Как програма "Христо Ботев" онемя

Писмо от една жива погребана

Време е някой най-сетне да отговори на опитите на в. "Култура" да предизвика работещите в програма "Христо Ботев" да си спомнят, че такава програма има.
Да, такава програма съществува все още, макар че тя самата вече не разпознава себе си. А може би и не иска?
Как програмата (умишлено и доброволно) се превърна в неговореща; кои са причините за чувството за хаос, за липса на перспектива, за тягостната атмосфера и доминиращото чувство-страх сред хората, работещи в нея?
(Местен фолклор: не се казва "ще ме уволнят", а "ще ме погребат")

"Христо Ботев" живее с внушението, че няма собствена характеристика. Тази мисъл се появи в последните години и съзнателно се поддържаше от всеки пореден началник, който по традиция идва от "Хоризонт". Може би защото това е удобното състояние в момента, в който има интерес тя да бъде закрита или продадена. Особено когато се окаже неудобна.
Защо обаче тя се привижда неудобна за който и да било началник?
Защото всъщност програмата си има характеристика, откакто си съществува, никой не я е отменял и хората в нея могат и да си спомнят това. Защото публицистиката е онова, което я е разграничавало от информационната програма "Хоризонт". Защото двете национални програми се делят не на културна и не-културна, а на публицистична и информационна (репликата е към авторката на поредица от иначе смислени материали във в. "Култура" за състоянието на програмата).
А публицистика означава дискусия, наличие на множество гледни точки, анализ на процесите и явленията, критичност и изразяване на позиции. В програмата ресурс за такава журналистика все още има - тук работят компетентни и качествени журналисти, години трупали опит в специализираните си области.
С този си багаж "Христо Ботев" можеше да се превърне в компетентната сериозна програма, гарантираща именно недешифрирания ясно смисъл на понятието "обществено" радио. Да бъде програма, за разлика от информационната, която дава на обществото възможност да съставя своето мнение за протичащите процеси в страната на базата на експертни оценки, анализ и дискусия, да поддържа будна гражданската съвест и най-вече да е територия на критичното гражданско присъствие и участие.
Такава програма "Христо Ботев" можеше да бъде. Никой обаче не го пожела.
"Да, казваше един по-предишен началник на по-предишен депутат, тогава в опозиция - сега ти харесва да участваш в "Добър ден" (предаване в програмата), но ще те питам, като дойдеш на власт."
И ето как публицистиката се превърна в нежеланата характеристика за всеки, поел управлението в радиото. А експериментът с нейното трансформиране в нещо друго, удобно и безгласно, доби мичурински размах.
Нещата започнаха да изкристализират при управлението на БСП. Тогава директивният подход: "това - може, това - не може", избра да измести центъра от анализа към актуалното информиране без дискусия.
След това се пръкна идеята, че програмата може да се превърне само в културна - културата навън може и да е сдала багажа поради липса на средства, но тук 24 часа ще се правим, че съществува!
А за политика няма да си говорим, или ще говорим само от културен аспект, т. е. културно. Не искам да кажа, че културната проблематика не е другата част от характеристиката на програмата, но именно проблематизирана, а не просто като факт, особено когато не съществува в изобилие.
Ето как програмата започна да съществува извън времето и пространството с неясна характеристика и неясен адресат, изнемогваща под бремето на противоположните си части - чисто изкуство и журналистика. (Междувременно към нея бяха пришити закритите "Орфей" и "Знание" - бивши територии за изкуство и образование.)
Това бе удобната ситуация за всяко едно ръководство да оспорва кое точно е характеристиката на "Ботев", докато тя сама я забрави.
Единствено възцарилото се единодушие по отношение на гоненето на публицистиката можеше да подскаже за какво всъщност става дума: че говоренето и най-вече диалогът е извор на притеснение и дискомфорт за началници от всякакъв калибър, които искат да се харесат на по-висшестоящите и да си запазят властта. А видно е, че всеки, щом дойде на власт, става много грижовен за спокойствието на хората и с охота декларира, че обществото се е уморило от политика и не бива да се тревожи излишно с дискусии и проблеми.
Може би в интерес на истината трябва да кажа, че с идването на последното ръководство се събуди крехка надежда, че нормалните здравословни пропорции на програмата и най-вече нейната основна характеристика ще бъдат възстановени. С напредването на времето се разбра, че отново публицистиката е чуждото тяло. На мода дойде образованието. Или: поучението, директивата, не разговорът, не участието.
И кампанията по неутрализирането на публицистиката влезе в ход... Доказателство за това е свиването й само в "Добър ден" - друга публицистична територия бе отказана при окончателното оформяне на програмната схема, както и подхванатата кампания самият "Добър ден" да се подмени, да се редуцира в друг кратък жанр - 45 мин.; да се лиши от тематичната дискусия, да се изведе от него политиката като обект на анализ - и да обърне поглед към някакви други области на живота, които явно не са извор на тревоги за гражданите.
Докладна с подобно съдържание бе внесена за разглеждане в Програмния съвет на БНР, за чест на уважаваните там колеги тя е била отхвърлена.
Но не отпадна от дневен ред битката с публицистиката. И най-интересното е, че точно появата на Виза или "случаят Виза" освети, назова проблема с публицистиката в програмата.
Виза, трябва да кажа, е стар "добърденец" или, ако щете, "христоботевец"; тя, може да се каже, олицетворява най-доброто, което тази програма носи като потенциал. С нея можеш да спориш, да не се съгласяваш, но когато я има, има състезание, има конкурентна среда. Същото се отнася и до Антоанета Ненкова.
От момента, в който Виза се зададе на хоризонта на "Ботев", т. е., разбра се, че изтича нейният отпуск и тя възнамерява да се върне на работа, програмата, или нейното управление, заживя с кошмара, че иде краят на почти установеното безметежно спокойствие и парализиралия сетивата й сладък сън.
Ние пък, останалите "добърденци", заживяхме в този чужд кошмар, осъзнавайки факта, че трябва да доказваме своето съществуване пред ръководства на различни нива, след 15 години градено име пред слушателите, при положение, че това ръководство, изглежда, бе предрешило съдбата ни.
Защо обаче станахме сега проблем, а не, да речем, преди 4 месеца? Тук трябва да кажем, че Виза Недялкова още през май месец, струва ми се, заяви връщането си в програмата, давайки конкретно предложение за ново предаване - "След новините"; то й бе отказано, това беше и причината изобщо да няма друго време за публицистика в програмата. Идеята да поеме предаване в събота също не се одобри и единственото място, което не можеше да й се откаже, бе "Добър ден", предаването, чийто съавтор е, мястото, където е работела години наред.
Да, ама не, сякаш искаше да й каже някой - "предаването е в ремонт, следователно място за публицистика или за Виза няма".
Оперативната разработка за затварянето на вратите за публицистиката и за Виза се появи в Интернет: в страницата на БНР, там, където е представена програмата, "Добър ден" не съществува. Нещо повече, анонимният текст се мъчи да обясни някому, защо "Христо Ботев" доброволно се отказва от публицистиката си ето как:
"С развитието на демократичния процес в България общата радиотонация в ефира се промени рязко и причините се коренят в разкрепостяването на интереса на аудиторията към формата и съдържанието на радиопродукцията. Навлязоха устремно частните радиостанции, овладели до този момент като радиоформа най-добре дискусията, коментара и забавното шоу в типа му "one man show"."
"Предвид факта, че интонацията на окръжаващата програма "Христо Ботев" радиосреда се уеднаквяв (тук ще спестя някои сложни думи),... уникалността на програма "Христо Ботев" й осигурява и ще й осигурява добро здраве и развитие във всяко едно отношение. А това само по себе си означава, че тя представлява интерес и за чуждите медии като извор на информация за културата на българския народ и за неговата историческа участ." Край на цитата.
Добре, че бе Интернет, та да разбера в каква програма работя; ако вие не сте успели, ще ви преведа казаното - понеже дал бог множество частни радиостанции, нека те, бидейки независими, да боравят с публицистичния жанр на дискусията, а ние тук, за по-безопасно, ще се занимаваме с други неща, например изкуство и история.
Най ми харесва думичката "участ" в този текст. Тя звучи пришито на претенциозните словеса, но издава една тенденция за подмяна на дискурса (част от който беше "Христо Ботев") - този на модерното мислене и говорене, с един друг, познат от миналото догматичен, бих казала, фундаменталистки речник и говор, заложил на традиции и изконни същности. Ако някой се заслуша в тази програма, ще чуе и тези интонации.
Е, при това положение живото слово, диалогът, критичното мислене стават излишни.
Въпросът е дали това е външна поръчка, или някой се презастрахова?
Да се върнем на "случая Виза" - с какво се оказа тя толкова страшна за програмата? С това, че можеше да събуди естествения рефлекс на журналистите, работещи в програмата; да ги накара да си спомнят истинската си роля - да бъдат "куче пазач" - не на властта, а на обществото; да събудят приспаните си сетива за реалните проблеми на хората.
Ще изговори ли някой най-сетне каква е "участта" на програма "Христо Ботев" - да се самозакрие ли се очаква, в смисъл, че заявени купувачи за нея няма заради старомодните й средновълнови излъчватели? Сама ли се очаква да се унищожи, превръщайки се в неслушана? (Пак един началник обичаше да казва - 7 процента ми стигат; в смисъл, че толкова слушаемост му осигуряваше спокойно съществуване, качването на рейтинга го тревожеше, защото извеждаше програмата на светло, принуждаваше я да се конкурира с останалите.)
Или в обществен интерес е, както е и по света, националното радио да не се свежда само до една информационна програма, която, по своя си характер, дава официалната страна на събитията, а да има и втора, сериозна, аналитична програма, в която се поддържа жив общественият диалог.
Ще върне ли програма "Христо Ботев" характера си? Зависи и от това, колко живи се чувстват работещите в нея журналисти. Те сигурно трудно ще преодолеят натрупалите се страхове и неясноти за бъдещето. А да не забравяме и Правилника - защото програма "Христо Ботев" друго може да няма, но Правилник, по който за говорене се наказва, има.
Аз обаче не искам да бъда повече жива погребана. От нечии страхове, от нечии недомислици, от нечия некомпетентност.

Паулиана Новакова
(от 20 г. все в тази програма)