Словото убиец, Словото родител

Главен герой в романите на Джезуалдо Буфалино е Словото. Това, разбира се, отвежда веднага към Умберто Еко с "Името на розата", пък двете заедно надзъртат към семинара на Лакан върху "Откраднатото писмо". И то не защото преписват Лакан, който преписва Едгар По, докато сам е преписван от Барбара Джонсън примерно... А защото Словото, както изглежда, все повече замества Субекта, все повече изгражда субектното като виртуална реалност на някаква архаично кодирана потребност от него. Може би вървим напред към началото на света, поне на юдейския, който в буквалния смисъл представлява ефект на желанието за слово, виртуална реалност на умението да назоваваш и технически много напомня процеса на компютърна анимация.
Сюжетите на Буфалино се случват в словото - независимо от това дали група затворници разговарят в нощта преди екзекуцията, дали един труп разказва историята на своята (бъдеща) смърт, или прелитат писма по пощенски гълъби, други писма са скрити, разменени, откраднати... Така словото и смъртта се оказват свързани; в словото умира светът на субекта като хуманна стойност, като ценност на себе си. И пак в словото се ражда новата, виртуална субектност - подвижна, променлива, отчуждена, несъществуваща... Последното нещо, което бихме могли да кажем за героите на Буфалино, е това, че са личности. Те нямат "себе си", не се запомнят, читателят ги обърква с лекота, без при това да изпитва някакво чувство на неудобство, обичайната вина, която тихомълком извира от потребността да се съизмерваш с хуманистичния текст. Това са герои-цитати, които попадат в ситуации-цитати, разговарят с думи-цитати и накрая умират, като цитират (идеите за) собствената си смърт. Този тип не-човешкост и литературното преживяване атакува представата за изкуството като поле на емоционалното /съ/преживяване и разчита на един тип оголена отстраненост, която става все повече норма, отколкото остранненост на модерното преживяване и така със сигурност вървим към нова вълна на ретрохуманистична носталгия. Колебая се дали да нарека парадокс или закономерност това, че точно в Италия, в родината на хуманистичното слово, върлува удоволствието от неговото убийство. И точно тук идва разликата между Еко и Буфалино. Еко убива бавно и сладострастно; текстът-Еко е влюбен в словото, което убива; една богата диалектика на садомазохистичното превъплъщение, където жертвата превзема своя палач. Буфалино флиртува със словото, което убива, и затова словото си отмъщава, като убива у него сладострастието към себе си. Това не пречи да има много хумор, дръзка игра, богата ирония - преживявания, които опират до интелектуални качества в рецептивния спектър. Текстът прилича на буфонада, една буфалинада на конструктивната страст. Защото както тук, така и при Еко патосът на съзиданието притежава инженерен характер: ерудицията над интуицията, замисълът срещу прозрението, творчеството като проект... Оставаме с радостта, че харесахме Буфалино и значи вече сме постмодерни. Поне като читатели.

Милена Кирова

Джезуалдо Буфалино. Измамите на нощта. Qui pro quo.
Превел от италиански Никола Иванов. Изд. Парадокс. С. 1997.