Нашият личен Шенген

Националната ни склонност към болезнено честолюбие дълго време ще изживява травмата, причинена от недостатъчното доверие на Европа към нас. Особено страдат интелектуалците (специфична наша съсловна категория), чувствайки се наследници на вековна култура. Те са убедени, че светът не е трябвало да забравя кои сме били! За съжаление, ние самите забравихме чии потомци сме, дори преки. Забравихме и една мъдра нашенска поговорка: "Първо мети пред своя дом!" Не съм сигурна дали произходът на тази поговорка е именно български, защото българинът винаги вижда преди всичко чуждите грешки и недостатъци - било в политиката, в професията или в дома на другия, но много рядко забелязва своите. Иска ни се да виждаме себе си, т. е. народа в митичния му образ, или като на съвременен, развит, демократичен народ. Но горчивата реалност, която прави впечатление и очертава неговия облик, се натрапва от улиците, от трамваите, не от луксозните салони и дипломатическите приеми.
Бъдещата Европа не може да бъде просто една федерация от национални държави, а общност от личности, живеещи в хармония и взаимно уважение независимо от техния национален произход. Колкото и да бъдат постигани успехи в системата на държавното ни устройство, в развитието на икономиката, без промяна на манталитета, на поведението на отделната фигура от масата, носеща името българи, нашата България ще остане доста далечна, различна от Европа.
Честолюбивите патриоти би трябвало от време на време да изоставят колите си и да се докоснат до тълпата, както е правил Харун ал Рашид. Биха се сблъскали с един абсурден европейски свят например в трамвай - 10.
В напрегнато очакване, пристига след 30, 40 минути. Пътуването е дълго, атрактивно, с богат спектър на преживявания. Както в древната агора, тук са събрани всякакви възрасти, съсловия, класи, теми. Няма скуката на европейската тишина. Хвърлят се като въдица предизвикателни реплики напосоки и щом някой се хване, започва общ скандал до бой. Журналисти, които събират мнения по злободневни въпроси по улиците, тук могат да си свършат работата много бързо и ефектно. Интериорът е уникален: където има материя, която се поддава на рязане, е нарязана във всички посоки, после шита грубо и отново нарязана. Стъклата - размазани, подът - покрит с люспи от неизбежния слънчогледов деликатес и хартийки. По правило по седалките, с вдигнати крака, с пластмасова чаша кафе или нещо друго плискащо се, седят младежи до двадесетгодишни, а възрастните дисциплинирано се люшкат прави с торбите провизии за прехрана на цялата фамилия. Никой стар човек не би посмял да помоли за място, защото ще получи възмутен упрек, че е още жив и се тъпче в трамваите. Празните полета са изписани с неизтриваеми, стряскащи надписи.
- 10 пристига в красив квартал, потънал в зеленина и дървета. Почти като Виенската гора. Но тук софиянците, свикнали на селския простор, изтърсват и изхвърлят от прозорците всичко ненужно и по всяко време свободно навън. От някои балкони внезапно протича сива сапунена вода направо на тротоара и по смелите, невнимателни минувачи. Тук хората пазят баните си чисти, а за грубото пране използват балконите и улицата. В чистия горски въздух се смесват в мощен вой различни музикални творения, излитащи едновременно от паркирани коли и отворени прозорци, като създават един обединяващ музикален фон. Скъпите коли на нашите нобили - бъдещи европейски граждани, с гордост се експонират върху тревните площи и жалките цветни алеи, а през нощта - под прозорците на партерните обитатели, за да могат и те да вдишват техния аромат.
Как ли биха се вместили в пълния с ограничения европейски живот нашите волни граждани? Може би и там бързо ще внесат своя принос.
Да бъдеш европеец е начин на живот, поведение, традиция във възпитанието, коректност, деликатност към околните, отношение към природната среда, не просто историческа и географска принадлежност. Не става и въпрос за знания, способности, интелигентност. Тях ние имаме. Може би наистина носим гена от Златния век. Но сме загубили формата на елементарното възпитание, поведението на уважение и внимание към другия човек и към цялата заобикаляща среда. А може би, за да се изгради всичко това от равнището, до което сме потънали, трябва много повече време, отколкото за изучаването на финанси, физика, музика и всяка друга наука.
Твърде дръзко самочувствие е необходимо, за да очакваме отнякъде покана с поклон. Самите ние си затворихме прозорците и домовете с железни решетки, издигаме каменни огради срещу собствените съграждани, а се чувстваме обидени, че чуждите, далечни хора не отварят широко и безрезервно обятия за нас. Бунтуваме се, че Шенген нарушава националното ни достойнство, но всички ние ежедневно търпим да се нарушава човешкото ни достойнство в учрежденията, в трамвая, на улицата. Обвиняваме европейските страни в ксенофобия, ако не ни допускат свободно да се разпореждаме на тяхна територия, но поради каква фобия ние не допускаме дори със закон на роден българин да ползва двора на собствената си къща в родината, ако е станал чужд гражданин.
У нас се смесват гордост, честолюбие и самоунижение според случая. Ако друг ни засегне, защищаваме остро нашето достойнство, но в друг момент напълно го забравяме и хленчим високо, за да докажем пред света бедността, страданието, безсилието си, особено ако има полза от това. Вкопчили сме се дори в любимата, унизителна, макар и неправилна дума "робство"...
Не си представям твърде кратък пътя до възкръсване достойнството на българското име. Дано Бог даде повече светлина по този път!

Лили Вермут