Млад балкански театър II

Младият албански театър бе представен от Трупата на Академията за изкуство в Тирана, която показа спектакъла на Алин Баша "Бурята". В тази албанска "Буря" нямаше буря, но сякаш нямаше и младост. Просперо беше уморен. Миранда уплашена. Калибан - проскубан безух борец-мечка от дрипав балкански панаир. Свитата на корабокруширалия княз на Неапол Алонзо беше потънала заедно със сигурно последните й гемии и се движеше по сцената унило като фалирала еснафска задруга. Елементите от албанското национално облекло, разбира се, не бяха случайност. Изобщо алегоричното четене на сегашния беден, телесен, мрачен и пръстен албански живот през Шекспировата "Буря" бе натрапливо. Основната цветова гама, в която бе разположена сиромашката сценография и костюмите, бе кафяво-охрената, близо до земята, до пръстта. Потискащото в представлението не бе нито неговата първичност, нито крайната сиромашия, отпечатана в костюмите, нито неговият наивитет или представата за театър, събудила умиляващия спомен за нашенското възрожденско театро.
Потискащото бе, че представлението и участниците в него са млади, но сякаш младост не помнят, а и да помнят, не ровят. Че не поради театрален грим или силата на превъплъщението беше трудно да се отделят младите от старите в представлението. Че то безпомощно, морно се опитваше да превърне в произведение хилавата безнадеждност, с която единствено истински общува рано състарилия се млад албанец, с изсечено мрачно, безлико, смугло лице.
В него нямаше загадката на Просперовите вълшебства. Имаше андрогинен Ариел-калфа, помагач при владеещия занаята си Просперо. Нямаше загадка, просвет, игра, обсесивност, жизненост, пожелани образи, обхванали въображението. Нямаше въображение, нямаше го магическия книжен свят, населен със знанията на владетея му Просперо, нямаше, макар и полъх, от прочутата му изповед "Направени сме ний от сънища и сън отвред обгръща тоз малък наш живот...". Затова нямаше и театър в това представление. Младият албанец, представен от него, вероятно не само че не привижда никаква Итака зад здравата порта на своя схлупен хоризонт, но дори не сънува. Чакъл и калибани отвред обгръщат тоз жалък негов живот.
С това си депресиращо въздействие, със своята наивно прикрита парична мизерия, безнадеждност, безфантазност и липса на сънища албанското представление беше сякаш много по-страшно и ужасяващо от животинския, без-образен свят на войната, който ни показа Сеад Дулич с "Pax Bosnensis" и младата (почти детска) трупа от Младежки театър, Мостар (Босна и Херцеговина). Защото, макар и изхабена като знак, в единия край на тяхната сцена седеше в бяло Надеждата, докато епизод след епизод актьорите пластически ни показваха искрено известните ужаси на войната. Европа, алегорично представена от богата млада дама с гол гръб, седяща сред публиката, действително безучастно наблюдаваше "представлението" на войната и го напусна първа. Но тя, както и ние, трябва всичко да е разбрала. Защото езикът, на който й говореше спектакълът, й/ни беше познат, съставен от отдавна изнамерените, но съвсем неизлезли от употреба "думи" и символи, съставящи хилядите произведения, описващи и изобличаващи зверството на войната. И на финала всички измъчени се събраха, разбира се, около вярата, означена от Христос на сцената, и се заслушаха в светлото Бийтълсово "Let it be". Вярата възражда живота, от нея покълва дървото на живота, отново си съобщиха младите хора със светли лица от Босна и Херцеговина. За разлика от албанците, които дори във вълшебствата на Просперо не вярваха.

Виолета Дечева