Предлаганите тезиси са нещо като методологическо скеле за теоретичния модел на новото изследване на Института за критически социални изследвания "Седмичните кинопрегледи: към историческа социология на социализма". То продължава изследователската стратегия, позната на читателите на в. "Култура" от изследванията на пренаписването на биографиите и пренаписването на учебниците по история. Изместването на изследователския акцент към седмичните кинопрeгледи е не толкова експанзия към един нов документален архив, архив, чиито единици съществено се различават от писмения документ и записания говор, колкото обръщане на интереса от социологията на историята към историческата социология. Затова то не е изследване на кинопрегледите, а изследване чрез тях.
Институт за критически социални изследвания



Седмичните кинопрегледи:
новини за миналото
(тезиси към едно бъдещо изследване)

Всекидневната хроника като знак на бъдещето
*
В началото на 40-те години, малко преди смъртта си, Валтер Бенямин пише: "Така както цветята се обръщат към слънцето, миналото се стреми да се насочи по силата на някакъв тайнствен хелиотропизъм към онова слънце, което изгрява на небето на историята.". Тук - следвайки Андрей Бунджулов - ще се интересувам от тайнствения хелиотропизъм на "светлото комунистическо бъдеще": как чрез седмичните кинопрегледи хрониката на всекидневните събития се оказва знак на това бъдеще; т.е. как в историята на настоящето, чрез действията, в които - тъй да се каже - историята сама пише себе си, се конституират социалните условия за възможност на пренаписването на историята.
* Такива социални условия за възможност са преди всичко местата на надеждата (строежът на Хаинбоаз, на Димитровград, Априлският пленум и т.н.), но такива са също и местата на заслуженото възмездие (Народният съд, процесът срещу Трайчо Костов, Белене и пр. "мероприятия на народната власт"), като всички тези места са едновременно с това и общи места на паметта in status nascendi. Така в самата политическа публичност се конституира едно ново публично пространство на историята, а в официалния дискурс - официалният исторически дискурс. Сякаш самата история е тази, която възлага надеждите си на бригадирите и осъжда осъдените от народния съд.
* Хелиотропичният ефект, предизвикан от т. нар. светло комунистическо бъдеще, се оказва заслабващ. С все по-силното бутафоризиране на политическата публичност се бутафоризират и местата на надеждата; те се превръщат в места на разколебаната и след това на загубената надежда. Заедно с това в публичното пространство на историята се появяват пробойни, през които се просмуква миналото отпреди "9-ти септември" - местата на (мъчително) възвръщащата се памет (времето на Стамболов, "1300 години България" и т.н.). Още тук трябва да се каже, че седмичните кинопрегледи дават достъп до феноменологията както на бутафорната публичност, така и на конституиращото се в нея публично пространство на историята.
* Замисълът на предлаганото изследване е в това социологически да се обясни това заслабване на хелиотропичния ефект; този замисъл изисква да се се мине "зад гърба" на феномените на бутафорната публичност. Така че кинопрегледите ще ни интересуват не само като тема на социологията на историята (заедно с учебниците по история, вестник "Работническо дело" и т.н.), но и като предоставящи ни индикатори за една историческа социология на социализма като общество на мрежите. Следователно не само социология на кинопрегледите (като социологията на нацистките кинопрегледи при Кракауер), а социология чрез тях.

Обществото на мрежите и бутафорната публичност
* В противоположност на Бурдийо, изкушаващ се да мисли мрежите като трайни и полезни връзки, принадлежащи на агента, връзки, които той може да мобилизира, тук те се мислят - също като полетата - като обективни структури от позиции; агентът може да мобилизира онова от мрежата, което му принадлежи под формата на връзки, само доколкото заема някаква позиция в нея. Мрежовите позиции удвояват позициите в полето, давайки възможност на агента за една двойна игра - игра по правилата, но и с правилата - до самите граници, до, както казва Бурдийо, нарушаването на правилата по правилата. Тази двойна игра не е само "връзкаджийство", мобилизиране на връзките на агента, за да разреши криза в биографичната си траектория; чрез нея се решават и кризите на самото поле, в което той е агент (без мрежите полето би престанало да функционира).
* Така мислени, мрежите не са патент на социализма; само социализмът обаче е общество на мрежите. Историческите фази, през които преминават мрежите в това общество, са според мен три: фаза на декретното отнемане на капиталовите мотивации на агентите (има се предвид не само икономическото поле), отнемане, което предизвиква ефекта, който Корнай описва като системно възпроизводство на дефицит - и, оттук, на компенсиращи го "под тезгяха" втори мрежи (ср. Петър Митев и Андрей Райчев); фаза на колониализиране на загубилите автономността си полета от тези втори мрежи; фаза, в която се появяват третите мрежи, движени от мотива да върнат на агентите отнетите капиталови мотивации. Не би било пресилено да се обобщи, че не само историята на социализма, но и неочакваната му смърт през 1989 г. биха останали неразбираеми, ако не си даваме сметка за функциите на мрежите на всяка една от тези три фази.
* Още в началото - при самото декретно отнемане на капиталовите мотивации - официалната публичност се бутафоризира; колониализирането на полетата от вторите мрежи само придава класическа форма на тази бутафорна публичност; а появата на третите мрежи е опит чрез самия бутафорен език да бъде преодоляна бутафориката на публичния живот (тъй като агентът на третата мрежа "прокарва" - както се казваше тогава - своите стратегии през каналите на втората). В противоположност на официалната, бутафорна публичност се конституира неофициалната публичност на мрежите, в чийто сумрак агентите се разпознават и признават, сътрудничат си и си противодействат. Макар и тя да се привижда като частен живот на агентите ("шуробаджанащина"), в действителност тя е живата публичност на обществото на мрежите.
* Публичното пространство на историята се състои не от места на общата памет (на една класа, на един етнос и т.н.), а от общи места на паметта: места, достъпни на всеки и все пак ничии, които именно затова са залози на символни борби. Тези общи места на паметта са не празни, а изпълнени - с действащи лица, с действия и противодействия - и затова са сякаш нещо като исторически събития: Народният съд, строежът на Димитровград и т.н. Но това са събития, чиято събитийност е неутрализирана, тъй като за тях са възможни несъизмерими исторически разкази. Това, което отличава социализма (като общество на мрежите) е, че - вследствие на бутафоризирането на политическата публичност - публичното пространство на историята също се бутафоризира и се втвърдява така, че всички разкази, които дори малко се отклоняват от официалния исторически дискурс, се оказват невъзможни. Дори местата на възвърнатата памет се появяват благодарение на един по-скоро загатнат, отколкото разказан разказ.

Ножицата на монтажа и ножицата на цензора
*
Изборът на седмичните кинопрегледи (а не на учебниците по история или на вестник "Работническо дело") е продиктуван от следните съображения: те са нормализираща машина, превеждаща в публична форма на частния - както всекидневен, така и исторически - опит, чиято символна ефикасност надхвърля ефикасността и на учебника, и на вестника. Това е така, тъй като те придават иначе непостижима плътност на общите места на паметта: живи тела, погледи, осветяване и оставяне в сянка, жив говор, а към така уплътнените места на паметта насочват зрителски очи, които според афоризма на Балаш "са в камерата и се идентифицират с очите на действащите лица". Имайки предвид (напр.) неомаловажимостта за тази нормализираща машина на опозицията между трибуна (на която "са заели местата си членовете на Политбюро") и площад (по който "дефилират ликуващите народни маси"), тук е съществено това, че - както казва Бенямин - "масовите движения се представят по-ясно пред апаратурата, отколкото пред човешкия поглед", в седмичния кинопреглед "масата гледа сама себе си в лицето". Към това трябва да се добави и методическото съображение, че седмичните кинопрегледи са документи за историята на настоящето (в далеч по-голяма степен напр. от вестника) и предлагат серийни данни за тази история (ср. напр. анализа на петроградските демонстрации между януари и октомври 1917 г. чрез серийни данни при Марк Феро).
* В скоба: в седмичния кинопреглед - като нормализираща машина - технологиите на киното (подвижната камера, монтажът, декупажът, но така също и дикторският коментар) се оказват технологии на властта. Тук обаче трябва да се направи една съществена уговорка: това, че седмичният кинопреглед свидетелства как в бутафоризираната политическа публичност се конституира бутафоризираното и втвърдено публично пространство на историята, не значи, че общите места на паметта са обработвани винаги чрез съзнателно цензуриране, по пряка политическа поръчка - Айзенщайновата "ножица на монтажа" не е ножицата на цензора; от изследователска гледна точка далеч по-съществена е работата на историческото безсъзнателно (с всичките му измествания, сгъстявания и т.н.). Затова различаването на ножицата на монтажа от ножицата на цензора е методологически императив на това изследване.

Монтаж и демонтаж: паметникът и документът
*
В една своя статия за количествената история Франсоа Фюре заявява, че предимството на серийната история е в това, че заменя събитието с регулярното повторение на данни, селекционирани и конструирани според сравнимия си характер, без обаче това да обвързва историка с изчерпателност на описаното документално множество, глобална система на интерпретация или математическа формулировка. При това серийната история, в противоположност на предшестващата, съвсем не е длъжна да остане при писмените данни като нотариалните актове, систематично събираните биографии и т.н., а може да се обърне към неписмените - селски жилища, религиозна и профанна иконография (добавя той); или пък, бих добавил аз, седмичните кинопрегледи, в които се оглеждат като в изкривено огледало много от останалите - подредими в серии - свидетелства на времето. Проблемът на историческия социолог на социализма е да изследва това изкривяване така, че чрез него да може да реконструира онова, което се оглежда; и с това да превърне новините от миналото в новини за него.
* Далеч преди методологическата революция на новите историци, този интерес към серийните данни може да се забележи при така силно впечатлилото Айзенщайн желание на Жан Кокто да филмира парижката мода: "Тогава пред нас ще се разкрие истински вълнуващата картина на това как с най-голяма бързина роклите се удължават, скъсяват и отново увеличават дължината си; как ръкавите се раздуват, спадат и отново се раздуват; как шапките ту смъкват периферията си, ту кацват на главата, ту се сплескват..." Ако камерата се пренесе от салоните на Париж от началото на века към софийската бутафорна публичност от Живково време, кадрите далеч няма да бъдат по-безинтересни: ще видим как каскетът на партийния ръководител изчезва и на негово място се появява мека шапка; как главата, на която този каскет стои, минава от политическия миманс към трибуната на мавзолея и се мести към центъра на тази трибуна; как онези, които преди това са я заемали, преминават в миманса, а нататък изобщо не влизат и в кадъра и т.н. (Тук социологът на историята на социализма обаче трябва да внимава да не попадне в капана на интерпретациите си: така напр. това, че в противоположност на лидерите в парламентарните демокрации, лидерите на комунистическите партии ръкопляскат на себе си, партийният форум става на крака "не е само израз на самохвалебствена арогантност на притежателя на неограничена власт, както се струва на западните наблюдатели; по-скоро смисълът му се крие в разбирането, че казаното в речта не е собствено мнение на говорящия, а истинско откровение, посрещнато с овации, към които може да се присъедини и говорителят не като автор на казаното, а като рупор на колективния разум", предупреждава, макар и без да има предвид кинопрегледите, Клаус Оффе.)
* Методът на серийните данни би дал възможност на социолога на историята да превърне кинопрегледите, както би казал Фуко, от документи в паметници, т.е. педантично да проучи условията на изработване на документа, чрез който властниците от миналото са искали да властват върху бъдещата памет. "Властта върху бъдещата памет, властта за увековечаване - казва Льо Гоф, следвайки Фуко - трябва да бъде установена и обезвредена от историка. Никой документ не е невинен. Той трябва да бъде преценен. Всеки документ е паметник, който трябва да умеем да деструктурираме, да демонтираме." Демонтирането на паметниците на социализма с държавни декрети би било също воля за власт над бъдещата памет - то принадлежи към политиката на политиците; демонтирането чрез превръщане на документите в паметници може да спомогне за освобождаване на тази памет и да бъде оръжие в политиката на гражданите.
* За да изследва доколко това демонтиране е било символно ефикасно, историческият социолог на социализма не трябва да остане при педантичното проучване на самите кинопрегледи и на условията на тяхното изработване; той трябва да сблъска както бившите действащи лица от екрана, така и онези, които са били допускани до екрана само като ликуващи народни маси, с тяхното минало - да предизвика етнометодологически ефект. В социологията на историята техниките на етнометодологическо експериментиране дават възможност да се разбудят и просмеят - чрез нарушаване на всекидневните фонови очаквания - такива пластове от частния исторически опит, които са били изтласкани при пренаписването на историческите и биографични разкази. Символната ефикасност тук би се установила чрез това, че принудителното завръщане на изтласканото чрез демонтирания документ има лечебен социоаналитичен ефект, без който освобождаването на паметта би било невъзможно. Човечеството - ние помним кой е казал това - се сбогува с миналото си, смеейки се.

Деян Деянов