Златна ракла '98

От 11 до 16 октомври в Новотел "Пловдив" се проведе 23-ят международен телевизионен фестивал "Златната ракла". Създаден преди 30 години от Българската национална телевизия, той е единственият у нас фестивал за тв-драма. Негови съорганизатори са Новотел "Пловдив" и Община Пловдив.

Досега само по телевизията бях гледала наградени постановки от "Златната ракла". За първи път попаднах там "на живо". Тази година за постоянните гости на фестивала имаше две изненади: голям екран вместо традиционното множество монитори; отсъствие на паралелни програми.
Както сме се убедили от гледането най-вече на чуждестранни тв-драми, жанрът отдавна се е отърсил от клаустрофобията на студийните декори и диша на чист въздух. Ако пък й се наложи да влезе в интериор, тв-драмата се разполага уютно и свойски, без да се притеснява от кармата си да бъде камерна или неатрактивна. Фиксирана право в очите на героите си, тв-драмата пресича самоотвержено географски, исторически или психологически пространства, за да попадне на малкия екран покрай семейната вечеря. Цялата тази метаморфоза от статичност към мобилност е предопределена - и от съвременните технологии, и от променените естетически параметри на телевизионния език. Както той връхлетя навремето върху територията на киното и го застави да бъде по-динамично и по-отворено за технически експерименти, така сега бумерангът се връща - почти всички тв-драми на "Златна ракла" '98 си бяха филми. Що се отнася до проблематиката, тя изглежда далеч по-консервативна от изразните средства. На екрана в Новотел "Пловдив" се разхождаха "плаващи" сюжети, свързани преди всичко със семейните колизии и личностните идентификации - т.е. почти всичко уж беше "дежа вю", а всъщност и най-досадните филми интерпретираха с трогателна сериозност екзистенциални и социални проблеми по света и у нас.
Според предназначението си за контакт със семейната публика, повечето от 46-те филма разнищват кълбета от тайни и несрети, свързани с отношенията родители - деца в екстремни ситуации и взаимното влияние на поколенията в най-различни вариации - от узнаването за бъдещо раждане, през детска самота, майчини скиталчества, бащини ексцесии, та до опрощаване на греховете. Основното послание на този род филми беше - не е важно кой ме е родил, а с кого ми е добре.
Френският "Три сезона" (сц. Бернард Ренюк, реж. Едуин Бейли) е типична семейна сага, разказана като ретроспекция - канадец пристига в Корсика с ковчега на своята майка, за да узнае истината за нейния живот и своето зачатие. Всичко това му разказва шофьорът на такси, който е приятел от детинство на майка му и всъщност негов случаен баща. На финала канадецът звъни от местна кабина до Канада с думите: "Татко, след няколко дни се връщам". Трусови преживелици, красива актриса (Марина Головин), живописна визия - достатъчна мотивация да изгледаш филма докрай. Немският филм "Нашето чуждо дете" (сц. Мирослав Борк, Ханс Вернер Хонерт, реж. Мирослав Борк) е вариация на тема "разменени бебета", характерна за сапунените опери или розовите романи, но в случая е находка - полско дете катастрофира, баща му се втурва да му бъде донор, ала кръвната група е друга. Започват едни съмнения, семейството е пред разпад. В същото време немско дете е свидетел на крамоли между родителите му - доста по-заможни от познатото вече семейство. Полското дете си има и любим дядо. Майка му, готова на всичко, за да запази хармонията, вдява за какво става дума - според болничния регистър само две деца са били родени на този ден преди осем години. Хуква към Германия. Там я посрещат не особено радушно, ала германчето досущ прилича на нея. Както и полячето - на германката. Филмът е спор между биологията и психологията на чувствата - колкото повече се заплитат родителите, толкова повече се еманципират децата. Любопитен е и деликатният паралел между народопсихологичните разлики и жизнените стандарти. Само че финалът е докаран до най-банален холивудски екшън. Българският "Духът на баща ми" (сц. Стефан Цанев, реж. Дочо Боджаков) също се рови в заплетения казус "биология-избор", но историята е концентрирана около патилата на объркано нашенско дете (Йоан Делчев). Насън то общува из природата с чудат разбойник (Николай Сотиров), наяве - из луксозна копривщенска къща в Бояна с грижовен баща (Стоян Алексиев), неудовлетворена майка (Параскева Джукелова), делнична баба (Меглена Караламбова). Единственият му близък приятел е кучето. Детето разбира, че истинският му баща е не друг, а разбойникът. Втурва се да го търси. Целенасочеността му спретва смешни случки, които обаче само доизопват и без това изопнатите родителски нерви. Най-сетне открива баща си, разпасан скулптор, и незнайно защо панически избягва при богатия грижовник. Раздвоен между приказката и бита, "Духът на баща ми" е на моменти трогателен (преди всичко заради неустоимо чаровното присъствие на 6-годишния Йоан). На пресконференцията Стефан Цанев сподели, че е писал сценария преди 20 години, но оттогава нищо не се е променило - е, битът на екрана е с новобогаташка днешност, но пък визионите с разбойника са с отколешна кичозност.
Най-излятият филм от тази тематична тенденция на "Златна ракла" '98 се оказа немският "Зимно дете" (сц. Никол Хауер, реж. Маргарете фон Трота). Рускиня, прекарала 7 години в затвора за тоя, дето духа, пристига в Германия да търси изчезналото си дете, родено от любовта й с немец, на когото навремето била преводачка в Свердловск. Е, оказва се, че той го осиновил за бездетната си съпруга и малчуганът си живее чудесно сред семеен уют, цветарски магазин и приятелството с възрастен маргинал. (Тази сюжетна линия напомня за "Ти, който си на небето" на Дочо Боджаков - не само ситуацията, но и самите актьри приличат на малкия Боян Ковачев и на големия Йозеф Кронер.) Майката борбено отстоява правото си на реванш. Русия изгубва тази война. Детето избира бюргерската задоволеност пред неизвестността с дългата зима и вълците, но за разлика от "Духът на баща ми" то решава дилемата си драматургично обосновано - независимо от страданието, всички се мъчат да бъдат толерантни. Новата геополитическа ситуация в Европа обаче не запраща многострадалната рускиня сред родните виелици, а в слънчева Италия. Маргарете фон Трота е захвърлила снаряженията на плакатния феминизъм и политическата метафорика и в прав текст разказва затрогваща история - така, както правеше навремето в "Сестри или баланс на щастието" и малко по-късно в "Страх и любов".
Играта на другост - от терзанията на неудовлетворението до прозрението на самоидентификацията - е мотив-доминанта в киното от последните години. Ако навремето филмите на Бунюел, Фелини, Антониони, Бергман, Рене, Годар и другите стъписваха с нравствено-естетическия аристократизъм на размислите по въпроса "кой съм всъщност", сега нещата изглеждат на пръв поглед опростени. Но май са не по-малко объркани.
Босненският филм "Стрелецът" (сц. Мирсад Хукович, реж. Мухамед Мехмедович) повиши адреналина в залата - война, влюбени, стрелба, врагове, смърт, спасение, илюзии, случайност... Радиостанцията е единственият помирител между двама вражески войници, а изстрелите са постоянните мистериозни демони на живота в обсаден град. Кой, кого, защо и как убива, няма значение - гибелта е повсеместна. Документ и фикция се местят като тъжни пешки в адски шахматен турнир. Филмът стреля право в ирационализма на балканското ни безумство - страшно е!
Руският филм "Разсъблечени" (сц. и реж. Константин Серебренников) се протяга като хищна котка върху скелето на параноичната перверзия. Тя и той на тавана на емоциите, сред сухи цветя, шапки и ракла. И с полароид в ролята на воайор или документатор, както ви хареса. Тя се вайка, той стене; тя разсъблича дрехи и либидо, той подскача; тя се гърчи от невъзможност за екстаз, той я убива и после снима; тя ревнува, той говори ли, говори... И така, три пъти влизат и излизат, а накрая стигат и до горките "Три сестри" на Чехов. "Разсъблечени" бе всъщност най-театралният филм на фестивала. Заснет по едноименната ъндърграунд-пиеса на испанеца Жуан Казас, "Разсъблечени" е хибрид между Сокуров и Алмодовар с привкус на мазохизъм. Въпреки внушителната си стилизирана визия и маниерно актьорско поведение, филмът се губи из логореята на посланията. Изобщо не ми стана ясно защо монотонната актриса Вера Новикова си подели наградата за женска роля с фурията Каариня Хазард от финландския филм "Почти пеперуда" (сц. Тове Идстрьом, реж. Хейди Кьонгас). На фона на претенциозността на руския си побратим, този филм е като овчарче на балет. Слънчева дебелана от 60-те попада в семейство, където открива що е любов, омраза, удовлетворение. Шеги и закачки, обиди и пиянство, съзидание и прахосничество на фона на удивителни пейзажи и точни детайли от епохата. "Коя съм" е рефренът, който мъчи нещастната трудолюбка в нейните безкрайни неволи. До чаплиновския финал. По телевизията сме гледали не една и две скандинавски тв-драми от други издания на "Златната ракла", в които съдбата на малкия местен човек достига космически измерения. Умеят ги хората тези работи. И този път катарзисът се случи. "Почти пеперуда" естествено напомня и за киното на Аки Каурисмаки, за неговите прекрасни грозни патета с техните делнични, сърцати перипетии. Прекрасен филм.
Българският "Двама мъже извън града" (сц. Владо Даверов, реж. Людмил Тодоров) също наднича зад паравана на идентификацията - двама затворници и техният надзирател общуват с прасе в екстремна ситуация. А тя е следната - младият тарикат (Иван Бърнев) заявява пред възрастния тарикат (Любен Чаталов), че четирима адвокати в София ще го освобождават, а след малко някакви бандити скачат от кола и започват да стрелят. Бягат по голия баир. Междувременно на старшината-добряк (Красимир Доков му натрисат прасе - то ли домашен любимец, то ли бъдеща прехрана... Стават четирима по баира. Онези ги държат на прицел. Покрай страха двамата затворници си споделят някоя и друга биографична подробност, от чиито пъзел изскача още по-страховитата истина - те са син и баща. На финала ги избиват, прасето е забравено, а на екрана оживява снимката на майката на младия или съпругата на възрастния. Независимо от препратката в заглавието към френския филм "Двама мъже в града", в българския "Двама мъже извън града" няма интрига. Почти нищо няма, като изключим обиграването на пространството, изящната визия на Рали Ралчев и достойното актьорско поведение, което донякъде компенсира драматургичната нескопосаност. Съзнавам, че с този филм Людмил Тодоров е направил наведнъж три важни крачки - отстранил се е от собствените си персонажи, приближил се е до чужди и с тях е влязъл в телевизията. Но се е подхлъзнал. Едната фактура филм не прави.
Освен гореспоменатите български филми, на фестивала присъстваха още два, предназначени за деца: нежният и отдавна обговорен "Разговор с птици" (сц. Рада Москова, реж. Румяна Петкова) и безобразният (който дори не е филм, а част от новогодишна програма) "Коледни апаши" (сц. Станислав Стратиев, реж. Димитър Шарков). Що-годе задоволителното откъм количество родно присъствие предизвика разговори за стратегията на бъдещото филмопроизводство в БНТ, но това е друга тема.
Филмът, на който най-много се смях и плаках по време на фестивала, бе излъчен още първата вечер в присъствието на актьора Лино Банфи - "Голямата сделка". Истинска тв-драма в интериор с всичките й перипетии, интермедии и развръзки, написана специално за актьора (а той специално състарен, за да може да играе редом с лелеяната Ани Жирардо). Семейство бивши слуги на принцеса са вече собственици на аристократичното й жилище, но нямат пари да го издържат. Млада семейна двойка купува апартамента. Започват социални, поколенски, любовни и всякакви недоразумения като в комедия дел' арте, а Банфи дори надиграва Жирардо.
Сред всичките филми на "Златната ракла" един изскача напред - полският "Другият бряг" (сц. и реж. Магдалена Лазаркевич). Става дума за последното денонощие от живота на Хайнрих фон Клайст и любимата му Хенриета Фогел. Това се случва на 20 ноември 1811 г. в затънтено място, в запусната гостилница, на другия бряг на езерото пред нея. Почти безмълвен, филмът хипнотизира с мистиката си - в изображението, в поведението на героите, в презрението към невразчното битие, в постоянството на повсеместната банална скука... "Другият бряг" декадентски намига към края на века ни, прогонил патетиката на романтичния жест и постигнал апатия, безлюбовие, безнадеждност...
Изгледах доста тв-драми, комедии, части от сериали, професионални филми и какво ли не още на големия екран в залата на Новотел "Пловдив", но все си мисля, че както е удобно, ала естетически перверзно да гледам "Бартън Финк" или "Ъндърграунд" на видео, така и тези тв-филми би трябвало да ме гледат право в очите от монитора. Защо не и в луксозната стая - нали това е предназначението им... Пък който желае, да ползва големия екран.
Що се отнася до излъчването на наградените и ненаградени филми от "Златната ракла" '98, БНТ би трябвало да се погрижи за тях, да им създаде подходяща аура. Защото доста от тях наистина бяха интересни. А ги видяхме малцина.

Геновева Димитрова

Награди от "Златната ракла" '98
I раздел
Голямата награда "Златна ракла" - "Стрелецът", Босна и Херцеговина, независим продуцент Мирсад Хукович, реж. Мухамед Мехмедович
Специалната награда - "Разсъблечени", Русия, Телевизия Център и Студио "Пеликан", реж. Константин Серебренников
Специалната награда на Новотел "Пловдив" - "Голямата сделка", Италия, РАИ 1, реж. Енрико Олдони
Награда за мъжка роля - Лино Банфи за ролята му в "Голямата сделка"
Награда за женска роля - Каариня Хазард за ролята й в "Почти пеперуда", Финландската телевизия; Вера Новикова за ролята й в "Разсъблечени"
Награда за най-добър сценарий - Стефан Цанев за "Духът на баща ми", БНТ, реж. Дочо Боджаков
Награда за режисура - Магдалена Лазаркевич за "Другият бряг", Полската телевизия
Награда за операторско майсторство - Адам Шикора за "Другият бряг"
Награда за сценография - "Дон Жуан", Испанската телевизия

II раздел
Голямата награда "Златната ракла" - "Дядо е в къщи", Япония, NHK
Специална награда на Община Пловдив - "Разговор с птици", България, едноличен продуцент Анри Кулев, НФЦ, БНТ, реж. Румяна Петкова; "Куфар", Полската телевизия

Специална награда
"Как целунах носа си", телевизията на Босна и Херцеговина, реж. Славиша Машич

Награда за детска роля
Йоан Делчев в "Духът на баща ми"