансамбловост, строгата му визия - всичко говореше за театрална култура, в която традицията се усвоява, претопява и надмогва с последователност и дързост. На първото издание на фестивала (Сливен'97) същият режисьор Себастиан Хорват представи моноспектакъла си "Елизабет". Днес си давам сметка, че мога да съпоставям "ION" само с него. И тази година спектакълът на Себастиан Хорват беше най-добрият от гостуващите на фестивала. Шестимата персонажи стояха в редичка почти неподвижни на сцената и правиха усилия да усетят другия до себе си, че и себе си, търсеха някой или нещо да ги изрази (търсеха своя автор!), смело надникваха в нарастващата бездна на самотите си, на невъзможността да влязат в контакт с другия, с неочакван героизъм и стоицизъм поемаха ударите на трогателните си малки съдби. Те не искат много, не искат невъзможното - само някаква топлина във взаимоотношенията, само ненастръхналост на света около тях, само да значат нещо в съзнанието на другия... Те имат имена и възлови думи, чрез които се обозначават в този празен и недружелюбен свят, в който се зачеркват цветните им, по детски непосредствени и жизнелюбиви видения. В техния свят многото изречени думи не казват нищо, но могат да причиняват болка. Само за това ли са думи?! Телата на персонажите са обгърнати от енергетична аура, от огромна драматургична напрегнатост. Думите не значат повече от тона, с който са произнесени, от прокрадналия се вокал, от ритъма на изговарянето. С такива изразни средства могат да боравят само високи професионалисти, убедени в стойността на предложения им от режисьора път.
За фестивала се съди по най-доброто. "ION" и " "Да станеш носорог" са неопровержими аргументи не само за наличието на художествен смисъл от провеждането на такъв фестивал, но и за бъдещето на младия театър на Балканите.
Разбира се, могат да се изкажат и ред препоръки към бъдещите издания на фестивала. Мисля, че провеждането му в София ощетява възможността за по-пълноценна среща между участниците. Интимността на съсредоточеното творческо общуване е по-плодотворна в по-малък град (но пък става може би по-нерешим въпросът с техническите възможности на местните сцени). Програмата по време на фестивала трябва да бъде по-събрана и отговаряща на интересите на бъдещите участници в нея. Все повече трябва да се делят отговорностите по организирането и провеждането на фестивала с другите участници в балканската мрежа на младия театър. И съвсем не на последно място, след двете издания на фестивала, които могат да се смятат за пилотни, може би е време вече да се помисли за общи за бъдещите участници във фестивала принципи на селекциониране на програмата му. Защото и така провеждан, фестивалът показа убедително, че не се нуждае от снизхождение.

Никола Вандов