Поглед в огледалото на клуба

Клубът за подкрепа на гласността и преустройството е част от една - вече далечна - история. А историята винаги изкушава с интерпретации, преинтерпретации и даже на моменти забрава. Клубът май изкушава най-вече към третото.
Защо забрава? Защото самата история на клуба е част от историята на България от седемдесетте и осемдесетте години, а тогавашната история на България днес не изглежда толкова героична, колкото на мнозина би се искало да бъде. Оттук и споменът за клуба, всеки анализ на събитията около неговата поява и еволюция могат да се окажат неудобни за нечие комплексирано съзнание.
Може би именно затова си струва да се напомни неговата съдба и обстоятелствата около появата му. В противен случай след време можем отново да преповторим, макар и в друга форма, сюжета отпреди десет години.
Какво се случи тогава? Българското общество в преобладаващото си мнозинство пребиваваше в състоянието на летаргично субсидирано спокойствие. Каква е била причината - по-високата степен на конформизъм, характерна за българина, или краткосрочните предимства на неравностойния обмен с "големия брат" - няма значение. Важното е, че деветосептемврийските манифестации от осемдесетте години си бяха все така ентусиазирани, както и през шестдесетте, а в икономическите институти и университети икономическото знание се свеждаше до политикономия и конспектиране на "Капитала".
Всичко това имаше едно възлово следствие за бъдещото развитие на България: сред българското общество така и не се зароди интелектуална, да не говорим за политическа алтернатива на комунистическия режим. В обществото нямаше натрупана критична маса, въз основа на която мнозинството от неговите членове да осъзнае, че страхът, основният дисциплиниращ елемент на комунизма, всъщност самодисциплинира; че корените са вътре в самия човек. И другото, което е по-важно: българското общество бе обладано от усещането за непреходност на политическия елит. По някакъв неведом начин Тато, лека му пръст, бе успял да внуши на българското общество, или поне на преобладаващата част от него, че ако не вечен, то ще бъде поне столетник. Затова и той, и "обкръжението" му бяха възприемани като неизменна даденост на българския пейзаж.
Поради всичко това всяка промяна можеше да дойде или след десетилетия еволюция и гниене, или като привнесена отвън. Тук имам предвид не толкова промяната, дошла с драматичните събития от 1989 г. и принудила БКП да пенсионира Живков. Преди тях горбачовската перестройка изпрати достатъчно силни сигнали, приети адекватно и у нас.
Клубът бе един от симптомите, че тези сигнали намират почва. Той за първи път (поне доколкото ми е известно на мен) се опита да промени "непреходните" нагласи. Опита се - и ги промени. Той показа, че нещо може да се случи и извън официозния елит, че може да има алтернатива. Това бе първата крачка към логичното следствие: че е необходима алтернатива. Веднъж отприщена, тази логическа верига неизбежно води до идеята за отрицание на режима.
Нека обаче не се залъгваме: идеята за отрицание бе в края на една дълга верига - логическа и житейска. В началото бе въпросът: "А защо не и при нас, щом при съветските другари може?". Едва нейде в края, след драматична еволюция и перипетии, след преплитания на несъвместими иначе съдби и лични драми, отекна мисълта: "Комунизмът е невъзможен и опасен".
Дължината на тази верига днес се вменява като вина на клуба - защо, видите ли, последната брънка не е била втора? Защо след Горбачов, а не след Валенса? Защо мирно, с декларации, а не с клечка кибрит в заляна с бензин ръка?
Ами защото дължината на веригата се равнява на всичките години овчедушно спокойствие, в което пребиваваше целият ни народ след 1945 година. Защото клубът отразяваше състоянието и идейната еволюция на цялото българско общество. Може да се каже, каквото обществото - такъв и клубът, такава и опозицията. Доминирано от една партия не просто политически, но и интелектуално - до степен, сравнима с пълна инкорпорация в партийните структури. Духовно зависимо от Съветския съюз с всички произтичащи от това последици за "цивилизационния избор". Развратено от преференциално третиране и откъснато от реалностите на международния икономически живот.
Най-малкото затова клубът (или паметта за него) заслужава днес уважение. Толкова бяхме - толкова можахме. От факта, че българската нация не бе в състояние да произведе нещо повече, не бива да се прави изводът, че произведеното е срамно или недостойно. Ами да бяхме произвели! Да бяхте произвели!
А истински интересният въпрос по повод клуба е състоянието на българското общество в момента на неговото учредяване. Интересен, понеже е все още актуален - все още няма сигнали, че то се е променило драстично.

Андрей Иванов