Музикални моменти от Франция и Белгия

Концерти, спектакли, публичност на елитарно изкуство като "сериозната" музика - естествено е да изостриш сетивата си по отношение на битието в тази сфера, имайки възможност да надникнеш за малко в една чужда действителност. Но дори беглият, със сигурност повърхностен поглед, е смазващо отчайващ, ако се опиташ да съпоставиш видяното и чутото със собствената ни реалност, сторила всичко възможно да маргинализира в общественото съзнание това изкуство. Несъответствията са и количествени, и качествени. Затова се отказвам от болезнени паралели. Просто гледам, слушам, констатирам.

Дори и лятото не означава ваканция за музикантите. Напротив, разглеждайки обемистата книжка с програмите на всички летни фестивали във Франция, имам чувството, че сякаш тъкмо това е времето за своеобразен музикален бум. 204 са събитията(!). Само в непосредствена близост до Париж са 28 - в замъци, църкви, паркове. А какво ще се случва през сезона? Попаднах на един от концертите, включени в "Сезоните на Радио Франс". Там, разбира се, всеки може безплатно да получи вече отпечатаната пълна програма на тези концерти за следващия сезон. Организирани в интересни цикли, включващи симфонична, камерна, хорова музика, джаз (някои от темите: "Френският дух", "Класици и неокласици", "Вебер/Берлиоз: връзки", "Глас и квартет", "Оркестърът кани млади солисти" и т. н.). В края на луксозната книжка прочетох една бележка с едър шрифт, която ме изуми: всичките концерти се предават по програмите "Франс мюзик" и "Франс кюлтюр"! Това ме накара да ги преброя: 175. Ако прибавим към тях и множеството документални записи и директни включвания, които тези радиопрограми излъчват по линия на Еврорадио - количеството става повече от внушително, както и обемът програмно време, който се отделя. Пореден повод да си припомним азбучната истина, че възпитанието и цивилизоването на вкуса на широката аудитория е процес и дълъг, и постоянен, и стъпил на високи стойности.
В Белгия пък попадам на пресконференция, организирана от тяхната културна програма "Радио 3". Разбрах, че периодично правят такива. С красиво и прегледно отпечатана програмна схема, която напомня на слушателите кога какво могат да чуят ("сериозната" музика има водещо място, разбира се), с предоставяне на информация за новите предавания. И една чудесна малка книжка, сложена като буклет в кутийка за диск - каталог на компактдисковете, които тази програма издава. За 10 години - 70 заглавия. Предимно с интерпретации на белгийски музиканти и музика от техни си композитори. И още една сбирка, редовната годишна на белгийските музикални критици. Вицепрезидентът на техния съюз, г-н Вили Клейманс, любезно ми разказва естествени за него и потискащи за мен подробности. Пишещите са около 90. Къде публикуват? Оказва се, че 7-8 от ежедневниците поддържат постоянни рубрики, в които има и критика, и представяния на предстоящи събития, и проблемни материали, интервюта. Да не говорим за специализираните или културни издания. А страната е почти колкото България.
Напускам сега тази парадоксална на пръв поглед тема за масовостта на елитарното и се насочвам към сфера, третирана, а и действително вълнуваща сравнително по-тесен кръг от познавачи. Общоразпространената констатация е, че публиката е резервирана спрямо съвременната музика. Но както всичко в света, изглежда и тази теза, битуваща у нас, е относителна. Явно позицията и базата, от която се разглежда, е доста различна. Пристигането ми в Париж съвпадна с една интересна инициатива на центъра ИРКАМ - отворени врати, в продължение на 3 дни. Потокът от любопитни посетители е огромен. Хората надничат в различните зали и отдели, интересуват се от експериментите, апаратурите. Има специални демонстрации за съвсем малки деца, които с удоволствие сами правят звукови вълшебства, другаде се демонстрират най-нови лазерни технологии, възможности за многостранна компютърна обработка на звука, чудеса по отношение на акустиката. А има и специален отдел, в който се изучава психология на възприятието - на звука, на ритъма, тоновите височини, звуковите комбинации, тембри и др. Вярно, след като излезе човек от този храм на експериментите, има по-скоро усещането, че е бил в завод за звуци. Но когато посетих два от концертите на фестивала "Агора", в претъпкани зали, си дадох сметка, че дългогодишната работа на ИРКАМ си дава своите резултати. Въпрос на необходимо натрупване. На точно очертани цели. Цитирам част от програмния текст на споменатия фестивал за съвременно изкуство (защото "Агора" този път включваше и кино, и театрализирани музикални спектакли): "Една от посоките ни ще бъде да изследваме причините, които поддържат и днес стремежа към творчество. Техниката, пазарът, информацията, обилието от продукти глобализират и интернационализират проблемите. И в същото време ставаме свидетели на индивидуализация - на езици, култури, характери. Ако си представим едно ново изразно пространство, отворено и многосъставно, на нас не ни остава нищо друго, освен да огласим тази двойственост." А това, че се визира и синтезът, се налага и от пръв поглед. Инициативата се организираше съвместно с театър "Буф дьо нор", едно пространство, отредено за авангардни търсения. Самото то подчертаващо странното съжителство между традиция и съвременност: залата е старовремска, с богати, декорирани с орнаменти балкони и ложи, но всичко очукано, олющено, сякаш рушащо се; вместо плюшени кресла - прости дървени пейки. Една съзнателно и грижливо поддържана западналост, в чиято атмосфера провокациите на сцената зазвучават с още по-голяма сила. Но за двойствеността и синтеза - друг път. Единственото, което ще допълня, е, че точно срещу ИРКАМ, в центъра "Помпиду", в същото това време бе разположена забележителна експозиция на Макс Ернст. А не много далеч, в Гран Пале, имаше голяма изложба на Ман Рей. ХХ век "оглежда" себе си...
И ако съвременната музика все пак наистина е една специфична област, която изисква определена склонност и известни познания от страна на аудиторията си, то операта пък е изкуството, което носи в себе си сякаш най-голяма доза консервативност. Може би и затова има най-много почитатели, които могат десетки пъти да изгледат една и съща творба. Но някои от големите оперни театри по света отдавна вече са осъзнали, че елементарното преповтаряне на утвърдени клишета, били те и с участието на звезди, не е печеливша карта в края на века ни. Затова и ми се иска да опиша два оперни спектакъла, които успях да видя. Твърде различни. И същевременно сходни - най-вече по линия на музикалната си реализация. Безупречна. Но това за онзи свят, и особено за най-високата категория театри, е нещо абсолютно задължително и неподлежащо на съмнение и коментар. Във Фламандската опера дирижираше знаменитият Силвио Варвизо, музикант с дълга и славна биография, работил с най-големите опери и оркестри в света. А в Брюкселския "Ла Моне" спектакълът бе под диригентството на сравнително младия, но вече достатъчно известен Антонио Папано (р. 1959). На сцената в Брюксел пееха трима от най-добрите английски певци в момента, с впечатляваща международна кариера: Антъни Ролф Джонсън, Ан Евънс и Сюзън Чилкот. Изпълнение, в което и най-строгият критик не би могъл да открие никакъв дефект, дори ако е въоръжен с голяма лупа. А странното бе, че и в Антверпен пъстрият международен състав (американка, австралийка, руснак), макар и от новоизгряващи имена, успя да удържи през целия спектакъл високия полет. Впрочем, това е и една от тайните на Фламандската опера, която от години вече има амбициите, а и успява, да бъде откривател и стартова площадка за млади таланти. Това дава особен привкус на спектаклите. Не само защото зрителят отива с очакването да бъде изненадан, а и защото устремът и стремежът на младите да се докажат придава особен блясък на постановките. Та така: става дума за последните за сезона постановки на двата водещи в Белгия музикални театъра - "Въртенето на винта" от Бритън в "Ла Моне", и "Турандот" от Пучини във Фламандската опера. И ако великолепието на музикалната им реализация не ме учуди (предполагаемо е, а и записи до нас все пак стигат), то смайването идва по линия на постановката. (В случая даже разглезените белгийци споделяха ентусиазма ми - действително става дума за значими събития.)
Изключително сложна, за мнозина спорна и смущаваща е операта на Бритън. Една енигматична сплав от проблеми, отнасящи се до подсъзнание, въпроса за изгубената невинност, до паралелното съществуване на видим и невидим свят. Разказът на Хенри Джеймс, по който е създадена творбата, дава пребогата възможност за оригинална и натоварена с многозначност трактовка. Но не за това е сега думата, а за трудната задача загатнатото в слова и музика да бъде видяно, подчертано, внушено. Така че да изведе зрителя към собствени прозрения. Колкото и да е странно, всичко в тази постановка започва от решението на сценичното пространство. "Много просто е" - твърди сценографът Стефанос Лазаридис. Поставил е две огледални плоскости, едната под наклон 52 градуса ("стъпила" в края на сцената и отваряща се към публиката, а в отделни моменти може да стане и прозрачна), другата - спусната в дъното. Останалото е въпрос на осветление. Може и да е просто, но ефектът е поразителен. Цялото действие изведнъж се разслоява в няколко измерения, които влизат в действие точно когато трябва. Не само когато се появяват духовете на умрелите. Това, което се случва на сцената, уж е реално, а изведнъж се оказва проектирано, под друг ъгъл, в някакво въображаемо (или също реално?) пространство. Та дори и прозрачната завеса, разделяща сцената от салона, създаваше усещането, че се губи точната представа за разположението и реалността на нещата. (До мен двама млади например ме попитаха в антракта: къде всъщност е масичката, която се вижда - пред или зад завесата? Дълго бяха спорили.) Режисьорът на постановката, англичанинът Кийт Уарнър (млад, но вече канен по целия свят) великолепно е използвал това оригинално сценично решение, като се е стремил в мизансцена да постигне пределна яснота и изчистеност, за да не претрупа визуално нещата. Поведението на певците е естествено, на моменти и сдържано, което като че ли допълнително сгъстява и напряга атмосферата, внася недоизказаност. Наистина трябва да имаш невероятен усет и чувство за мярка, за да постигнеш баланс в една иначе така благодатна за търсене на ефектност ситуация. Въздействието е изключително силно!
Колкото до "Турандот", човек като че ли трудно може да си представи какво ново може да се открие в така познатата и популярна творба на Пучини. Режисьорът Роберт Карсен (сред най-нашумелите в света през последното десетилетие) обаче не е бил на същото мнение и е открил неочакван ракурс. Няколко текста от програмата подсказват посоката на трактовката му - цитати от Елиас Канети, Петер Хандке, Кокто и др., отнасящи се до масите, мит и сексуалност, сфинкса... Но в началото са изведени думи от самата опера. "Турандот не съществува! Съществува само нищото, в което изчезваш. Турандот, като всички подобни на теб глупци!" - пеят министрите Пинг, Панг и Понг. Именно оттук поема Карсен и решава целия спектакъл като сюжет, в който действието се движи от масите и от някаква неясна, абстрактна сила, сякаш предопределяща нещата. Никаква източна екзотика, никаква приказност. Турандот е лишена от царствените си атрибути - и тя, и Калаф са част от множеството, както и мандаринът. Във второ действие в средата на сцената заплашително се възвисява огромен, съвсем прост дървен стол (властта?). Всички са насядали около него, облечени в абсолютно еднакви официални сиви костюми и цилиндри, жените в булчински рокли с воали. Като в сватбен ритуал на членове на сектата Муун. Турандот и Калаф не се различават от останалите. И всичко става там, под стола. Но накрая Калаф започва да се катери по него. Едва ли воден само от любовта. В трето действие, началото, той вече слиза, пеейки прочутата си ария. Но слиза по ужасяващо голямо легло, наклонено. Във финалния любовен дует, изнесен в предната част на сцената, в отделено като със стена тясно пространство, двамата главни герои изливат чувствата си. В "стаята", в която са, го има и същият стол, и същото легло. Но в нормални, човешки размери, като битова подробност. Обстановка за тържество на любовта? Съвсем не. Защото тя, любовта, умира още преди това с Лиу, в една от най-силните сцени, вледеняваща със своята хипнотична ритуалност. Убиват я всички: камата минава от ръка на ръка, през целия хор, придвижвайки се в ритъма на стъпките на пеещата Лиу, за да стигне най-сетне, в края на редицата, до Турандот. Двете жени, робинята и принцесата, са твърде подобни - боси, с рокли като комбинезони, с разпуснати коси. Но едната в бяло, другата в черно. Смъртта на Лиу като че ли е и смъртта на естественото, истинско човешко чувство.
Цялото действие е решено в бяло-сиво-черна тоналност. В самото начало хорът се появява в цветни дрехи, но много бързо премахва от себе си всякакъв цвят, за да се превърне в еднородна тъмна маса и тъкмо така "прекрачва" в разказа. И едва излизайки от него, възстановява своята многоцветност. Може би тъкмо това е приказката? И дали пък всеки сюжет и случваща се история не е повод да се превърне разноликостта в ужасяващо подобие? Така, както е показано и на самата завеса - снимка на многохилядно множество, като мравуняк, страшно, но без лица...
Разказвам всичко това, защото съм убедена, че тъкмо смелите търсения могат да впишат операта в съвремието ни. Като сложен, провокативен театър, разкриващ неподозирани пластове дори в познати творби. Без преповтаряния и бутафория - нещо, на което сме се наситили, особено у нас.

Юлиана Алексиева