Два въпроса
към някои от учредителите на клуба:


1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?


Антонина Желязкова
Блага Димитрова
Боян Папазов
Георги Величков
Георги Мишев
Евгения Иванова
Елка Константинова
Енчо Мутафов
Мария Бойкикева
Невена Стефанова
Николай Василев
Петко Симеонов
Петър Стайков
Радой Ралин
Юлий Стоянов


Антонина Желязкова:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?


1. Преди всичко опознах себе си. Защото минах през много изпитания и през още повече изкушения. Давам си реално сметка, че най-отличителната ми черта очевидно е фанатичната последователност. С каквото се занимавах преди 1989 г., с това се занимавах настойчиво и неуморно през изминалите години и близката перспектива е същата. Оставам си академична личност и заклет защитник на човешките права, на унизените и оскърбените, на малцинствата, активен пацифист, разбира се. Натрупах много умора и разочарования през изминалите десет години, но и в много начинания успях. Някои неща, които тогава изглеждаха непостижими, сега са ежедневие. Например свободното използване в общественото пространство на думичката "малцинство", както и това, че реално се дефинираха проблемите, за да се търси тяхното решение.
Международният център по проблемите на малцинствата, който ръководих през тези години, премина през много тежки изпитания, но като резултат направихме много и качествени научни изследвания, публикувахме над 16 книги, подпомогнахме в учението стотици деца от малцинствата. Удовлетворението иде от това, че сред хаоса, нищетата и безотговорността, ние се опитвахме да градим България.
2. Участта на България беше много по-скръбна от моята лична (доколкото е възможно да ги разделя). Докато ние с усилия и много лишения все пак вървяхме напред в биологическата и личностната си реализация, в България все се намираше някой, който да я препъва и блъска назад. За жалост в България има твърде много глупост, съчетана с егоизъм, които превръщат градивните усилия за развитие на страната в сизифов труд. Впрочем, докато разглеждаме нашата си съдба отделно от тази на България, все ще е така и страната ни ще крета на опашката на света.
Съществува някаква фатална обреченост в натурата на българина. От една страна,
крайният индивидуализъм го тласка неуморно да се развива и да може, за да оцелява, да се доказва и да преуспява сам или в семейната си единица. От друга страна, този индивидуализъм му пречи да развива едновременно и средата, в която живее, дори често я ощетява или руши с нездрав егоизъм, с което естествено прави собствения си успех, спокойствие, просперитет по-трудни или невъзможни. Тъжно е, че в България нещата стават винаги много по-бавно, по-трудно, отколкото е необходимо и винаги са някак си недоправени, недовършени, което изпълва хората с песимизъм и неудовлетвореност.

Горе


Блага Димитрова:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

Една ноемврийска вечер с прехвръкващ първи сняг -
Началото.
1. Промених се самата аз. И то на презряла възраст. Изгубих илюзии, приятели, време, спокойствие за творческо безпокойство. Но намерих познание за своята страна, за потайностите на соцрежима, за хората, за обществото, за света и за себе си. Каква по-ценна придобивка: отваряне на очите за същността.
2. У нас мъчително се ражда свободата - с всички рискове и ненадейности, с отприщване на силите и на доброто, и на злото, със събуждане на самоинициативата и с голямата надежда за възраждане на творческия дух на българина. И с възвръщане на заветната ни принадлежност към Европа.
Най-жадуваният празник
на Свободата
води най-сурови делници.

Благославям българските лекари,
че ми дадоха да доживея
възкресението на родината.
Въпреки всичко.

Горе


Боян Папазов:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

1. Роди се внук Боян (9), в дома ни влезе котарак Блумбърг-Цветан-Фльорко (5), моя милост (55) стана мъж със затихващи функции.
2. В България започна да тече процедурата демокрация. Палачинката, прегори ли от едната страна, вече се обръща. Така е в демократичните страни. България стана част от демократичния свят.

Горе


Георги Величков:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?


1. Последните десет години успяха да ме освободят от всички илюзии по отношение както на самия мен, така и на хората изобщо. Вече съществувам в реален свят - с несъвършенствата му, с лошотиите му, без надежди и високопарното желание да го поправям. Само тук и само сега живея единствения си живот и не чакам нито справедливост, нито утеха. Да си чопля градинката, докато мога, и толкоз. Смешно е, че на тези години откривам истините, които отдавна ми нашепваха мъдрите и сладкодумни класици, но трябваше да ги изпитам на гърба си. Човек се учи единствено от собствения си опит. По-жалкото е, че възпитанието и вкоренените навици ми пречат да осъществя познанието си в практиката: знам как и какво да правя, но не ми се удава да го правя. В края на краищата всеки изгражда живота си сам - затуй поне се пазя от завистта и злобата.
2. През периода на демокрацията България се снабди с нова партида некадърни политици, каквито винаги е имала в изобилие. С извънредно редки изключения всички новопоявили се, по необясним за мен начин, смесват амбициозността си с професионализма. И продължават да хранят народа си, за по-прегледно наричан електорат, главно с обещания под прикритието на фалшивата прозрачност. Политическите, стопанските и културните ни издънки са само последица от факта, че преходът ни се провали поради неспособността и личните сметки без кръчмаря на самопроизвелия се политически елит.
Не съм песимист, но ми се струва, че ни очакват тежки десетилетия на материална и духовна бедност. Тези, които наистина могат да променят стила на управление и да ни измъкнат от батака, сега ритат с боси краченца в родилните домове.

Горе


Георги Мишев:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

1. Въпросът е излишен: българинът знае, че никой не се интересува от него искрено или безкористно. Каквото и да кажеш за себе си, накрая се обръща срещу самия теб. И че ако искаш да зарадваш своя сънародник, достатъчно е да кажеш само зле съм. Затова има един сравнително неутрален
отговор, почти неразбираем за чужденеца: как съм не ме интересува.
2. България е богата на природни красоти и бедна на природни богатства. Бедността ни прави алчни, завистливи, престъпно-изобретателни. Няма у нас нито един знак за стабилност. Дори Мадарският конник е пропукан. А някъде съществуват пирамидите вече 5 хиляди години. Нашите пирамиди рухват бързо - било финансови, стопански, политически, духовните ни също. Постоянно се питаме има ли почва за това и онова. Защото няма почва за нищо трайно. Живот
върху свлачище. Нищо не пуска дълбок корен. С едно изключение. Нашият хипертрофиран егоизъм - личен, групов, партиен, етнически. Егоизмът не прави семейство, не ражда деца, не изгражда общности. Колективният егоизъм паразитира, не създава блага. Пример: непомерната администрация - държавна и корпоративна. Само за нея няма бедност. Бедна държава няма, има беден народ. Бедността ражда отчаянието. Шестстотин хиляди отчаяни емигрираха. Сто и двадесет хиляди годишно биват помятани, милиони не смятат да се раждат изобщо на тази земя. Красива земя, но отчайваща държава.
Ако не обуздаем егоизма, това свлачище на духа, XXI век ще довърши започнатото от нас: ще имаме завършена духовна пустиня, обитавана от мутанти без морални задръжки, с наднормено тегло.

Горе


Евгения Иванова:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

Скъсах с държавната служба. Започнах да издавам частните списания "Избор" и "Изток-Изток". Да публикувам в тях текстове, съобразени единствено със собствените ми критерии за качество. Това изглеждаше главозамайващо - като изпълнена мечта. После започнах да се боря с пазара, за който въобще нямах критерии. Пазарът не можа да преглътне нито списанията, нито критериите ми за качество, нито мене. Аз по-скоро изглеждах като изплюта.
После осъществих другата си мечта - заминах да правя изследване в Родопите. И това изглеждаше главозамайващо. Още не зная дали Родопите са ме преглътнали. Някои в тях се опитват вече да ме изплюят, но - за щастие - са малко.
И са известни (поне за публиката на "Култура") като герои на рубриката "Никога!".
Книгите ми излизат все така трудно, както преди.
Парите не ми стигат, както преди.
Промених и голяма част от обкръжението си. Предишното ми обкръжение премина през разни кръгове на властта, за да бъде впоследствие изплюто от нея.
Аз съм си, както преди.
Какво се промени в България?
От време на време си спомням, че съм чела Шекспир и започвам да сравнямам света със сцена. Значи: сцената е същата. Публиката (да не се бърка със сеирджиите) - също. Други са актьорите (някои са същите, но преоблечени, както е редно в театъра). Пиеската, май и тя, е същата, но с различен постановъчен замисъл. Всъщност - като че ли режисьорът е друг.
Променя се съставът на сеирджиите.

Горе


Елка Константинова:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

1. Целият ми живот основно се обърка. Увлечена от либералните идеи на радикалдемократическата партия, изоставих любимата си професия и се хвърлих в политиката. Преживях тежки разочарования от хора, които се оказаха печалбари, интересчии, присъединили се към демократите само за лична изгода. Политическият живот в България трябва да се създава и ръководи от честни и нравствени личности. Все още вярвам, че начело на държавата ни днес стоят именно такива политици, че не им липсва професионализъм и амбиция да извадят страната от икономическата криза. В успеха на българската икономика не се съмнявам. Но много ме отчайва упадъкът в духовните сфери, разцветът на псевдокултурата и псевдоизкуството, упадъкът на нравите, аморалността, простащината, престъпността... Щастлива съм, че мога да говоря и пиша напълно свободно (това не си позволявах преди 1989 година), че не се боя от недоброжелатели в студентските аудитории, че бързо разкрепостих мисълта си и душата си. Но все по-тъжно живея с разочарованията от конкретни хора на духовния труд и от общия упадък на българската съвременна литература и литературна наука. Трябвало е през тези десет години да не се занимавам главно с политика, а с професионалните си задължения. Сигурно така щях да бъда по-полезна на колегите си и на обществото.
2. Много се промени за добро страната ни. Най-сетне се ориентира официално към Европа. Изпълниха се мечтите ни за свободно творчество, за разгръщане на самоинициативата и личната енергия на разкрепостената личност. Младите са напълно освободени от предразсъдъци и от идеологически съображения. Много вярвам в тях и в бъдещето на България. В нея никога вече няма да се върне комунизмът, нито робската ни бивша зависимост от Русия. Постепенно ще се променят манталитетът и мисленето на българите и ще стане като в сегашна Централна Европа, където жизненият стандарт непрекъснато се вдига успоредно с културата и образованието на хората.

Горе


Енчо Мутафов:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

Двата въпроса схващам като един, защото полученото от държавата и обществото получих и аз. Така нещата силно се субективират, но това е повече от естествено. Държа да се различавам от сънародниците си, които виждат своя живот след Промяната зле, защото тъй им изглежда и държавата. За тях отминалият свят бе удобен. Смятат, че било евтино, но не съобразяват, че всяка цена се подпираше от още толкова
в скрита валута, която днес плащаме жестоко. Забравят огромния списък от липсващи стоки и уродливите нравствени форми за сдобиване. Забравят глобалната криминализация на нравите, която в ново време се разюзда на тъмно. Забравят и главното: унизителният гнет върху човешките мисли и дела... А всъщност едва ли го забравят - просто са го гълтали и са потъвали в блатото на равните.
Тези неща аз не мога да ги забравя. Оценката ми на Промяната започва оттук. За мен най-същественото е, че светът ни се освободи от една страшна диктатура. Преображението в десет години бе мъчително, на моменти и безнадеждно. Знам това не по зле от скептиците. Дори отивам по-нататък: дълги години в душите, манталитета и житейските ни норми ще се стеле наследената зараза от онзи противочовешки свят.
Две думи в още по-личен план. Свободата за мен е лично достояние, не се дава. При комунизма я имах вътрешно, днес и външно. Коригирах и някои абсурди в личното си битие. Например, на четиридесет и пет години интелектуалец да посетя западна страна. Изказах събраното в ума и душата ми за десетилетното ни нещастие. Изказах го от две позиции: страстно лична, като син и племенник на Мутафски мъже, лежали в комунистически курорти край Дунава и Перник; и безстрастна, която проучва европейската цивилизация и съзнава механизмите й, родили комунизъм и фашизъм. Две позици и две различни мотивации - малко ли са за статии и есета в моя стил?
Какво още? Остарях с десет години, станах доцент-доктор-професор, съпроводено с книги. Да се радваш ли, да плачеш ли.
..

Горе


Мария Бойкикева:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

1. Какво е станало с мен - ами нищо особено не се е променило в статута ми. Фактически напълнено-страстно време бе само от 3.11.1988 до 10.11.1989 г. После бързо разбрах, че не съм нито за старото вече безвъзвратно отминало, нито в ожесточеното ново се вписвам. Е, външно... Но вътрешно съм си същата, не се налага да сменям душата си. Нито вярата - добре, че имам от 1976 г. вещдок (следствен жаргон - веществено доказателство): наказание за църковно погребение на майка ми. Която вяра и тогава, и сега естествено съжителства с политическите ми убеждения. Sorry, но нищо по-съответстващо ми по родителска и детска линия не подушвам. Просто за
мен е неприлично да съм на другата страна.
А срещу всичко престъпно, гадно в тогавашния режим съм се старала да се съпротивявам. С лицемерието беше по-тежко. Както и сега. Преди 10 години съм се стремила да съм добра. Сега тренирам да съм толерантна.
Оказа се, че вратът ми е дебел - добре се уча на пазар-спонсор. Съм ЕТ. Издавам книги, както и по-рано. Не съм безполезна. По-разнообразно живея - то са клубове, съюзи, движения. Обаче съм по-незначителна от всякога. Нищо, дори и в най-малката първична клетка,
не зависи от думата ми дори, от подписа ми, от съюзяването ни. Все едно, че ме няма. Но и това е без особено значение - имам въображение да си внуша, че шавам. Пък и какво тук значи някаква си личност?
Но камо грядеши, България? Сдобила се с тази трета кошница от Хелзинки? Обаче мнозинството наднича единствено в другата кошница, статистическите показатели са безмилостни - първи места по най-жестоките показатели: смъртност, раждаемост, недояждане, децата, заболеваемост. И то след бившите ни събратя от бараките на соцлагера. И много ме трови инженерът": "Виж какво, Мока, след 9.9.1944 се въвеждаше и въведе Сталиновият модел, но за 8-9 години при изплащане на репарации и купонна система (по едно време 300 грама хляб на ден) с кирка, количка и лопата се построиха..." И като почне да изрежда и не може да спре - Подбалканската линия, Перник - Волуек, Ловеч - Троян; язовирите "Искър", "Копринка", "Росица"; пръстените на далекопроводите; напоителните системи, ТЕЦ София и Република, Химкомбинат в Димитровград, пътища
... И всичките завършени. Без обектите от местно значение. А колко и какво се построи сега за 9-те свободни години? При това, доколкото изчислявам, за пръв път от 120 години България не от външна сила се сдоби с демсвобода. И защо именно и само при нас зад борда бяха изхвърлени цели слоеве, прослойки, кадрови потенциал. Къде е, например, създаденият и отлично работещият мозък на промишлеността и строителството - инженерите бяха 32 хил. проектанти, бяха 50 хил. научни работници в НИИ и предприятията.
И аз мълча, защото нямам отговор. Освен дивата българска песен за Добри, който целил сива гургулица, а уцелил клетото си сърце. Някой да е опитал така да извърти оръжието, че да уцели себе си? Целиха се в комунизма, уцелиха България.

Горе


Невена Стефанова:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

Какво ли не ме сполетя! В 1993 загубих почти едновременно брат си Димитър Стефанов, юрист (член на Клуба), и своя съпруг, драматурга Михаил Величков. Останах сама, остарях с още десет години и ако не съм помъдряла през това време, дано поне не съм започнала да глупея.
Знаейки още от по-рано колко не ме бива за общи акции, след 10 ноември 1989 решително се върнах към себе си, убедена, че едногодишният ни Клуб (за гласност и преустройство ли, дискусионен ли) пръв показа лекомислието на българската интелигенция да се "цепи", след кратките мигове на единство в името на някаква идея за промяна. Оттогава се върнах и към професията си (за стихове не остава много време и "вдъхновение") - пиша, документирам главно факти от ония времена, когато едни не са знаели и не са искали да знаят какво се случва, а други още не са били родени... От това навярно ще излезе автобиографична, мемоарна или "смесена" книга. Какво ще стане с нея после, докога ще ме има и мен? - "днес никой не знай"...
Някога бях оптимистка, сега гледната ми точка е едва ли не мрачна може би защото междувременно загубих и едното си око... А и в обществото, дето преди десет години се движехме заедно, станаха промени. Те най-много ме слисаха. Клубът беше пълен с приятели - творци от различни области, главно "пишещи братя". След вътрешнопартийния преврат на 10 ноември, една част от членовете - учредители, комунистите (вече социалисти), се капсулираха в решението си колективно да отстояват партийната доктрина, да я обсъждат и да обещават да се променят. Но самата доктрина като че не позволява промени... Трябва ново, самостоятелно мислене. Бяха решили да си запазят и Клуба, какво стана с него? Другата част от членовете му - отначало също леви, марксисти, атеисти... се превърнаха във войнстващи християни, демократи, антимарксисти, антикомунисти. Присъединиха се и монархисти, и дори... неофашисти... Направиха си Федерация на клубовете. Какво стана и с нея? "Тези" се приспособяваха, докато "онези" още се опитват да се самосъхраняват, а "обикновените хора", търпеливи както винаги, разчитат на обещанията.
(Някога фанатикът Хитлер обещаваше благоденствие на своите, ще им даде "поне" Европа и Азия... "Бащата на народите" тъкмеше
същото, а двете системи така си приличаха! Родният "Тато" също обещаваше. Не се ли повтарят прекалено методите?)
Унесена в описания на далечното и близко минало, вече не знам какво става със самата България - не е ли пределно изтощена, изсмукана отвътре и
от "идеолозите", и от "прагматиците"? Какво може да се пожелае, освен в това ужасно ожесточение да не я обезкръвим съвсем. Тя не е "тази страна", а е нашата обща страна. Има ли някаква надежда да започне да се съвзема? Или и това "днес никой не знай, днес никой не знай"...

Горе


Николай Василев:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

1. Толкова много неща се случиха, че повечето вече съм ги забравил. Първата година - клиент на Държавна сигурност и Главно следствено управление, пълна забрана на всякаква публична активност, заплахи, мизерия. Плюс всекидневни неприятности, но и всекидневни радости на освободения от тоталитарната опека разум. После, след десети ноември - интересна и закономерна (с "възхода" и "падението") политическа кариера, обогатила достатъчно богатите сами по себе си житейски опит и мъдрост, но необогатила с нищо достатъчно необогатения сам по себе си семеен бюджет. Връщане в Университета, спокойствие, удовлетворение от привичната академична дейност. Последните две години си приличат много с първата. Идиотизмите пак са тук - на друго равнище, по-изтънчени, йезуитски усъвършенствани, с "демократична" маска. Бих го формулирал в терминологията на "Звездни войни" - "Вторият комунистически ешелон отвръща на удара". Свикнал съм им. Добре ми е.
2. Българинът доказа, че "онези" четиридесет и пет години изобщо не са му стигали. И си постила за нови четиридесет и пет. Сраснала с държавата Партия-ръководителка, класово-партиен подход, демократически вождизъм, скрити партньори (под формата на "опозиция") в квотното разпределение на националната баница, обединение и подчинение на трите власти, страх за хляба и кожата, финансова цензура и автоцензура и всички други полагащи се на подобен режим атрибути. Плюс гарантирано (от векове за векове) място на България не в задния двор, а на сметището на модерната цивилизация. Вярно, звучи пресилено песимистично. Тук няма място, но точно сега работя над поредица от статии, в които ще го докажа с достатъчно убедителни аргументи..

Горе


Петко Симеонов:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

1. Преди десет години България беше в тежка криза. В тогавашните документи на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството я описвахме като икономическа, демографска, културна, нравствена... Днес България не е в криза.
Тя твърдо заема позицията на изостанала полуевропейска държава. Кариеризъм и безхаберие - това бяха характеристиките на комунистическата номенклатура. Глупава бодрящина ни заливаше от медиите.
Мърлящина и продажност - това са качествата на последното десетилетие, които доведоха страната до този хал. Тиньообразни персони дават тон в днешните медии.
Мъчително бавно пълзим по пътя на демокрацията, но толкоз са ни силите. Важно е да не се отказваме да крачим по избраната пътека, защото друг път няма.
Или ще приемем, че Вярата в Бога, междуличностният антагонизъм и конкуренцията са естествено състояние на човека, или ще загинем.
2. Имам нова възрастова гледна точка, откъдето мога да надникна и в себе си, и в другите. Като всички хора и аз се променям. Случилото се в обществото преора мозъците ни:
- Изпитвам задоволство, че измислената система за кабинетно рационализиране на обществения механизъм - рухна.

- Смутен съм от неспособността на българското общество и неговия "елит" да извърши с разумни темпове и средства промяната.
- Разочарован съм от постигнатия резултат. Дано да се лъжа, но България отива на зле. Иван Костов елементаризира обществените процеси и неговото спасение е в това, че България е крехка като елхово украшение. При днешната ситуация на Балканите той трябва да бъде подкрепян и е достатъчно интелигентен, за да го знае. Това е основният ресурс на неговата власт. Мога да предполагам, че той се досеща, че този ресурс все пак е ограничен.

Горе


Петър Стайков:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

За последните десет години мога да кажа, че може би са най-интересните години в живота ми. Някак така се случваше, че винаги се оказвах там, където е най-трудно. Но там, където е най-трудно, се намират и истинските предизвикателства. Бях в Клуба за гласността и преустройството, бях в Екогласност, бях в СДС, бях във Великото народно събрание. После започнах да разделям времето си с научна и преподавателска дейност, от една страна, и управлението на предприятията на Съюза на слепите, от друга. През тези години се сдобих с много нови и много качествени приятели. Станах малко по-упорит, малко по-търпелив, малко повече скептик, или както често казвам аз, станах един жизнерадостен песимист.
Продължавам да смятам, че съдбата е благосклонна към мен, защото през всичките тези години имах възможност да се занимавам само с неща, които са ми много интересни. Благодарение на това научих много, без да ми се налага да забравям още повече.
А какво стана с нашата мила родина? На нея не й провървя колкото на мен. Тя преживя вълненията и трепетите на първите свободни митинги, всеотдайността и ентусиазма на първите
предизборни кампании, но както често става в живота, големият и вълнуващ роман със свободата и демокрацията завърши с брак с новия политически елит. Брачният партньор обаче, както често се случва, се оказа много по-различен от този, който беше в любовта. Като оставя настрана алегориите, мисля, че през тези години България действително се демократизира, макар че сме още много далеч от стандартите за демократична култура. Бяха пропуснати много възможности за своевременно и разумно провеждане на икономическа реформа. България и българите обедняха в буквалния смисъл на думата, а бедността като цяло е такъв фактор, който не може да поддържа нито демокрацията, нито културата, включително и вестник "Култура".

Горе


Радой Ралин:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

Всяка надежда последна умира, но преждевременно се посира.
Изредиха се няколко власти и всички те използваха хората, които могат да им бъдат полезни с всичко, което притежават. Те работиха за тях, за тяхната кауза, но накрая те останаха измамени. Но аз не съм измамен, защото още преди това знаех, че те няма да направят нищо. Но ги подкрепях, агитирах заради идеите, зад които те застанаха, но не защитиха докрай с делата си. А идеите ги създават хора, подир които другите се увличат. Както пиесите ги правят артисти. Когато артистите са лоши, образите в пиесата не се получават. Това, което казвам за последните десет години, важи и за мен, и за България.
И преди ноември 1988 г., и след това за всички
правителства съм бил черната овца. Нищо добро не съм очаквал и те нищо добро не са очаквали от мен.
Нашите хора, когато дойдат на власт, първата им работа е да скъсат с досегашните си приятели. Те са им неудобни, защото ги познават най-добре. Те са неблагодарни.
А мен ме използваха през цялото време като предизборен плакат. Виждах и разбирах това, но идеите им бяха и мои идеи. Агитирах за тях, защото трябваше да убедя "електората" в моите идеи.

Горе


Юлий Стоянов:

1. Какво се случи с вас през тези 10 години?
2. Какво се случи с България през тези 10 години?

Не мисля, че трябва да занимавам читателите с това, което ми се е случило през тези 10 години. Може би по-интересно е това, което не ми се случи. Част от него е това, че не излязоха на екран повечето от филмите, които работих през това време. А с тях аз се опитах да покажа това, което се случваше в България именно през този период. Част от филмите са със заглавия "Разкрасяване на градската среда", "Българско време", "Александър I Батемберг" и др.

Горе