Михаил Петухов
и западналата руска култура


Руският пианист Михаил Петухов (роден във Варна през 1957 г.) отново гостува в София на 27.Х.т.г., като този път свири пред пълната зала 11 на НДК, която трябваше да побере също така и редовната публика на концертите на Радиооркестъра. Концертът би бил още по-посетен, ако бе се състоял, както обичайно, в зала "България". Но тъй като нейният дълго отлаган ремонт бе обявен с настъпването на концертния сезон с носталгия по нейната акустика и функционалност, ще се примиряваме с други софийски зали.
Като че ли присъствието сега на много пианисти в публиката трябваше да заличи спомена за полупразната зала преди две години когато Петухов дойде за първи път в София. Както става в нашите среди, явно се е разчуло, че той е сред имената, които непременно трябва да се следят. В неговото свирене намираме всичко положително, което би могло да се извлече от голямата руска школа, пречупено през призмата на актуализирано модерно звучене. Така Петухов може да бъде образец за съвременен руски пианист. Такъв талант като него умива лицето на Русия днес пред света най-пълноценно. Той не е само посланик на сегашната руска култура. Под пръстите му излиза и втори план, с помощта на който бихме могли да материализираме при малко повече асоциации, днешната атмосфера в Московската консерватория, например. В последните 8 години се наслушахме как тя западала. Де да можехме да западаме и ние тук така... Като цяло са се повлияли от американците във вкуса си как да изпълняват славянския репортоар и са рационализирали, "дигитализирали" емоционалния си размах. Станали са някак си по-точни и по-събрани. В конкретен план още от встъплението Петухов заяви предпочитанието си към "златната среда" в разкриването на интерпретационната си стратегия в концерта - 2 от Рахманинов, Динамичното натрупване беше резултат от постепенно вътрешноемоционално нарастване, без скандални крешенди или бързозатоплящи публиката баси. Петухов бе фокусирал в едно предполагаемата гледна точка на автора с днешна дата и плътно следващия го като негова сянка пръв покорен слуга - неговият интерпретатор. На няколко пъти улових желанието на Петухов да направи някаква алюзия с дистанцирана и по-сурова емоция, която напомня аристократизма на Рахманинов в неговите авторски изпълнения. В този все по-печеливш подход на интелектуализирана емоция в интерпретаторството днес, в който по съзнателен път са закодирани възможно най-много елементи за единица време, Петухов е достигнал доста далеч. С лазерните лъчи на този безпощаден метод пианистът е осветлил и най-дребните детайли на всеизвестния концерт на Рахманинов. Поставил го е на съвсем нов постамент. Това е най-общо априорната нагласа на пианиста, за да пристъпи към публично споделяне на този музикален текст.
По време на самия концерт Петухов мислеше с ушите си, воден от безпогрешното си чувство за ритъм. Боравеше пълноценно с целия наличен в този момент звуков спектър на рояла. Чисто човешките измерения в неговата мотивация, слава Богу, надхвърлят типичната за един руски пианист техническа перфектност. За Петухов тя е средство, с което той върви напред. Понякога толкова напред, че лети за сметка на общата ансамблова картина с оркестъра. Тази симпатична особеност на свирещия с оркестър според някои може да е разминаване, а всъщност пианистът изобщо не я отчита за минус, имайки предвид колко други неща е спасил в същия момент примерно, които само той и оркестърът знаят. Прекрасните изложения на темите в I и III част по внушение и енергия засенчиха началото на II ч., което получи своя истински цвят в репризата й. Рядко може да се чуе на живо толкова окрупнена финална част, която прави чест не само на пианиста, но и на диригента и оркестъра.
Ако имаше нещо смущаващо, то възникна именно от другата неизменна половина на свирещия - инструмента. Още преди втората тема на I ч. (както сме свикнали вече от роялите в НДК), средният регистър загуби строй, от което условията за свирене станаха трудни, не можеше да бъде извършено излитане. Петухов спасяваше звуковата картина, като правеше великолепни басови дълбочини. Но за по-прецизно слушащия това е все едно да гледаш един шедьовър, осветен само от лявата му половина. Вдъхновеният пианист не се стъписа пред тези звуци в сумрачната зала. На своя бис изпълни "Псалм", композиран от него. В крайна сметка се получи така, че тази част от публиката, която бе дошла да се наслади на типичните рахманиновски моменти, също бе удовлетворена по своему - един модерен пианист, стъпил с единия крак в ХХI век, току-що представил й един малко по-строен и събран Рахманинов от това, което тя е свикнала, разклати камбаната на православието не с темите на концерта. А чрез своята собствена композиция. Бихме могли да си представим как това взривява една изискана западна публика, която по този начин взима възможно най-изискано необходимата си доза от православие. За мен това е още по-интригуващо от някой хор, който пее пред същата западна публика любимите й славянски песнопения.

Анжела Тошава